Истребител Спутников: Как СССР искаше да сваля чужди спътници
В първите следвоенни години (ВСВ) способността на Америка да събира разследваща информация за развиването на Съветския съюз е мощно лимитирана и единствените налични способи за въздушно наблюдаване са балони, оборудвани с камери, и профилирани шпионски самолети. Балоните са неконтролируеми, ненадеждни и основават съществени дипломатически проблеми, а височинните разследващи полети завършват на 1 май 1960 година, когато е свален аероплан Lockheed U-2, а водачът е хванат. В този миг върху американските отбранителни контрактори се оказва мощен напън да дават на Съединени американски щати и Централно разузнавателно управление на САЩ разследваща сателитна система – а Съветският съюз от своя страна има същата решителност да противодейства на такова американско сателитно наблюдаване. Владимир Челомей нормално се счита за първия конструктор в Русия, предложил концепцията за противоспътникова система, която употребява различен дребен галактически уред, носещ взривен заряд. Първоначалното му предложение за „ Истребител Спутников “ (ИС) е направено през 1959 година Този дребен уред би бил ориентиран към задачата от земята, след което ще премине към личната си система, с цел да се донасочи.
Р-7
В началото на 1960 година Хрушчов утвърждава създаването на балистичната ракета УР-200, която Челомей предлага като ракета притежател на гърмежа, а решението за продължение на работата по ИС е утвърдено при започване на 1961 година Проектът е предоставен на Анатолий Савин и неговия заместител К. А. Власко-Власов, които управляват група в ОКБ-52, наречена КБ-1. Голяма част от работата по ИС наподобява е била разграничена и класифицирана като строго секретна. Когато през 1963 година първите прототипи наближават да бъдат приключени, към момента има проблеми с създаването на УР-200 и е отправено публично искане да се обезпечат ракети Р-7 за тестване. Първите два прототипа, наречени Пальот, са изстреляни на 1 ноември 1963 година и 12 април 1964 година И двете нямат системи за радиолокационно и инфрачервено ориентиране, само че сполучливо показват благоприятни условия за маневриране в орбита. УР-200, предопределена за изстрелване на ИС, обаче въпреки всичко се оказва доста проблематична и след второто тестване тя е анулирана. Въпреки това Министерството на защитата е впечатлено от ИС и предлага ракетата-носител да бъде сменена с ракета Р-36, разработвана тогава от ОКБ-586 (Oпытно-конструкторское бюро). В резултат на това през август 1965 година Бюрото получава публично искане за създаване на подобаваща версия на Р-36 като ракета за изстрелване на ИС, а новият леко модифициран план е обозначен като 11K67 (а по-късно и като Циклон-2A).
Ракета Циклон
Тестовото изстрелване на тази ракета с третия първообраз на ИС се прави от Байконур на 27 октомври 1967 година и е оценено като сполучливо. Наречен „ Космос-185 “, галактическият транспортен съд ИС в началото навлиза в орбита с размери 546 x 370 км. и надолнище 64,1°, която по-късно е увеличена до орбита с размери 888 x 522 км. През април 1968 година в Байконур е изстрелян още един уред ИС като Космос-217, макар че при този тест нещо се обърква и ИС не съумява да се отдели от горната степен. Шест месеца по-късно Космос-248 е изведен в орбита в Байконур като огромен целеви сателит за пълномащабно тестване на опциите на ИС. В рамките на няколко часа е изстрелян Космос-249, който е изцяло оборудван с ИС. Космос-249 доближи орбита с размери 254 x 136 км. и маневрира, с цел да премине в непосредствена непосредственост до Космос-248. След това е взривен дребен взривен заряд, с цел да се показва системата, макар че се счита, че целевият уред е останал съвсем непокътнат…
Джералд Форд и Леонид Брежнев подписват общо официално съобщение по САЛТ-1. Владивосток, 23.11.1974
По-малко от две седмици по-късно е изстрелян различен уред на ИС – „ Космос-252 “ – който сполучливо прехваща „ Космос-248 “. Космическият уред се взривява в непосредствена непосредственост до спътника и той е изцяло погубен. Въпреки че системата към момента е била в ранна фаза на проби, наподобява рационално да се заключи, че тези проби се смятат за доста сполучливи. През 1969 година и 1970 година са осъществени още изстрелвания, като орбиталните височини на апаратите нарастват до над 2000 км. преди спускането към задачата. През 1971 година от космодрума Плесецк са изстреляни няколко спътника-мишени, обозначени като ДС-П1-М, и тестванията не престават до 1972 година, когато е подписан САЛТ-1 (Strategic Arms Limitation Talks – договаряния за ограничение на стратегическото въоръжение). Изглежда обаче, че по това време руската противоспътникова система се смята за полуоперативна.
Тестовете са възобновени през 1976 година, евентуално в отговор на военните оферти за американската совалка, която Съветският съюз възприема като нападателно оръжие. Ясно е също по този начин, че опциите и точността на системата ИС не престават да се усъвършенстват.
Разработването на тази стратегия продължава много безредно до 1983 година, когато ръководителят Юрий Андропов взема решение да спре по-нататъшните проби по политически аргументи. Въпреки че проучванията ѝ не престават и е издигната орбиталната платформа „ Полюс “, която е изстреляна несполучливо през 1987 година, по-нататъшни тествания не са подхванати. Колко надалеч са стигнали опитите на Съединени американски щати да дублират руската система остава незнайно, само че планът SAINT може би е бил умислен като директен отговор на ИС.
