Мълчана вода за самодиви
В нощта против Йордановден (Богоявление – пети против шести януари) се извършва една антична сбъдваща магия, която нашите баби и прабаби са владеели. Наричали са тази нощ „ нощта против Водици ” – огромен български празник, обвързван с живителната мощ на водата и способността ѝ да помни и пречиства.
Магията на Мълчаната вода е прастара. Казват, че води началото си още преди Христа. На пети януари, по здрачаване, в железен съд на открито се изнася вода, съдът се държи с две ръце и наричащият споделя името си на водата и от кое място е. Не се назовава за други хора, тъй като тогава магията не работи. След това съдът се оставя под звездите, с цел да се пречисти водата и да се " измълчи ". Малко преди среднощ още веднъж се излиза при водата. Съдът се взема отново с две ръце и на водата се шепне желанието. Наричащият си показва желанието си, поглежда във водата и се пробва да го види като отражение в нея. Накрая се изричат думите: „ Нека реченото ми да бъде сторено! ”. След това съдът се покрива с бяла забрадка и се оставя да нощува на открито.
На сутринта с тази вода се измиват очите и се пие от нея. Изрича се признателност към водата и се прибира у дома. Може да се пие или да се поръси с нея на всички места в дома.
Много митове са останали в българския фолклор за магичната мощ на водата. Но аз ще ви опиша една друга история, моя същинска, в която желанието да намериш любовта се сбъдва с Мълчана вода, а по-късно друга вода изличава следите на магията. Както се чака от живота, за разлика от приказките, магиите от време на време се объркват. И така…
Това е неразказ. Или неистория. Или неизмислица. Или нелегенда. Може би е пролет, а може би не. Но каквото и да е, във вилата му ухаеше на сушени манатарки, билки и бои. Аромати, които с времето бяха попили в дървените греди, в протритите от времето телешки кожи по каменния под, бяха пропълзели във фенерите с разтечени свещи и дървените стативи за изобразяване.
И в него. На такива места съществуват хора, които нямат мяра за времето и парите – безобразно свободни, необуздани, само че безпределно хармонични.
И тя пристъпи вътре, макар нелюбовта си към него. Прекрачи прага му, с цел да се опита още веднъж да се осмели на обич.
Тези дни и нощи бяха разточителни и трептящи. И той връзваше ръцете ѝ и рисуваше по тялото ѝ пролетта. Разтваряха се ябълкови цветове, стичаха се сълзи от дъжд и оживяваха птици. Докато не я трансформира във вибрираща от безпокойствие струна, в стенеща музика, в хубав дисонанс, където несъвпаденията сред сърцето, желанията и пристрастеността пламваха и угасваха, пламваха и угасваха, като една изначална неустановеност, като простен грях.
Безпокойството ѝ обаче растеше, така както растеше и любовта му към нея. Тя помнеше златните кафези на други любови, когато виеше от болежка зад решетките на възприятията си, които искаше да прогони, с цел да не я създадат подвластна. Мразеше любовта, а него съжаляваше за тази му уязвимост.
На третата нощ излезе сама, съвсем бягайки от него, прекоси поляната пред вилата боса, доближи синора с шипковите шубраци, бързаше, ризата ѝ се оплете в тръните им, раздра се, от нея се вееха тънки линии и стърчаха конци, косата ѝ се разроши от вечерния вятър, беше поруменяла от нестихващо отвращение към личната си уязвимост. Такава стигна гората и се гмурна в нея като в лоно на спасението, подхлъзна се на някакъв мъх, още бързаше, само че последователно осъзна, че към този момент е предпазена от гъстото сито на дърветата и потъна в тъмнината като в свое избавление. Намери потока и коленичи на брега му, смъкна венчето от главата си, клетото беше напълно посърнало от лудешкия ѝ бяг, пусна го във водата и притихна.
Зад нея нещо изшумоля, след това още един път, след това усети топлота, която дишаше тъкмо сред лопатките на гърба ѝ, обърна се и съвсем се докосна до меката зурла на прелестен кон. Беше вързан за дървото, от самото начало е бил там, намерения си тя. Изумително животно – безшумно и мощно, излъчваше по едно и също време неподчинение и доброта. Тя се изправи, погали го, ръката ѝ се стопли от тялото му, нещо му шепнеше. Между дърветата по-нататък видя да проблясва огън. Приближи се, пламъчетата осветяваха тясно овално пространство, до огъня седеше мъж. Съвсем самичък, умислен над искрите. Коленичи от другата страна на тази дребна горска клада и го погледна. В погледа му нямаше учудване, когато подвигна очи и я погледна. Сякаш беше все едно дали тя е там, или я няма – самотата беше неприкосновената му простор.
И историята продължава...
Магията на Мълчаната вода е прастара. Казват, че води началото си още преди Христа. На пети януари, по здрачаване, в железен съд на открито се изнася вода, съдът се държи с две ръце и наричащият споделя името си на водата и от кое място е. Не се назовава за други хора, тъй като тогава магията не работи. След това съдът се оставя под звездите, с цел да се пречисти водата и да се " измълчи ". Малко преди среднощ още веднъж се излиза при водата. Съдът се взема отново с две ръце и на водата се шепне желанието. Наричащият си показва желанието си, поглежда във водата и се пробва да го види като отражение в нея. Накрая се изричат думите: „ Нека реченото ми да бъде сторено! ”. След това съдът се покрива с бяла забрадка и се оставя да нощува на открито.
На сутринта с тази вода се измиват очите и се пие от нея. Изрича се признателност към водата и се прибира у дома. Може да се пие или да се поръси с нея на всички места в дома.
Много митове са останали в българския фолклор за магичната мощ на водата. Но аз ще ви опиша една друга история, моя същинска, в която желанието да намериш любовта се сбъдва с Мълчана вода, а по-късно друга вода изличава следите на магията. Както се чака от живота, за разлика от приказките, магиите от време на време се объркват. И така…
Това е неразказ. Или неистория. Или неизмислица. Или нелегенда. Може би е пролет, а може би не. Но каквото и да е, във вилата му ухаеше на сушени манатарки, билки и бои. Аромати, които с времето бяха попили в дървените греди, в протритите от времето телешки кожи по каменния под, бяха пропълзели във фенерите с разтечени свещи и дървените стативи за изобразяване.
И в него. На такива места съществуват хора, които нямат мяра за времето и парите – безобразно свободни, необуздани, само че безпределно хармонични.
И тя пристъпи вътре, макар нелюбовта си към него. Прекрачи прага му, с цел да се опита още веднъж да се осмели на обич.
Тези дни и нощи бяха разточителни и трептящи. И той връзваше ръцете ѝ и рисуваше по тялото ѝ пролетта. Разтваряха се ябълкови цветове, стичаха се сълзи от дъжд и оживяваха птици. Докато не я трансформира във вибрираща от безпокойствие струна, в стенеща музика, в хубав дисонанс, където несъвпаденията сред сърцето, желанията и пристрастеността пламваха и угасваха, пламваха и угасваха, като една изначална неустановеност, като простен грях.
Безпокойството ѝ обаче растеше, така както растеше и любовта му към нея. Тя помнеше златните кафези на други любови, когато виеше от болежка зад решетките на възприятията си, които искаше да прогони, с цел да не я създадат подвластна. Мразеше любовта, а него съжаляваше за тази му уязвимост.
На третата нощ излезе сама, съвсем бягайки от него, прекоси поляната пред вилата боса, доближи синора с шипковите шубраци, бързаше, ризата ѝ се оплете в тръните им, раздра се, от нея се вееха тънки линии и стърчаха конци, косата ѝ се разроши от вечерния вятър, беше поруменяла от нестихващо отвращение към личната си уязвимост. Такава стигна гората и се гмурна в нея като в лоно на спасението, подхлъзна се на някакъв мъх, още бързаше, само че последователно осъзна, че към този момент е предпазена от гъстото сито на дърветата и потъна в тъмнината като в свое избавление. Намери потока и коленичи на брега му, смъкна венчето от главата си, клетото беше напълно посърнало от лудешкия ѝ бяг, пусна го във водата и притихна.
Зад нея нещо изшумоля, след това още един път, след това усети топлота, която дишаше тъкмо сред лопатките на гърба ѝ, обърна се и съвсем се докосна до меката зурла на прелестен кон. Беше вързан за дървото, от самото начало е бил там, намерения си тя. Изумително животно – безшумно и мощно, излъчваше по едно и също време неподчинение и доброта. Тя се изправи, погали го, ръката ѝ се стопли от тялото му, нещо му шепнеше. Между дърветата по-нататък видя да проблясва огън. Приближи се, пламъчетата осветяваха тясно овално пространство, до огъня седеше мъж. Съвсем самичък, умислен над искрите. Коленичи от другата страна на тази дребна горска клада и го погледна. В погледа му нямаше учудване, когато подвигна очи и я погледна. Сякаш беше все едно дали тя е там, или я няма – самотата беше неприкосновената му простор.
И историята продължава...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ