В ония години, за да излезеш на сцената, трябваше да

Славата не ме радва, радва ме самата игра ♥ Стоянка МУТАФОВА

„ В ония години, с цел да излезеш на сцената, трябваше да бъдеш убавица, хубавица. Ама не става единствено да си хубавица, би трябвало и гений да имаш. ”, споделя Стоянка Мутафова, до момента в който приказваме за началото на нейната кариера. Сбъднала фантазията си да бъде артистка, получила благословията на своя татко – огромният публицист, драматург и интелектуалец Константин Мутафов (който най-първо желал да я избави от рисковото актьорско тресавище), младата Стоянка влиза в облика на своята първа присъща дъртуша – госпожа Мацева в ефирен спектакъл, предаван онлайн. Пръв екранен сътрудник й е не какъв да е, а Кръстьо Сарафов. С над 90 функции в театъра, 30 кино и телевизионни героини, 96-годишната актриса продължава да разсмива и разплаква голямата си аудитория, която я боготвори. Заради всичките й гении, дето я вършат несъвършена звезда. Заради голямата сила, която има собствен непресъхващ извор в сърцето й. Заради умеенето й да се спогажда с годините, които са на нейна страна.

Това изявление се случи незабавно след спектакъла „ Госпожа Стихийно злополучие ” в препълнения салон на Театър „ Сълза и смях ”. Беше над 1100-то зрелище, само че кой ли ги брои. „ Така ли? Мале-е-е…, 1100 представления, толкоз доста. И има аудитория към момента ”, спонтанна е Стоянка. В края на 2017-та, щерка й Мария Грубешлиева – Муки, издаде втора книга, отдадена на нейния незабравим живот, наречена „ Добър вечер, Столетие мое ”.

За фантазиите, славата, играта и тайната да останеш млад, превъзходната Стоянка Мутафова в особено интeрвю за Web Stage.

Откъде тая сила и мощ у вас, г-жо Мутафова?

Имам сила. Така съм родена, от дете – с сила за всичко. Като бях дребна, не можех да се прибера като другите деца – като мръкне, родителите си прибираха децата, пък мен никой не можеше да ме прибере. Баба ми вика от балкона, аз се укривам и някой път измежду нощ се връщах. Хаймана. Много обичах да бродя по улиците, само че София не беше рискова като в този момент. На Дондуков ни беше къщата, само че по време на бомбардировките нищо не остана от нея – останаха единствено няколко кресла и старинни работи, дето вардя и до момента, тъй като са ми скъпи и ми припомнят детството. Имах доста хубаво детство. Моите родители бяха хора, които схваща, че аз не съм напълно като другите деца – не мога да претърпявам заповеди, оставяха ме да играя самичка до късно, все си измислях някакви игри. Баба ми най-вече побесняваше, че не се прибирам в точния момент и все викаше на майка ми: „ Кате, какво е това нещо, ма! Тва дете какво ще стане – пройдоха ли ще стане?! - Такова си е детето, остави го да играе докато си желае! ” – отвръщаше майка ми. Имах огромна независимост и в никакъв случай не злоупотребявах с нея. Брат ми беше напълно различен по темперамент – той беше доста спокоен, дисциплиниран, мирен. За разлика от мене – аз бях един бяс. „ Бесница ” – по този начин викаше баба ми.

И такава си останахте до ден-днешен?

Да, такава си останах и до момента. Мечтаех, когато прочетох Робинзон Крузо, да пребивавам като него. Виках си - боже-е-е, за какво не попадна на някакъв остров. Ама по какъв начин ще си го подредя – в двора ще има пътека от огромни миди, тоалетна от миди, всички построих във въображението си. И единствено чаках да идем на море, и някой параход да ме вземе и да ме остави на уединен остров. От дребна обичах някак си иначе да пребивавам. Имахме доста положително семейство, израснала съм в една доста хубава атмосфера - майка ми пееше толкоз хубаво, татко ми също. У дома все опери, опери, опери звучаха… То беше всеки ден, всичко беше класическа музика. И до ден сегашен аз не мога да претърпявам друга музика. До ден сегашен като си легна вечер, пущам си концерти и опери, и класическата музика ме изпълва цялата.

Сбъднахте ли фантазиите си?

Аз мечтаех да стана артистка. Там беше спора с татко ми – той не искаше. Известно време беше драматург в Народния спектакъл и познаваше театъра издъно. И знаейки какъв е моят темперамент, какъв брой свободен човек съм, разбираше че ще ми е мъчно. Да бъдеш актьор е доста тежка работа – освен в ония години, във всички години и в целия свят. Баща ми беше безапелационен - аз учех класическа лингвистика в Университета – той настоя да завърша това. А след това прави-струва какво ли не, да ме откаже от актьорството. Непрекъснато гледаше да ми втълпи в главата, че не съм родена за артистка. И мине не мине, ми викаше: „ Па не и доста хубавичка, бе, баща! ” – Абе, – викам, – аз ще стана присъща актриса, няма да играя държанка. Имам път пред себе си, който си е мой – по този начин му отговарях аз.

Вашият темперамент благословия ли е или тестване?

Да ви кажа право, мисля че и двете. И благословия, и тестване. Не може човек цялостен живот да е блажен. Но има и благословия някаква, чувствам че има нещо, което сякаш ми помага… В ония години, с цел да излезеш на сцената, трябваше да бъдеш убавица, хубавица. Тая щампа банална беше се наложила, хубостта доста се ценеше. Ама не става единствено да си хубавица, би трябвало и гений да имаш.

Как се помнят толкоз доста функции и текстове?

А-а-а, това за мен не е проблем. Памет имам страхотна. Артистът би трябвало да има памет, няма ли – по-добре да не се захваща. Текстът би трябвало да го научиш, би трябвало да стане твой.

Има една смешна имитация в спектакъла „ Госпожа Стихийно злополучие ” – възрастните хора на 90 умират най-рядко. Ама за какво? - тъй като малко на брой доживяват до тая възраст. И по тоя аршин вашата героиня Олга е отвън всякаква статистика. При вас наподобява също е по този начин – и в живота, и на сцената сте отвън всякаква статистика.

Да, има нещо такова. Аз самата не имах вяра, че на 96 години към момента ще играя. Така се постанових, с някакъв мой си път – без рамка. Аз сама си ги дефинирам нещата, би трябвало на първо време да го видя във въображението си. Имах сили, религия в себе си. Но още преди време доста елементарно се разколебавах. Ако ме огледа изкривено някой, който доста почитах – свършено беше, нищо не можех да направя, напряко изчезвах.

Актьорската специалност кали ли ви за живота?

Не. Аз съм човек, дето доста елементарно могат да го смутят, да го сковават за някои работи. И не скърбя – останах си такава, каквато съм. Всички мислят, че аз съм доста бойна. Не съм такава.

Хората мислят, че в действителност сте госпожа Стихийно злополучие.

А в действителност не съм. Но по този начин мислят множеството хора. Нека си мислят, каквото решат…

Каква е тайната да останеш млад?

Ама не знам, никакви секрети не пазя… Ми, тъй като съм доста витална за тия години… Не знам различен на моята възраст дали би могъл да работи по този начин, както аз. Не съм серпантина да работя. Няма загадка тук, то е в организма на индивида, в мозъка. Необяснимо е. Аз не диря пояснение, само че постоянно съм знаела, че не съм като другите – още от дребна. И все ще си избера да бъда близка с хора по-особени, чешити, дето ги занимават други мисли, небанални. Хора, които карат мозъка ми да се усеща жив.

Тони Бенет, американският музикант, който е на 91 година има една забавна мисъл: „ Животът ще ви научи по какъв начин да го живеете, стига задоволително дълго да живеете. ” Вие по какъв начин мислите?

Много хубаво го е споделил. Съвсем съм съгласна с тая мисъл. Да, човек би трябвало да има задоволително време да живее, само че времето е постоянно малко за човешкия живот.

Какво всички хора би трябвало да знаят за славата и триумфа?

То е нещо доста самостоятелно, всеки си го приема посвоему. Примерно аз по никакъв начин не се веселя на славата и на триумфа си.

А какво ви радва?

Радва ме, че съм на сцена, че играя. Славата не ме радва, радва ме самата игра.

Интервю на Мария Тонева