Станислав Додов: Обществото ни е забравило защо и как да бъде солидарно
В края на 2021 година, излезе аудиоалбумът " Пандемията от първа линия ". Той е дело на списание " Диверсия " и фондация " Фридрих Еберт " - бюро България, и споделя за персоналните битки и прекарвания на работещите на първа линия в сферите на опазването на здравето, образованието, обществените грижи, превоза, науката и културата. Кои са систематичните проблеми, които пандемията показва – какво е положението на някои основни публични браншове, какви остарели проблеми бяха засилени и кои проблеми излязоха нескрито под натиска на пандемията, разяснява в „ Мрежата “ по стратегия „ Христо Ботев “ Станислав Додов, един от създателите на плана.
Какво не демонстрираха българските медии от хората на първа линия
„ Действително имаше някакви репортажи. Филми не съм срещал, само че допустимо е. Така или другояче, с течение на времето, откогато пандемията стартира през 2020 година, " първа линия " частично изчезна от общественото пространство, частично се сведе до медицинските лица . А пък е значимо и не е инцидентно, че при започване на пандемията имаше своето място, доста постоянно беше споменавано, имаше едно чудене, както са и първите думи в нашия аудиоалбум – кое е първа линия, кой е първа линия. И това са извънредно доста хора. Това са доста значими публични браншове, за които е належащо да приказваме повече.
Две равнища бих откроил. Едното е – фактически има извънредно доста хора, не можем да кажем тъкмо какъв брой са и това единствено по себе си е проблем, само че хора, които живеят в самотност . Тези хора, които живеят в самотност, с изключение на, несъмнено, бездомните хора, това са и извънредно доста заболели или възрастни хора, които разчитат на, просто тъй като нямат на какво друго, мрежата за обществена сигурност, която има към тях, или няма. Едното равнище е това – до каква степен действат нашите обществени институции? Както формалните, били те разнообразни обществени грижи, били те някакви общностни средища, по този начин също и неофициалните – всевъзможни форми на взаимна поддръжка. С това, прочее, не се занимаваме в документалния албум, по-скоро по какъв начин претърпяват хората до момента си с институциите. Това всичко е едното равнище.
Другото равнище обаче е за една самотност на по-екзистенциално равнище. Защото виждаме, че едно от нещата, които пандемията доста ускори, само че то е доста по-старо от нея, е изолацията посред ни и разкъсването на обществената тъкан по метод, по който ние не се търсим и не се питаме по какъв начин сме. На това равнище мисля, че е огромният проблем, за който всички наши събеседници в този аудиоалбум приказват по разнообразни способи – едно възприятие на изоставеност, на самотност, а въпреки това пък, на отчуждение от страна на хората, за които се грижат тези служащи на първа линия – били те пациенти, възпитаници под някаква форма, пасажери. Как се отнасят те към работещите? С едно отчуждение и неприязън. “
Липсата на взаимност – " гибелта не визира живота, само че стопанската система визира живота "
„ Този прочит основен помощник Мила Минева показа във връзка формалния метод, по който говореха държавните управления още от последното държавно управление на ГЕРБ до последното служебно. За новото още е рано да се каже. Но говоренето, че локдаунът би трябвало да се заобикаля непременно, да, несъмнено, той е последна мярка, той би трябвало да се заобикаля колкото може. Но като че ли не трябва да има локдаун, с цел да може да работим. Защото, в случай че не работим, ще умрем. Обаче, в случай че се заразим и умрем, като че ли това не е значимо. Това е нещото, което тя визираше. И то визира солидарността . Не е допустимо едно общество, което десетилетия наред е убеждавано под разнообразни форми, че най-важното е да се грижиш самичък за себе си, най-важното е самичък да се развиваш и така нататък Не може то да превключи за едно денонощие, или в тази ситуация за съвсем две години, не може да превключи в взаимен режим. Но би трябвало да се повтаря доста ясно – че хората в България не са някакви зли или тъмни балкански субекти по нрав, които ненавиждат или пък са глупави, това е извънредно нездравословно. А това е доста постоянно коментарът, който чуваме от специалисти. Но не е това казусът. Това просто е общество, което е не запомнило за какво и по какъв начин да бъде солидарно. “
От кой роман ни лишиха медиите
„ От това, което чуваме в аудиоалбума, като че ли не толкоз, че липсват съответни разкази, а че въобще липсват разкази. Що се касае обществената среда, ние живеем в една събитийност. Събитие след събитие, което по-често е скандал или спор. Но това са еднократни експлоадирания, разпри, недоразумения, закононарушения, в случай че щете. Но не са разкази в смисъла на това по какъв начин протича нещо, по какъв начин протича животът на някаква група хора. Какво значи да се работи на първа линия в този случай. Или да се живее на първа линия. Защото в действителност, когато чуваме само политици и специалисти, което е в голямата част от случаите, а в същото време сме затворени – било то физически в домовете си, било то лимитирани от разнообразни ограничения, до момента в който се придвижваме към работа, на работа, невъзможността да се отиде на едно или друго място, напълно няма метод да се добие обществена картина, с изключение на през медиите . А в случай че в медиите не престават да приказват само политици и специалисти, това е голям проблем, и няма по какъв начин ненадейно да провокира онази взаимност, която е значима. Впрочем, думата " взаимност ", просто като дума, отсъства от речника на политическите лица. Аз съм сигурен, че в случай че се направи един добър дискурсивен разбор, това ще се види. Аз персонално я помня, а много деликатно проследявам, изречена тъкмо два пъти за две години. "
Защо и политиците, и медиите бягат от думата „ взаимност “
„ Най-честият метод, по който тя се споделя от декември 2020 година насам, това за положително или зло е по отношение на имунизациите, носенето на маски и дистанцията – " да пазим себе си и по този начин да пазим другите ". Това е единият метод, по който се внушава някаква взаимност. Но това, от една страна, не употребява думата взаимност и , въпреки това, е доста удивително специфичното отношение към имунизациите. Добре, в случай че те са в действителност толкоз значими, какво имаме да мислим? Защо е това цялото гледище, че няма да са наложителни да вземем за пример? Това е когнитивен дисонанс, типичен образец. Така че с изключение на систематичните, наследени от десетилетия, аргументи да не можем да мислим, а надлежно и да изречем " взаимност " в тази рецесия и в целия безпорядък на ограниченията, политическите послания и медийния дискурс, в допълнение се внася тотално комплициране – има ли някакво такова отношение, което може да се назова взаимност, и в какво може да се показва то, веднага като, ето, имунизациите са толкоз значими, но аз си вземам решение. “
В какво общество желаеме да живеем – на " всеки самичък си преценява " или солидарно
„ Много е удивително, че " всеки самичък си преценява " се оказва фраза на 2021 година Хем не е изненадващо, хем е толкоз показателно. В този смисъл ние, изключително като създатели, не сме стигнали до заключения и няма да си позволим да кажем в какво общество желаеме да живеем, защото трибуната на този албум не е наша. Но сигурно разбрахме какво не желаеме да бъде и какво не желаят да бъде хората, които вършат обществото ни да действа – и това не е обществото, в което всеки самичък си преценява. “
Какво не демонстрираха българските медии от хората на първа линия
„ Действително имаше някакви репортажи. Филми не съм срещал, само че допустимо е. Така или другояче, с течение на времето, откогато пандемията стартира през 2020 година, " първа линия " частично изчезна от общественото пространство, частично се сведе до медицинските лица . А пък е значимо и не е инцидентно, че при започване на пандемията имаше своето място, доста постоянно беше споменавано, имаше едно чудене, както са и първите думи в нашия аудиоалбум – кое е първа линия, кой е първа линия. И това са извънредно доста хора. Това са доста значими публични браншове, за които е належащо да приказваме повече.
Две равнища бих откроил. Едното е – фактически има извънредно доста хора, не можем да кажем тъкмо какъв брой са и това единствено по себе си е проблем, само че хора, които живеят в самотност . Тези хора, които живеят в самотност, с изключение на, несъмнено, бездомните хора, това са и извънредно доста заболели или възрастни хора, които разчитат на, просто тъй като нямат на какво друго, мрежата за обществена сигурност, която има към тях, или няма. Едното равнище е това – до каква степен действат нашите обществени институции? Както формалните, били те разнообразни обществени грижи, били те някакви общностни средища, по този начин също и неофициалните – всевъзможни форми на взаимна поддръжка. С това, прочее, не се занимаваме в документалния албум, по-скоро по какъв начин претърпяват хората до момента си с институциите. Това всичко е едното равнище.
Другото равнище обаче е за една самотност на по-екзистенциално равнище. Защото виждаме, че едно от нещата, които пандемията доста ускори, само че то е доста по-старо от нея, е изолацията посред ни и разкъсването на обществената тъкан по метод, по който ние не се търсим и не се питаме по какъв начин сме. На това равнище мисля, че е огромният проблем, за който всички наши събеседници в този аудиоалбум приказват по разнообразни способи – едно възприятие на изоставеност, на самотност, а въпреки това пък, на отчуждение от страна на хората, за които се грижат тези служащи на първа линия – били те пациенти, възпитаници под някаква форма, пасажери. Как се отнасят те към работещите? С едно отчуждение и неприязън. “
Липсата на взаимност – " гибелта не визира живота, само че стопанската система визира живота "
„ Този прочит основен помощник Мила Минева показа във връзка формалния метод, по който говореха държавните управления още от последното държавно управление на ГЕРБ до последното служебно. За новото още е рано да се каже. Но говоренето, че локдаунът би трябвало да се заобикаля непременно, да, несъмнено, той е последна мярка, той би трябвало да се заобикаля колкото може. Но като че ли не трябва да има локдаун, с цел да може да работим. Защото, в случай че не работим, ще умрем. Обаче, в случай че се заразим и умрем, като че ли това не е значимо. Това е нещото, което тя визираше. И то визира солидарността . Не е допустимо едно общество, което десетилетия наред е убеждавано под разнообразни форми, че най-важното е да се грижиш самичък за себе си, най-важното е самичък да се развиваш и така нататък Не може то да превключи за едно денонощие, или в тази ситуация за съвсем две години, не може да превключи в взаимен режим. Но би трябвало да се повтаря доста ясно – че хората в България не са някакви зли или тъмни балкански субекти по нрав, които ненавиждат или пък са глупави, това е извънредно нездравословно. А това е доста постоянно коментарът, който чуваме от специалисти. Но не е това казусът. Това просто е общество, което е не запомнило за какво и по какъв начин да бъде солидарно. “
От кой роман ни лишиха медиите
„ От това, което чуваме в аудиоалбума, като че ли не толкоз, че липсват съответни разкази, а че въобще липсват разкази. Що се касае обществената среда, ние живеем в една събитийност. Събитие след събитие, което по-често е скандал или спор. Но това са еднократни експлоадирания, разпри, недоразумения, закононарушения, в случай че щете. Но не са разкази в смисъла на това по какъв начин протича нещо, по какъв начин протича животът на някаква група хора. Какво значи да се работи на първа линия в този случай. Или да се живее на първа линия. Защото в действителност, когато чуваме само политици и специалисти, което е в голямата част от случаите, а в същото време сме затворени – било то физически в домовете си, било то лимитирани от разнообразни ограничения, до момента в който се придвижваме към работа, на работа, невъзможността да се отиде на едно или друго място, напълно няма метод да се добие обществена картина, с изключение на през медиите . А в случай че в медиите не престават да приказват само политици и специалисти, това е голям проблем, и няма по какъв начин ненадейно да провокира онази взаимност, която е значима. Впрочем, думата " взаимност ", просто като дума, отсъства от речника на политическите лица. Аз съм сигурен, че в случай че се направи един добър дискурсивен разбор, това ще се види. Аз персонално я помня, а много деликатно проследявам, изречена тъкмо два пъти за две години. "
Защо и политиците, и медиите бягат от думата „ взаимност “
„ Най-честият метод, по който тя се споделя от декември 2020 година насам, това за положително или зло е по отношение на имунизациите, носенето на маски и дистанцията – " да пазим себе си и по този начин да пазим другите ". Това е единият метод, по който се внушава някаква взаимност. Но това, от една страна, не употребява думата взаимност и , въпреки това, е доста удивително специфичното отношение към имунизациите. Добре, в случай че те са в действителност толкоз значими, какво имаме да мислим? Защо е това цялото гледище, че няма да са наложителни да вземем за пример? Това е когнитивен дисонанс, типичен образец. Така че с изключение на систематичните, наследени от десетилетия, аргументи да не можем да мислим, а надлежно и да изречем " взаимност " в тази рецесия и в целия безпорядък на ограниченията, политическите послания и медийния дискурс, в допълнение се внася тотално комплициране – има ли някакво такова отношение, което може да се назова взаимност, и в какво може да се показва то, веднага като, ето, имунизациите са толкоз значими, но аз си вземам решение. “
В какво общество желаеме да живеем – на " всеки самичък си преценява " или солидарно
„ Много е удивително, че " всеки самичък си преценява " се оказва фраза на 2021 година Хем не е изненадващо, хем е толкоз показателно. В този смисъл ние, изключително като създатели, не сме стигнали до заключения и няма да си позволим да кажем в какво общество желаеме да живеем, защото трибуната на този албум не е наша. Но сигурно разбрахме какво не желаеме да бъде и какво не желаят да бъде хората, които вършат обществото ни да действа – и това не е обществото, в което всеки самичък си преценява. “
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ