В Нерви и утехи може да се случи някой път

В „ Нерви и утехи ” може да се случи някой път да ви разсмеем, само че в никакъв случай  - да  ви развеселим. Просто тук всичко е  от всекидневния, вреден контакт с живота и нормалните добавки – оцветители, набухватели и впрочем подобрители са неразрешени. На тукашния публицист в никакъв случай не се постанова да се преоблича като някой халиф, с цел да научи по какъв начин живеят неговите герои. Първо, тъй като писателите напълно не са сред халифите в тази страна, и второ: тук таман халифите най-често са преоблечени разбойници. По-уместно ще е да съпоставяме честния жител с боксьора на кръга. И той по този начин, обезверен, несъобразяващ към този момент, пробва да отблъсне съперника и в своя си неравномерен обезверен тип самозащита се надява да улучи слънчевото заплитане или друго едва място на живота – нека да разреди юмруците му. Срещу безброя от непозволени удари на него му е позволена единствено вярната и от това губеща игра. В тези неравностойни боеве се състезава и локалният публицист. Ако книгите му по-късно нагарчат, то горчивината не иде от някаква добавка, това е мъка натурална, екологична. (Но екологична, натурална през днешния ден към този момент се трансформира в синоним на безвредна.) Няма угодия. Както към този момент съм обяснявал преди, хартията за такива книги  се прави от прокълнати дървета. Валидно и за вестниците.

Мракът, както един път към този момент писахме тук, няма лична скорост

Той употребява скоростта на светлината. Тя е най-бърза на света. Та със скоростта, с която светлината си отива – той идва. И от време на време се задържа със епохи. Но има и по-леки случаи: отпътува си по-бързо или пък нещо го разпръсва. И все пак остава – най-често в нас. Това се назовава резултат на гробницата.( А също и на тунела, ще прибавя аз.) Наблюдавах го самичък в Агра, в едно от чудесата на света, мавзолея " Тадж Махал ". Имах възприятието, че на входа му се е скупчило цялото човечество: едната половина да влезе, другата – да излезе. Вътре бе мрачно и душно от шепота на множеството. По стените се виеха вдълбани в мрамора виещи се към тавана яснозелени растения с ослепителни червени цветове. В тъмното не се съзираха, само че екскурзоводите светваха с фенерчетата си от другата страна и се виждаше, че това са инкрустирани в камъка рубини и изумруди. Беше тайнствено и феерично, очите привикваха с мрака и различаваха силуети и сенки, които може да бяха влезнали с нас самите, а може и да бяха законните жители на гробницата, които щяха да останат в нея и епохи след нашето посещаване.

Самото излизане беше зашеметяващо, брутално. Ослепяхме дълготрайно и жалко. Дори през клепките дневната светлина действаше като шмиргел. (Така, прочее, работи и истината. Само че на душата.) Десетина минути държахме ръка върху очите си, след това прогледнахме и се заозъртахме. Туристите излизаха от вътрешната страна неопитни и беззащитни,  олюляваха се под слънцето и неуправляеми се щураха по терасата. Помежду им делово се провираха отракани младежи и си вършеха работата. Помня една туристка, още я слушам: „ Саймън! Саймън! ” унило зовеше тя, въртеше глава и си въобразяваше, че се озърта, тъй като в реалност не можеше да отвори очи. Роклята й бе омачкана от задухата, чантата й висеше отворена, протягаше ръце да докопа въпросния Саймън, само че вместо това налетя на един от тези момци, обви го, без да се усети, а той изкусно я пребърка, сграбчи нещо, което и аз не видях, раздра прегръдката й и духна.

Уж всички надарени архитекти на древността ги убиват

(за да не се повторят в никакъв случай градежите им ), а резултатът на гробницата по този начин тъкмо е пресъздаден в националната ни орис, че дори тръпки побиват от злокобната му повсеместност. Отмъкнали са това ноу-хау и демонично са го внедрили в механизмите на историята ни,  та всякога, излизайки на ярко, да не виждаме кого прегръщаме. Прилагат ни го безпогрешно и ни пускат на видело, едвам зажумим от него. А след това ни пребъркват, оковават, водят. Или ни бутват в друга някоя тюрма, където последователно, само че постоянно със забавяне осъзнаваме това. И  цялата мъдрост на нашия исторически опит се свежда до елементарни, само че все неизпълними правила. Първо: да си отваряме очите даже когато от светлината боли. И второ: да не се прегръщаме пипнешком.

Така безпомощни се лутаме и в баналните тунели от българската история. Дори не можем да преценим дали из следващия тунел на прехода се провираме, или това е един и същи безконечен тунел, в който се щураме – потомство след потомство. Внушават ни, че светлина ще забележим едвам в края му и ние даже не се досещаме, че в действителност светлина ни е нужна вътре, измежду мрака, с цел да се ориентираме към изхода и да разграничаваме най-малко самите себе си – колцина сме, кои сме и, най-важното, кой ни води. Навярно точно опитът ни с мрака ни прави така безпомощни и мрачни, най-нещастни в международните ранглисти. Свикваме да умираме крепко и безропотно. Прозрението, че ни е нужна светлина, ни липсва при всяко затъмнение на българската орис, което с изключение на за зрението е и затъмнение за националната свяст.

Все по-често си напомням трагичните преселения на лемингите

Малките арктически зверчета, които съществуват спокойно и незабележимо в суровите северни пространства, като по даден знак се устремяват  в една обща посока, носят се със мистериозен порив по скатове и тундри, а когато стигнат море или река, по този начин заедно и без съмнение се хвърлят във водата. Давят се, умират. Това има голям брой пояснения, на нито едно от които науката не хваща религия. Светът приема, че това е тъкмо това, което наподобява – всеобщо самоубийство. Случва се през друго число години.

В България това се разиграва през четири, на парламентарни избори. Народът се хвърля в следващото гибелно тресавище по този начин необяснимо и обратно на разсъдъка и на сякаш вродената българска нерешителност. В прочут смисъл резултатът от този мистериозен акт е също гибелен. Ритуално самоубийство – това са българските избори. Не съществува пояснение, логичност или равносметка. Няма и страдание. Вероятно се чака да узрее народът за едно свястно придвижване, което да изкупи и да поправи сънливостта  и лекомислията от предишното.

Предишния път това се случи на четиридесет и петата година.

Значи в този момент ни остават още 14...