МВФ: Пътят на България от хиперинфлация до еврото
В една топла юнска заран в София при започване на 2025 година новината се разнесе бързо из коридорите на Българската национална банка. Докладът за конвергенция, който България беше поискала от Европейската комисия и Европейската централна банка през февруари, беше подготвен. В него се оценяваха стопанската система и законите на България по отношение на условията за присъединение към единната европейска валута.
Това не беше първият сходен отчет, само че до момента България в никакъв случай не беше посочила цялостно сходство с условията за присъединение. Този път обаче щеше да бъде друго. Този път българите имаха вяра, че Брюксел и Франкфурт ще дадат зелена светлина за участието на страната им в еврозоната.
Българите от дълго време се подготвяха за този миг. Страната се причисли към Европейски Съюз през 2007 година и се надяваше скоро по-късно да заеме място на масата на еврозоната. Постигането на тази цел лиши 18 години: на 1 януари 2026 година България стана 21-вата страна членка на еврозоната.
За да разберем тази забележителна траектория, би трябвало да се върнем към 90-те години на предишния век.
След сложен преход от комунизма, България одобри еврото 18 години след присъединението си към Европейски Съюз през 2007 година и откакто мина през няколко финансови рецесии и пандемия.
1996–2006: От хиперинфлация до участие в Европейски Съюз
Преходът от комунизъм към капитализъм беше сложен в Централна и Източна Европа. Но пътят на България беше измежду най-болезнените. След еуфорията от свалянето на бруталната тирания, настъпи действителността. Държавните предприятия продължиха да преобладават стопанската система и да натрупват задължения, които в никакъв случай не биха могли да изплатят. Тъй като тези предприятия наемаха доста хора и бяха политически недосегаеми, банките продължиха да отпускат заеми, а централната банка и държавното управление избавиха банките.
Към 1996 година повече от 60% от заемите не бяха изплатени. Закриването на банки подкопа доверието във финансовата система, даже и зомби банките да продължаваха да действат. Централната банка печаташе пари и рецесията настъпи. Икономиката се сви, лихвените проценти и инфлацията се покачиха, а общественият дълг скочи до над 120% от Брутният вътрешен продукт – неустойчиво равнище за страна с ниски до междинни приходи.
Политиците и обществеността знаеха, че са нужни съществени промени. Но до момента в който продължаваха полемиките за това какво да се направи, стопанската система и валутата – левът – се сринаха. Към март 1997 година годишната инфлация беше над 2000%. Покупателната дарба на пенсиите и приходите спадна фрапантно. С обезценяването на валутата хората изгубиха спестяванията си. Тези, които нямаха долари под матрака или артикули за продажба на черния пазар, не можеха да покрият даже главните си потребности.
Опозицията пристигна на власт и новият министър-председател Иван Костов, в тясно съдействие с МВФ, предприе стъпки за стабилизиране на стопанската система. Най-слабите банки бяха затворени, а с инфлацията на обществения дълг (издаден в лева) новото държавно управление беше готово да предприеме основна стъпка за стабилизиране на инфлацията и поддръжка на дълготрайната платежоспособност и финансова непоклатимост: основаване на валутен ръб.
Това означаваше фиксиране на цената на лв. към интернационална аварийна валута, по това време немската марка, а по-късно еврото. България можеше да емитира лв. единствено въз основа на съществуващите и по-късно новопридобитите запаси от немски марки и злато, с известна лимитирана еластичност въз основа на спомагателни запаси, които бяха заделени, с цел да се подсигурява стабилността на банковия бранш. Българската национална банка щеше да ръководи съглашението по транспарантен метод, което беше от решаващо значение за поддържането на доверието.
За да поддържа доверието на обществото, държавното управление вкара валутния ръб в закона, което гарантираше, че всевъзможни промени в борда би трябвало да бъдат утвърдени от Народното събрание и затова да бъдат направени обществено. Правителството предложения и МВФ да ревизира запасите на България. През юни 1997 година, в нощта преди валутният ръб да стартира да действа, един от създателите (Ан-Мари) беше заведен в трезора в мазето на централната банка, с цел да следи окончателното броене на златните кюлчета.
Икономиката стартира да се стабилизира след оповестяването на валутния ръб през март същата година. Инфлацията спадна до 22% през 1998 година, а лихвените проценти също се намалиха. В рамките на няколко месеца стопанската система стартира да пораства още веднъж. Брутният вътрешен продукт се увеличи с 3,5% през 1998 година, откакто спадна с 10,9% и 6,9% през 1996 и 1997 година надлежно. Публичният дълг спадна съвсем половина.
България реализира мъчно извоювана победа.
Но в устрема си да стане член на Европейски Съюз, страната към момента имаше доста трудности да преодолее. Свободният пазар изискваше частни предприятия и банки, които преди този момент съвсем не съществуваха. А страната трябваше да укрепи върховенството на закона и потенциала си да ръководи такава стопанска система.
След относителната политическа непоклатимост през първото десетилетие на валутния ръб, идващите десетилетия донесоха възходяща политическа неустойчивост – и общо 18 разнообразни държавни управления – в това число едно, водено от детския крал на страната от времето на Втората международна война, и три, водени от предприемач. През цялата тази турбулентност валутният ръб и ниската инфлация, която той донесе, бяха извънредно известни. Но нужните фискални ограничавания постановяваха от време на време сложни решения и хората показаха недоволството си – съвсем 1 милион от 8,5-милионното население на страната емигрираха през този интервал.
Въпреки това България реализира доста. До 2007 година, когато Европейски Съюз одобри България за нов член (заедно с Румъния), 75% от стопанската система беше в частна благосъстоятелност, в това число всички банки. Ключовите институции бяха укрепени и финансовите пазари започнаха да се развиват. Страната реализира статут на страна с по-висок междинен приход.
2007–24: Болки на растежа, външни шокове
С участието в Европейски Съюз в ръце, икономическите политици на България се концентрираха върху идната си цел: влизане в Европейския механизъм за обменни курсове (ERM II), прочут като „ чакалнята за еврото “. Те се надяваха да реализират това в границите на две години, тъкмо като балтийските страни, които влязоха в Европейски Съюз с валутни бордове. След това, единствено две години по-късно, политиците смятаха, че ще могат да аплайват за пълноправно участие в еврозоната.
Финансовите разтърсвания, които започнаха да засягат някои страни в средата на 2007 година, на пръв взор изглеждаха далечни от Страната на розите. Инвестициите се вливаха в страната, което сигурно беше добре пристигнало. Но кредитирането в твърда валута, взривът в жилищното строителство и свръхрастежът на заплатите подхраниха двуцифрена инфлация и доведоха недостига по настоящата сметка до над 20% от Брутният вътрешен продукт. Тези несъответствия попречиха на България да се причисли незабавно към ERM II.
Страната продължи да работи за превъзмогване на разликата в благосъстоянието с другите европейски страни. До 2009 година валутният ръб още веднъж потвърди своята успеваемост и инфлацията се върна под 2,5%. Но турбуленцията, почнала през 2007 година, към този момент беше прераснала в вихър – международната финансова рецесия беше достигнала центъра на Европа и мнозина смятаха, че самото евро е изложено на риск и еврозоната няма да обмисля приемането на нови членове в близко бъдеще.
И никой не влезе в чакалнята на еврозоната в продължение на повече от десетилетие.
Кратката, само че опустошителна банкова рецесия в страната през 2014 година сподели какъв брой дълбоки са оставащите провокации в региона на ръководството. Скоро по-късно обаче, под управлението на второто държавно управление на министър-председателя Бойко Борисов, България беше подготвена да направи още един огромен подтик за присъединение към ERM II.
Европейски Съюз и Европейската централна банка (ЕЦБ) публично поддържаха тази стъпка, само че останаха внимателни след световната рецесия и рецесията в еврозоната, както и заради оставащите опасения по отношение на върховенството на закона в България. Те упорстваха за продължение на напредъка по набор от контрактувани правни и институционални задължения, в това число ограничения за битка с корупцията. България извърши тези условия до 2020 година и най-сетне се причисли към ERM II през лятото и към Европейския банков съюз през есента, дружно с Хърватия.
Докато постигаше тези значими резултати, държавното управление работеше за ускорение на конвергенцията, като в същото време защитаваше хората и стопанската система от пандемията и външните шокове, свързани с силата. Публичните разноски, въпреки и нужни, изтласкаха инфлацията над равнището, належащо за конвергенция, и фантазията още веднъж беше отсрочена.
До 2024 година вятърът още веднъж духаше в гърба на страната. Световната банка публично разгласи България за страна с високи приходи – кулминационната точка на доста години упорита работа и постоянен напредък. Страната беше утвърдена за член на Шенгенското пространство за безпаспортно пътешестване – добре пристигнало доверие от Брюксел. Валутата беше последната значима стъпка в европейската интеграция на България.
С отшумяването на пандемията и енергийния потрес, отчетите за конвергенция на Европейски Съюз и ЕЦБ от 2024 година означиха забележителен прогрес – макар нуждата от продължаваща зоркост, българските закони отговаряха на условията на Европейски Съюз. Но инфлацията към момента беше прекомерно висока. До края на годината обаче тя беше спаднала и централните банкери на България, под управлението на шефа Димитър Радев, се усещаха уверени. Оценките за конвергенция нормално се организираха на всеки две години, само че страната беше толкоз близо. Щеше ли Европейски Съюз да направи още една инспекция единствено след една година? Сигналите бяха позитивни и през февруари 2025 година България публично изиска специфична оценка за конвергенция.
Най-накрая триумф
Връщаме се към топлия юнски ден. Докладът беше дошъл – и триумф! Почти три десетилетия след рецесията с хиперинфлацията, която се беше запечатала в националната памет, моментът беше настъпил. България беше изпълнила изискванията за присъединение към еврозоната. На Нова година 2026 година тя стана 21-вата членка на единната валута.
Това бележи и края на валутния ръб. В продължение на съвсем три десетилетия, до момента в който икономическите цикли, държавните управления и рецесиите се редуваха, бордът устоя. Нещо повече, за разлика от някои други страни, той се радваше на огромна социална поддръжка за поддържането на ниска инфлация и ограничението на фискалните разноски. Обикновените жители обявиха, че в действителност са тъжни да го видят да си отива, което е удивително за един много загадъчен инструмент на паричната политика.
Българите не престават да спорят дали приемането на еврото ще донесе изгоди, които надвишават тези на валутния ръб. Някои се опасяват от загуба на паричен суверенитет. Този боязън е безпочвен – бордът от дълго време ограничаваше паричната политика.
Членството в еврозоната носи няколко изгоди.
Може би най-видимата за всеки българин е, че ще бъде по-лесно да се пътува в Европа без скъпи такси за продан на валута.
Банковата и финансовата непоклатимост получават подтик – при валутния ръб нямаше безграничен заемодател от последна инстанция. Систематично значимите банки в този момент споделят тази функционалност с Единния контролен механизъм и ЕЦБ.
Българската стопанска система може да взе участие по-пряко в дълбоките парични и финансови пазари на еврозоната, което би могло доста да намали цената на капитала и наградите за върховен риск.
Малката част от валутния риск, която остана макар валутния ръб, е отстранена, което покачва доверието на вложителите.
България към този момент не е длъжна да приема пасивно паричните решения на ЕЦБ. Като пълновръстен член с място на масата, страната ще има право на глас при вземането на решения за паричната политика. Неотдавнашната си история като страна със междинен приход и ползвател на валутен ръб дава на България опит, който уголемява разбирането на ЕЦБ за евентуалните бъдещи балкански членове, както и способността да дава техническа помощ на страни отвън Европа.
Броят на страните, които се пробват да излязат от неустойчивост и спорове, е най-голям от края на Студената война, а уроците от България са извънредно настоящи.
Валутният ръб беше сполучлив, тъй като неговата конструкция съчетаваше строга дисциплинираност с задоволителна еластичност, с цел да подсигурява финансова непоклатимост. Правната бистрота беше различен основен фактор, както и поредното използване – заслуга на държавните чиновници и държавните управления на всички партии в страната. Най-важно за тази дългоденствие беше публичната поддръжка – хората схванаха изгодите и разноските на борда и го поддържаха.
Няма универсални решения и валутните бордове на някои страни са се провалили. Българите могат да споделят опита си с страни в преход и да им оказват помощ както с дизайна, по този начин и с използването.
Въпреки че провокациите остават, от намаляването на популацията до продължаващата битка с корупцията, българите са минали през удивително пътешестване от хиперинфлация и стопански безпорядък до единната валута.
Когато виждат Свети Иван Рилски да пътува из Европа на гърба на монетите си от 1 евро, българите могат да се гордеят с достижението си. Както сподели един млад българин: „ Еврото в джоба ми най-сетне ще ме направи пълновръстен член на клуба “.
Още настоящи разбори – четете тук
