Дневникът на Боян Петров: как изкачих Даулагири
В края на предходната седмица най-успешният български планинар Боян Петров изкачи десетия си осемхилядник - Даулагири. Той е част от плана му " Българин на 14х8000 ", с който алпинистът желае да се подреди измежду двайсетте алпинисти в целия свят, съумели да изкачат 14-те осемхилядници на планетата без помощта на О2. Преди да отлети за България Боян Петров изпрати на " Дневник " последната част от описа си за офанзивата на върха.
Даулагири 2017- отидох, видях, качих и се върнах.
След несполучливия опит на 15.09 ми стана ясно какво се желае, с цел да го изкача и този колос. Комбинирах се да катеря дружно с италианците Карло Алберто и Давиде и швейцареца Матиас. Те възнамеряваха нанагорнище и втурване от върха със ски, само че аз си оставах независима единица " човек-палатка " и не зависех от никого за нищо. Прогнозите, които получавахме сочеха последователно възстановяване на времето, само че се искаше да чакаме още. Не ни свърташе и на 20.09. направихме безплоден опит, стигнахме до Лагер 2, вятърът се усили доста, върхът потъна в сняг, подвихме опашки и се прибрахме в базовия лагер.
По време на почивката не правех нищо значително - четох книги, трупах маса и спах по доста. Всеки ден валеше дъжд или сняг и планината побеляваше от ден на ден и повече. В един миг стана ясно, че прозорец от най-малко 5-6 дни ще стартира скоро и на 26.09. тръгнахме нагоре съвсем всички. Испанците и шерпите водени от Карлос Сория изненадващо се отхвърлиха още в Лагер 1. Оказа се, че тежък сняг беше изцяло затрупал палатките във всички лагери и съвсем без изключение бяха тежко пострадали- счупени рейки, разкъсвания на плата, навлизане на сняг и лед във вътрешността и така нататък Когато не съм по маршрута, моята дребна палатка постоянно седи скътана някъде по лагерите в хидроторба дружно със спалния чувал, примуса и всички останали дреболии, тъй че не нося вреди колкото и да вали.
Продължихме нагоре с италианците и след два дни стигнахме до Лагер 3 (7260м). С изненада установихме, че над 7000м скатовете бяха издухани и нагоре беше единствено фирн. Тръгнахме в офанзива на 29.09 в 01:45ч. За първи път тръгвах към връх с пухен панталон. Хареса ми, прелестно топло е, изключително до изгрева. Още в първия час дръпнах бързо и откъснах всички с над 200 метра. Остатъци от остарели въжета, опънати по маршрута имаше до към 7500 метра. Нагоре към този момент знаех посоката и в тъмнината започнах да удрям пъртина по ската. На всеки четири-пет метра затъвах в едни особени снежни формирания с тънка кора и газех до коляно в идващите към десетина метра.
Посрещам изгрева високо по ската към върха. Температурата е -21С, само че скоро ще стартира да пораства.
Посрещнах изгрева тъкмо в 6ч и започнах да се затоплям. Всичко в близките долини беше потънало в кълбести бели облаци. Над 5000 метра всичко си беше ясно и слънчево.
Наближавайки коридора, през който минава нормалния път за нанагорнище от ден на ден се убеждавах, че през него не може да се изкача до гребена. Целият беше в големи козирки, през които не можех да пробия по никакъв метод.
Огромни снежни козирки заграждат пътя в коридора, през който обичайно се изкачва върха.
Италианецът Карло Алберто е безнадеждно обратно и реших, че няма никакви шансове за върха.
Продължих конзола под върховия гребен, с цел да погледна по какъв начин е ситуацията в последния вероятен коридор. Малко след 12ч бях в основата му и открих, че през него ще мога да изпълзя до гребена. Обърнах се обратно и видях, че италианците бяха останали надалеч обратно и ми стана ясно, че няма по какъв начин да стигнем дружно до върха. Последните 150 метра ги изкатерих по корав фирн и ненадейно бързо излязох на необятно върхово било. Духна ме мощен южен вятър, видях ясно коя е най-високата точка вляво от мен и поех към нея. Само след десетина минути се оказа, че това в действителност е върха и тъкмо в 13:10ч към този момент нямаше нагоре- Даулагири беше в краката ми.
Зарадвах му се единствено за момент и бързо се проведох да направя фотоси, да взема GPS точка и несъмнено да забия българското знаме за десети път в 8000+ метровата ми кариера. Термометърът показваше -11 градуса, само че вятърът стартира бързо да ме охлажда, единствено за десетина минути и двете ми камери изключиха една след друга, събрах всичко и поех надолу.
Българското знаме се вее високо в небесата след 20-годишно неявяване от този връх, 29.09.2017 година
Слизането ми лиши към пет часа и колкото повече смъквах, толкоз повече отслабвах физически. Малко след шест часа вечерта, на залез се стоварих с котките на краката в палатката и десетина минути лежах без да шавам. Почнах да стапям сняг, с цел да пийна нещо, само че миризмата на разтворим сок и чай провокира внезапни стомашни контракции, повърнах някакви сокове, пъхнах се в чувала и заспах надълбоко.
Целият дневник на Боян Иванов за изкачването на върха прочетете ТУК.
Даулагири 2017- отидох, видях, качих и се върнах.
След несполучливия опит на 15.09 ми стана ясно какво се желае, с цел да го изкача и този колос. Комбинирах се да катеря дружно с италианците Карло Алберто и Давиде и швейцареца Матиас. Те възнамеряваха нанагорнище и втурване от върха със ски, само че аз си оставах независима единица " човек-палатка " и не зависех от никого за нищо. Прогнозите, които получавахме сочеха последователно възстановяване на времето, само че се искаше да чакаме още. Не ни свърташе и на 20.09. направихме безплоден опит, стигнахме до Лагер 2, вятърът се усили доста, върхът потъна в сняг, подвихме опашки и се прибрахме в базовия лагер.
По време на почивката не правех нищо значително - четох книги, трупах маса и спах по доста. Всеки ден валеше дъжд или сняг и планината побеляваше от ден на ден и повече. В един миг стана ясно, че прозорец от най-малко 5-6 дни ще стартира скоро и на 26.09. тръгнахме нагоре съвсем всички. Испанците и шерпите водени от Карлос Сория изненадващо се отхвърлиха още в Лагер 1. Оказа се, че тежък сняг беше изцяло затрупал палатките във всички лагери и съвсем без изключение бяха тежко пострадали- счупени рейки, разкъсвания на плата, навлизане на сняг и лед във вътрешността и така нататък Когато не съм по маршрута, моята дребна палатка постоянно седи скътана някъде по лагерите в хидроторба дружно със спалния чувал, примуса и всички останали дреболии, тъй че не нося вреди колкото и да вали.
Продължихме нагоре с италианците и след два дни стигнахме до Лагер 3 (7260м). С изненада установихме, че над 7000м скатовете бяха издухани и нагоре беше единствено фирн. Тръгнахме в офанзива на 29.09 в 01:45ч. За първи път тръгвах към връх с пухен панталон. Хареса ми, прелестно топло е, изключително до изгрева. Още в първия час дръпнах бързо и откъснах всички с над 200 метра. Остатъци от остарели въжета, опънати по маршрута имаше до към 7500 метра. Нагоре към този момент знаех посоката и в тъмнината започнах да удрям пъртина по ската. На всеки четири-пет метра затъвах в едни особени снежни формирания с тънка кора и газех до коляно в идващите към десетина метра.
Посрещам изгрева високо по ската към върха. Температурата е -21С, само че скоро ще стартира да пораства.
Посрещнах изгрева тъкмо в 6ч и започнах да се затоплям. Всичко в близките долини беше потънало в кълбести бели облаци. Над 5000 метра всичко си беше ясно и слънчево.
Наближавайки коридора, през който минава нормалния път за нанагорнище от ден на ден се убеждавах, че през него не може да се изкача до гребена. Целият беше в големи козирки, през които не можех да пробия по никакъв метод.
Огромни снежни козирки заграждат пътя в коридора, през който обичайно се изкачва върха.
Италианецът Карло Алберто е безнадеждно обратно и реших, че няма никакви шансове за върха.
Продължих конзола под върховия гребен, с цел да погледна по какъв начин е ситуацията в последния вероятен коридор. Малко след 12ч бях в основата му и открих, че през него ще мога да изпълзя до гребена. Обърнах се обратно и видях, че италианците бяха останали надалеч обратно и ми стана ясно, че няма по какъв начин да стигнем дружно до върха. Последните 150 метра ги изкатерих по корав фирн и ненадейно бързо излязох на необятно върхово било. Духна ме мощен южен вятър, видях ясно коя е най-високата точка вляво от мен и поех към нея. Само след десетина минути се оказа, че това в действителност е върха и тъкмо в 13:10ч към този момент нямаше нагоре- Даулагири беше в краката ми.
Зарадвах му се единствено за момент и бързо се проведох да направя фотоси, да взема GPS точка и несъмнено да забия българското знаме за десети път в 8000+ метровата ми кариера. Термометърът показваше -11 градуса, само че вятърът стартира бързо да ме охлажда, единствено за десетина минути и двете ми камери изключиха една след друга, събрах всичко и поех надолу.
Българското знаме се вее високо в небесата след 20-годишно неявяване от този връх, 29.09.2017 година
Слизането ми лиши към пет часа и колкото повече смъквах, толкоз повече отслабвах физически. Малко след шест часа вечерта, на залез се стоварих с котките на краката в палатката и десетина минути лежах без да шавам. Почнах да стапям сняг, с цел да пийна нещо, само че миризмата на разтворим сок и чай провокира внезапни стомашни контракции, повърнах някакви сокове, пъхнах се в чувала и заспах надълбоко.
Целият дневник на Боян Иванов за изкачването на върха прочетете ТУК.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ