Това, заради което се будим всяко утро
В дребен японски град на остров Окинава умирала млада жена. Никой не схванал повода за нейното заболяване, с цел да й помогне. Хората, добре я познавали, тъй като била брачна половинка на кмета. За нейното лекуване били поканени най-хубавите лекари и знахари, само че със всеки ден животът я напускал.
Един ден тя не станала от леглото си. Тогава схванала, че животът си отива вечно. Усетила, че душата постепенно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със страдание. Настъпило ранно утро, времето, в което тя нормално се събуждала, с цел да стартира своя ден – изпълнен с врява и грижа за близките. През последните дни тя живеела със своите мемоари за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство. Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през годините. За едно съжалила, за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-силно тя скърбяла, за това, че по този начин незаслужено била осъдена от ориста. И внезапно усетила, че тялото й става леко като перце.
В този момент, погълната от ново, непознато възприятие, тя чула явен и прелестен глас, който я попитал:
– Коя си ти?
– Аз съм Мегуми, дамата на кмета – бързо и някак сковано отвърнала тя.
– Аз не запитвам по какъв начин се казваш и кой е твоят мъж. Кажи ми, коя си?
– Аз съм майка на три деца.
– Питам те: „ Коя си “?
– Аз съм учителка в учебно заведение – траяла несигурно дамата.
– Нима те запитвам какъв брой деца имаш и къде работиш?
Жената напълно се объркала. Но въпросът прозвучал още веднъж. В него нямало прибързаност или неодобрение. Но пък имало доста обич, имало толкоз време, колкото й било нужно. Тя чувствала това, само че не знаела какво да отговори. Давала все нови и нови отговори, само че чувала един и същи въпрос: „ Коя си ти? “ Сторило й се, че е предходна цяла безкрайност. Вече нямала никакви отговори. Покорно мълчала и чакала своята орис. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя ненадейно съвсем шушукайки споделила:
– Аз съм тази, която се разсънва всеки ден, с цел да обича, с цел да оказва помощ на фамилията си и да учи децата в учебно заведение.
В този момент тялото й потръпнало и тя почувствала по какъв начин топло одеяло завива замръзналата й снага, по какъв начин сърцето й бие по този начин мощно, че едвам чува птичите песни извън. Без да обръща внимание на слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до прозореца, дръпнала пердето и лицето й се озарило от яркото утринно слънце. Жената погледнала часовника - било времето, в което тя нормално се събуждала, с цел да стартира деня си – цялостен с грижи и врява. Облякла се, влезнала в кухнята и почнала този нов ден, изпълнена със сили и живот.
Тя разкрила своя икигай – това, поради което всеки от нас идва на този свят, което дава сили и смисъл на живота ни. Това, което разсънва любовта и ни подарява светлина. Това, без което се усещаме опустошени и без което животът ни постепенно гасне от неизлечима болест. Икигай – това, поради което се будим всяко утро.
Източник: Японска алегория, преразказана от Красимира Димитрова,
Илюстрации: Yōshū (Hashimoto) Chikanobu (Japanese, 1838–1912), Metropolitan Museum of Art
