В онези държави, на които /уж/ толкова искаме да приличаме,

В тези страни, на които /уж/ толкоз желаеме да приличаме, правото е безпристрастният метод за решение на всевъзможни проблеми – от най-дребно битовите до тези от най-висше държавно значение. У нас правото се употребява от ръководещите, с цел да уголемяват своята власт и от опозицията, с цел да смъкна ръководещите, след което да прави същото като тях. От десетина години у нас в демократичните компании особена известност добиха изречения като „ правосъдна промяна “ и „ господство на закона “. Медиите и неправителствените организации, обслужващи тези кръгове, надариха въпросните думички с магическо значение. Оказа се, че най-важното нещо в България било „ правосъдната промяна “. Не обществените неравенства, не бедността, не всеобщата имиграция. Трябвало да реализираме „ господство на закона “ и тогава всички проблеми щели да бъдат решени. Има единствено един лек проблем, който спъва тържеството на тази мантра. Десет години се приказва за „ правосъдна промяна “, а никой до момента, бил той политик или политолог, не е обяснил внятно и съответно на нас, естествените жители, защо съответно става въпрос.

От целия проливен дъжд приказки, който бълва нашенският умнокрасивитет, се схваща едно-единствено нещо. Имало едни неприятни хора – тук най-често се загатват Пеевски, Цацаров и Гешев -, които трябвало да бъдат отстранени, след което щяло да настъпи всеобщото благополучие, т.е. да се осъществя „ върховенството на закона “. Това, несъмнено, е извънредно обикновено виждане, единствено че то се оказа задоволително за едни партии да влязат както в Народното събрание, по този начин и в изпълнителната власт. С невиждано отдавна комсомолско безстрашие деятелите на тези партии се заеха с провеждането на „ правосъдната промяна “, т.е. с махането на „ неприятните хора “. Когато във вторник Конституционният съд излезе с решението, че министърът на правораздаването има право да желае оставките на „ тримата огромни “ в правосъдната система, „ правосъдните реформатори “ изпаднаха в положение, близо до сакралния възторг. И май още не са излезли от него. Те към този момент предвкусват какви разбиващи доказателства ще внесе правосъдната министърка против Главния прокурор. Толкова разбиващи ще бъдат, че Иван Гешев, този Волдемор на правосъдната система, няма въобще да чака решението на Висш съдебен съвет, ами тутакси ще си подаде оставката.

На мен ми се коства, че въпросните „ доказателства “ ще бъдат идентични със листата, който Кирил и Лена тези дни внесоха в прокуратурата. Пак ще гледаме отрязъци от вестници и скрийншотове от уеб сайтове, за които би трябвало да благодарим на  Google. Едва ли би трябвало да се учудваме, че международната търсачка се радва на такава известност. Защо да четеш книги, за какво да събираш с месеци и години доказателства, когато има Google, който за минути ти изплюва нужната информация. Ама било обикновено това. Че нашите ръководещи да не са изключително комплицирани? Имам поради както сегашните, по този начин и предходните. 

Най-тъжното в цялата история е, че няма никаква разлика сред тези, оповестени за „ воини на светлината “, т.е. борци за правосъдна промяна, и другите, жигосани като „ бранители на статуквото “. Т.нар. битка за „ върховенството на закона “ е битка сред две политико-икономически групировки. Едната се въплъщава от жителя Пеевски, а другата от жителя Прокопиев. Ако мислите, че едните са знак на безспорното зло, а другите на безспорното положително, значи сте  в плен на покъртителен наивизъм. Тук няма положителни и неприятни. Има хора, които стръвно пазят заетите си позиции. Има и едни други хора, които също толкоз стръвно желаят да махнат първите, да се настанят на местата им и да правят същото. Това в действителност е страховита борба. Само че няма нищо общо с „ върховенството на закона “. И дори е обидно да ни я представят  като „ правосъдна промяна “, както ни убеждават умнокрасивите наблюдаващи. Това никога не е Армагедон, след който щяла да настъпи вселенската правдивост. Наблюдаваме най-баналната от всички битки за преодоляване на още власт и още финансов запас. Третостепенен водевил, разиграван от безпределно посредствени артисти.