За къпана баница и килим до Чипровци в сезона на лалетата
В елементарен съботен следобяд Чипровци наподобява изоставено от жителите си. В единия от общо два ресторанта преди малко е завършило фамилно празненство и сервитьорът пуска на воля три цветни балона, останали от гостите. Те и отвесният черен Балкан, който подпира градчето от едната страна, са единственото видимо наличие в протяжния ден. Но това усещане е единствено на пръв взор.
Жителите освен са там, само че в случай че им дадете два дни, ще си станете изключително близки и книгите за градчето и огромната му популярност - килимите, ще ви се сторят като фамилни албуми. Ето я на едната фотография сервитьорката от единия ресторант в тийнейджърска възраст, ето го и собственика му в носия, а също и сервитьора от другия ресторант, който пък извънредно наподобява на уредника в музея и няма по какъв начин да е другояче, тъй като двамата са братя, само че и тъй като Чипровци е малко и всички са най-малко по един път свързани.
Градчето не е за хора, търсещи чувства наготово, въпреки че шепата му къщи за посетители са
чисти и спретнати, без да гонят високи цени,
а двата ресторанта имат капацитет да ви държат на трапезата разточително дълго. Казват, че тук към момента се отглеждат същинските дребни и тънкокори чушки за пълнене с фасул, които към този момент мъчно могат да бъдат открити другаде измежду хегемонията на безвкусните франкенщайни. Сортът ревностно се пази и мъчно ще измъкнете даже няколко семенца от техните горди притежатели, колкото и да се усуквате.
Животът тук тече постарому елементарен. Няма затруднения - менюто за обяд в едната механа е шкембе, топчета, фасул яхния. В другата - джуркана коприва, зелена салата. В къщата за посетители питат като свои какво ще закусвате и какво ще вечеряте, и ще ви сготвят като при баба. Естествено, не трябва нищо да се подминава - нито " чипровското пържено " (родственик на миш-маша), нито домашните картофки, нито цеденото мляко със сладко от същински боровинки, което тук напълно не е факсимиле.
В Чипровци липсват претенциозни инициативи като винени турове, само че в случай че решите да уважите всички налични места за хранене, ще получите тъкмо това, тъй като всеки собственик държи да опитате персоналното му произвеждане с грозде от лозята край града. Обикновено човек идва дотук най-много поради популярните чипровски килими, само че колкото и те да са красиви, пътят до този завършек на Северозападна България (и досами границата със Сърбия) си коства даже единствено поради чипровската къпана баница.
За да се разбере що за шедьовър е чипровската баница, човек
би трябвало да научи най-малко една непозната дума -
обге. Обге са чипровски кори, които се вършат от брашно, вода, сол и малко оцет и след разточване се сушат. Ако останете за работен ден, ще видите по какъв начин ги разнасят по всички страни, стройно подредени във високи чували. Понеже корите са сухи, за баницата би трябвало да бъдат окъпани, та оттова и чипровска " къпана " баница.
Уви, това наслаждение изисква от чревоугодника известно самообладание и подготовка - къпаната баница се поръчва авансово за идващия ден, само че пък в случай че той се случи дъждовен, то комбинацията сред сивия ден на открито и зачервената баница под сухата стряха ще ви сгрява за седмици напред.
Но въпреки всичко да затворим кулинарната страница, тъй като славата на Чипровци е в килимите. Модерните времена не са били ласкави към този поминък. Кооперацията съществува единствено на фотография, а като изключим едно дребно магазинче в центъра, другите наподобяват с
непокътнати от години паяжини
по дебелите катинари. Но погледнете деликатно вратата - сигурно някъде има окачена избеляла записка с телефонен номер. И тя наподобява безнадеждно остаряла, само че в действителност насреща се обажда глас, който дори не е в следобедна сънливост.
Ако човек остане най-малко ден в Чипровци, скоро ще се научи в плътната тишина, смущавана единствено от капчука по дървата за огрев, да разграничава глухото " туп-туп " на тупицата. Тупицата е гребен с няколко стоманени зъба, с който се " вчесва " вътъкът, с цел да стане килимът стегнат и здрав. Преходът е върнал килимарството евентуално тъкмо там, откъдето е тръгнало - по домовете на хората. Десетина фамилии към момента поддържат занаята в градчето, като на становете стоят възрастните, а младите са на другия завършек на този занаят - продажбите.
Може, несъмнено, да влезете в някой столичен шоурум и да си излезете с подготвен килим и прекарването отново ще бъде радостно, тъй като човек има ли килим, значи има и дом. Но времето стопира по един изключително превъзходен метод, когато седнете в нозете на становете в Чипровци и се оставите да се изгубите из класьорите с пролетни и есенни лози, канатици, пиротчанки,
маказ, камулка, каракачка
и всички останали знаци, които обитават света на чипровския килим.
Килимите заемат почетно място и в локалния музей. Най-старият е от XVIII век и е цяло знамение, че столетията не са съумели да го разплетат. В него ще откриете деликатното синьо, което се добива от сърпица и което Марсилия трансформира в " синьо злато ". Тук са и шепа свидетелства за славното минало на чипровския килим - реклама на магазина на Коста Велков в София на " 11 Rue Lege ", поръчки от 80-те на " Разноизнос " за експорт към Кувейт, Япония и така нататък
Килимарството в действителност не е най-ранният занаят на Чипровци. Тук е бил един от най-големите златодобивни региони на Балканите. Първите заселници по този край били от тракийското племе трибали. Славяните пристигнали през втората половина на V век, а през XIII век вятърът довял саксонски рудари, които донесли със себе си католицизма. Заради богатите рудници регионът бил значим и по времето на Римската империя, и по времето на Османската. През XV-XVII век градът и близките миньорски селища се употребили с редица привилегии с помощта на рудодобива. Златарството доближава връх и славата на чипровските чаши и други ювелирни предмети потегля към Централна Европа.
През XVII век рударството в Османската империя изживява рецесия, която опустошава и рудниците в Чипровци. От 12-те самокова, работещи там, към 1662 година остава единствено един, а през днешния ден не се помни дори къде са били минните галерии. Но огромните преселения след Чипровското въстание (1688 г.) донасят от Пирот килимарството, което в идващите епохи се трансформира в единствен занаят в региона.
Самото въстание заслужава обособена история, тъй като е едно от най-големите в летописа на освободителните ни страдания. Основният мотор в него са знатните католици на Чипровци и близките села, а факторът - настъпващата към Балканите хабсбургска войска, която в същата 1688 година доближава Дунав при Белград и Железни врата. Водачи на протеста са Георги Пеячевич и Богдан Маринов, а по-късно към техните чети се причисляват и още формирования от региона.
Въпреки че във въстанието се подвигат 20 000 души, то е грубо смазано, а Чипровци - погубен. След трагичния край стотици поданици са отвлечени, хиляди напущат рамките на родината. Тук са корените на някои от известните ни диаспори - например на банатските българи. Част от отвлечените са изплатени от околните си и от пловдивски католици, през чиито села минавали керваните. Много от бежанците се завръщат. И въпреки всичко Чипровци не съумява да си върне едновремешния подем.
От
католическото минало на Чипровци са останали руините
на катедралата " Санкта Мария " (XIV-XVII век). В съседство е дребната православна църква " Св. Възнесение Господне ", която се оживява прочувствено на празник. Тук няма огромна церемониалност и църковен хор, само че искрящите цветове на стенописите и иконите (повечето относително " млади ", изографисани от Данаил Щиплията през 1869 г.), благият отец и пеенето на възрастните дами стоплят доста сърцето. А някой черпи и с лимонови резанки.
На Лазаровден тук към този момент са цъфнали люляците. Казват, че температурата е с 2 градуса по-ниска от тази в Монтана, заради което чипровските ябълки цъфтят 2 седмици след монтанските. На фона на черния Балкан обаче пролетта в Чипровци е царство на лалетата - по това време нормално си вършат компания със срамежливи марулки в тесните дворчета.
Ако не вали, отсам стартират доста и приятни направления в планината. Районът е цялостен с манастири, единствено следете за отбивките по пътя - Чипровски, Лопушански, Клисурски. Варианти са още Чипровският водопад и каменният кръст на Гушовския манастир. Но стига и единствено да хванете някой от черните пътища към градчето - ще ви изведат в лозята и овощните градини, само че най-голямата премия няма да бъдат чудните гледки обратно към сгушените махали, а да се заговорите с някой локален, който да ви каже: " Аз теб те познавам ".
Една по-различна история
Чипровската книжовна школа се заражда през XVI век. Нейните върхове са първата българска печатна книга " Абагар " на Филип Станиславов, отпечатана през 1651 година в Рим, и първата история на България, написана на латински от Петър Богдан през 1667 година - към век преди Паисиевата.
Текстът на историята остава незнаен до 1979 година, когато във Ватикана са открити 9 страници дубликат от нея. През 2017 година в университетската библиотека на Модена проф. Лилия Илиева открива целия авторов ръкопис на книгата и през 2020 година тя е издадена от университетското издателство " Св. Климент Охридски " с превод на български и мнения.
Жителите освен са там, само че в случай че им дадете два дни, ще си станете изключително близки и книгите за градчето и огромната му популярност - килимите, ще ви се сторят като фамилни албуми. Ето я на едната фотография сервитьорката от единия ресторант в тийнейджърска възраст, ето го и собственика му в носия, а също и сервитьора от другия ресторант, който пък извънредно наподобява на уредника в музея и няма по какъв начин да е другояче, тъй като двамата са братя, само че и тъй като Чипровци е малко и всички са най-малко по един път свързани.
Градчето не е за хора, търсещи чувства наготово, въпреки че шепата му къщи за посетители са
чисти и спретнати, без да гонят високи цени,
а двата ресторанта имат капацитет да ви държат на трапезата разточително дълго. Казват, че тук към момента се отглеждат същинските дребни и тънкокори чушки за пълнене с фасул, които към този момент мъчно могат да бъдат открити другаде измежду хегемонията на безвкусните франкенщайни. Сортът ревностно се пази и мъчно ще измъкнете даже няколко семенца от техните горди притежатели, колкото и да се усуквате.
Животът тук тече постарому елементарен. Няма затруднения - менюто за обяд в едната механа е шкембе, топчета, фасул яхния. В другата - джуркана коприва, зелена салата. В къщата за посетители питат като свои какво ще закусвате и какво ще вечеряте, и ще ви сготвят като при баба. Естествено, не трябва нищо да се подминава - нито " чипровското пържено " (родственик на миш-маша), нито домашните картофки, нито цеденото мляко със сладко от същински боровинки, което тук напълно не е факсимиле.
В Чипровци липсват претенциозни инициативи като винени турове, само че в случай че решите да уважите всички налични места за хранене, ще получите тъкмо това, тъй като всеки собственик държи да опитате персоналното му произвеждане с грозде от лозята край града. Обикновено човек идва дотук най-много поради популярните чипровски килими, само че колкото и те да са красиви, пътят до този завършек на Северозападна България (и досами границата със Сърбия) си коства даже единствено поради чипровската къпана баница.
За да се разбере що за шедьовър е чипровската баница, човек
би трябвало да научи най-малко една непозната дума -
обге. Обге са чипровски кори, които се вършат от брашно, вода, сол и малко оцет и след разточване се сушат. Ако останете за работен ден, ще видите по какъв начин ги разнасят по всички страни, стройно подредени във високи чували. Понеже корите са сухи, за баницата би трябвало да бъдат окъпани, та оттова и чипровска " къпана " баница.
Уви, това наслаждение изисква от чревоугодника известно самообладание и подготовка - къпаната баница се поръчва авансово за идващия ден, само че пък в случай че той се случи дъждовен, то комбинацията сред сивия ден на открито и зачервената баница под сухата стряха ще ви сгрява за седмици напред.
Но въпреки всичко да затворим кулинарната страница, тъй като славата на Чипровци е в килимите. Модерните времена не са били ласкави към този поминък. Кооперацията съществува единствено на фотография, а като изключим едно дребно магазинче в центъра, другите наподобяват с
непокътнати от години паяжини
по дебелите катинари. Но погледнете деликатно вратата - сигурно някъде има окачена избеляла записка с телефонен номер. И тя наподобява безнадеждно остаряла, само че в действителност насреща се обажда глас, който дори не е в следобедна сънливост.
Ако човек остане най-малко ден в Чипровци, скоро ще се научи в плътната тишина, смущавана единствено от капчука по дървата за огрев, да разграничава глухото " туп-туп " на тупицата. Тупицата е гребен с няколко стоманени зъба, с който се " вчесва " вътъкът, с цел да стане килимът стегнат и здрав. Преходът е върнал килимарството евентуално тъкмо там, откъдето е тръгнало - по домовете на хората. Десетина фамилии към момента поддържат занаята в градчето, като на становете стоят възрастните, а младите са на другия завършек на този занаят - продажбите.
Може, несъмнено, да влезете в някой столичен шоурум и да си излезете с подготвен килим и прекарването отново ще бъде радостно, тъй като човек има ли килим, значи има и дом. Но времето стопира по един изключително превъзходен метод, когато седнете в нозете на становете в Чипровци и се оставите да се изгубите из класьорите с пролетни и есенни лози, канатици, пиротчанки,
маказ, камулка, каракачка
и всички останали знаци, които обитават света на чипровския килим.
Килимите заемат почетно място и в локалния музей. Най-старият е от XVIII век и е цяло знамение, че столетията не са съумели да го разплетат. В него ще откриете деликатното синьо, което се добива от сърпица и което Марсилия трансформира в " синьо злато ". Тук са и шепа свидетелства за славното минало на чипровския килим - реклама на магазина на Коста Велков в София на " 11 Rue Lege ", поръчки от 80-те на " Разноизнос " за експорт към Кувейт, Япония и така нататък
Килимарството в действителност не е най-ранният занаят на Чипровци. Тук е бил един от най-големите златодобивни региони на Балканите. Първите заселници по този край били от тракийското племе трибали. Славяните пристигнали през втората половина на V век, а през XIII век вятърът довял саксонски рудари, които донесли със себе си католицизма. Заради богатите рудници регионът бил значим и по времето на Римската империя, и по времето на Османската. През XV-XVII век градът и близките миньорски селища се употребили с редица привилегии с помощта на рудодобива. Златарството доближава връх и славата на чипровските чаши и други ювелирни предмети потегля към Централна Европа.
През XVII век рударството в Османската империя изживява рецесия, която опустошава и рудниците в Чипровци. От 12-те самокова, работещи там, към 1662 година остава единствено един, а през днешния ден не се помни дори къде са били минните галерии. Но огромните преселения след Чипровското въстание (1688 г.) донасят от Пирот килимарството, което в идващите епохи се трансформира в единствен занаят в региона.
Самото въстание заслужава обособена история, тъй като е едно от най-големите в летописа на освободителните ни страдания. Основният мотор в него са знатните католици на Чипровци и близките села, а факторът - настъпващата към Балканите хабсбургска войска, която в същата 1688 година доближава Дунав при Белград и Железни врата. Водачи на протеста са Георги Пеячевич и Богдан Маринов, а по-късно към техните чети се причисляват и още формирования от региона.
Въпреки че във въстанието се подвигат 20 000 души, то е грубо смазано, а Чипровци - погубен. След трагичния край стотици поданици са отвлечени, хиляди напущат рамките на родината. Тук са корените на някои от известните ни диаспори - например на банатските българи. Част от отвлечените са изплатени от околните си и от пловдивски католици, през чиито села минавали керваните. Много от бежанците се завръщат. И въпреки всичко Чипровци не съумява да си върне едновремешния подем.
От
католическото минало на Чипровци са останали руините
на катедралата " Санкта Мария " (XIV-XVII век). В съседство е дребната православна църква " Св. Възнесение Господне ", която се оживява прочувствено на празник. Тук няма огромна церемониалност и църковен хор, само че искрящите цветове на стенописите и иконите (повечето относително " млади ", изографисани от Данаил Щиплията през 1869 г.), благият отец и пеенето на възрастните дами стоплят доста сърцето. А някой черпи и с лимонови резанки.
На Лазаровден тук към този момент са цъфнали люляците. Казват, че температурата е с 2 градуса по-ниска от тази в Монтана, заради което чипровските ябълки цъфтят 2 седмици след монтанските. На фона на черния Балкан обаче пролетта в Чипровци е царство на лалетата - по това време нормално си вършат компания със срамежливи марулки в тесните дворчета.
Ако не вали, отсам стартират доста и приятни направления в планината. Районът е цялостен с манастири, единствено следете за отбивките по пътя - Чипровски, Лопушански, Клисурски. Варианти са още Чипровският водопад и каменният кръст на Гушовския манастир. Но стига и единствено да хванете някой от черните пътища към градчето - ще ви изведат в лозята и овощните градини, само че най-голямата премия няма да бъдат чудните гледки обратно към сгушените махали, а да се заговорите с някой локален, който да ви каже: " Аз теб те познавам ".
Една по-различна история
Чипровската книжовна школа се заражда през XVI век. Нейните върхове са първата българска печатна книга " Абагар " на Филип Станиславов, отпечатана през 1651 година в Рим, и първата история на България, написана на латински от Петър Богдан през 1667 година - към век преди Паисиевата.
Текстът на историята остава незнаен до 1979 година, когато във Ватикана са открити 9 страници дубликат от нея. През 2017 година в университетската библиотека на Модена проф. Лилия Илиева открива целия авторов ръкопис на книгата и през 2020 година тя е издадена от университетското издателство " Св. Климент Охридски " с превод на български и мнения.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ