Непубликувани текстове от Никола Вапцаров
В днешния брой представяме на нашите читатели два текста от Никола Вапцаров. Първият е непубликуван превод на фрагмент от " Майка " на Горки. Намерен е в архива на Министерство на вътрешните работи и е на един-единствен, гъсто изписан на пишеща машина лист.
Вторият текст е фрагмент от протокола за разпит на Вапцаров. В него, въпреки и изправен пред хора, които му желаят гибелта, той разкрива без излишък същността си на стихотворец.
Двата текста са предоставени от племенницата на поета Мая Вапцарова.
Всеки ден над работнишката махала в задимения маслен въздух пищеше и ревеше фабричната свирка, и послушни на силата на парата, из мъничките сиви къщи залисено изкачаха от-на улицата, като изплашени щурци, намръщени хора, не сварили да опреснът с сън своите мускули. В студения здрач те вървеха по тесната, непостлана улица, към високите тесни клeтки на фабриката, а тя с равнодушна убеденост ги очакваше, осветлявайки калния път на хората с десетките си мазни и жълти квадратни очи. Калта цапаше под краката, като че ли насмешливо съжаляваше за нещо. Чуваше се прегракнали провиквания на сънливи гласове, раздразнителни псувни ядно раздираха въздуха, а против хората плуваха глухи звукове, тежко дрънкане на машините, недоволното бърборене на парата. Мрачно и строго стърчеха високите черни кумини, издигнали се над махалата като дебели пъртове. Вечер когато залезеше слънцето и по стъклата на прозорците на домовете изтощено блестеха неговите черни лъчи, фабриката изхвърляше хората из камените си глъбини, като негодна сгур. И те отново вървеха по улиците, опушени с черни лица, разпространявайки из въздуха лепкавата миризма на машиното масло и показвайки гладните си зъби. Сега в техните гласове звучеше раздвижване, дори наслада - свърши се за днеска каторгата на труда, у дома ги очакваше вечеря и отмора. Денът бе обхванат от фабриката, машините измукаха от мускулите на хората толкоз, колкото им требваше. Денът безследно бе излъчен от живота, човек неусетно пристъпи още една крачка към своя гроб, само че той виждаше близко пред себе си насладата от почивката, насладата на опушената кръчма - бе удовлетворен. Празничен ден спеха до 10 часа, по-късно хората солидни и женени, обличаха се в най-хубавите си облекла и отиваха да слушат литургия, псувайки из пътя младежта поради нейното безразличие към черквата. От черквата се връщаха дома, ядеха млин и отново лягаха да спят - до вечерта. Умората трупана с години, отнемаше апетита на хората с цел да могат да ядат, пиеха доста, дразнейки безсилния си корем, с острите изгаряния на ракията. Вечер мързеливо се разхождаха из улицата, и ония които имаха галоши обуваха ги дори да беше времето изсъхнало, а които имаха чадъри, носеха ги, въпреки и да грееше слънце, не всеки има галоши и чадър, само че всекиму се ще да се отличи пред другите. Но понекои от тех говореха нещо непознато, нечувано от махалата. С тех не спореха само че слушаха страните им думи с съмнение. Тези думи у едни възбуждаха слепо дразнене, у други смътна паника, трети ги безпокоеше лека сенка от вяра за нещо неразбираемо. И те започваха по-вече да пият с цел да пропъдат ненужната пречеста паника. Забелязали в непознатия нещо неизмеримо за тях, махленците дълго време не можаха да му простят за това, и се отнасяха към неприличещия на тех човек с безотчетен боязън. Те секаш се боеха, че индивида ще хвърли в техния живот нещо такова което ще наруши неговия унило верен вървеж, въпреки тежак, само че спокоен.
На другия ден стана ясно, че са задържани Букин, Самоилов и петима други. Вечерта се завтече у тех Федя Мазин - и нему правили обиск и удовлетворен от това, той се усещаше удовлетворен. Боях се да не ме удари. Той е с черна брада, пълен, пръстите му о растли с четина, на носа му черни очила и той, като че ли, е без очи. Крещи, тропа с крайник. В тъмницата ще изгинете споделя. А мен в никакъв случай не са ме били, нито татко ми, нито майка ми защото аз съм едничак наследник, те ме обичаха. Всички ги бият тук, само че мен в никакъв случай. Ако некога ме ударят аз цел като нож ще се впия в индивида с зъби ще ухапвам... По-добре внезапно да ме добият. Павел безмълвно разглеждаше неговото необятно лице с гъста черна брада и тъмни умни очи. В техния спокоен взор светеше нещо доста и целата негова крупна фигура разполагаше към секи с своята неотстъпчивост. Майката отиде в кухнята да подготви самовара. Рибин седна, поглади си брадата и като седна постави лактите си на масата. Изгледа Павел с мрачен взор. Та ето що - сподели той като че ли продължава пресечен диалог. Аз би трябвало да поговоря намерено с теб. Аз дълго време те оглеждах, преди да дойда. И така живеем ние съвсем един до други виждам доста свет. Идва при теб а пиянско безсрамие нема. Това първо. Щом некои хора не безобразничат незабавно ги виждат - що за хора са? Така си е. Затова и аз съм белязан като всички - задето пребивавам отстранено без пакости... Тук се намеси майката. Когато синът говореше бога и за всичко това, което тя свързваше с своята вера в него, което е благо и свято за нея тя постоянно искаше да срещне неговия взор с своя й и се изкаше безмълвно да помоли сина си да не й наранява сърдцето с острите и люти думи на своето обезверение. Но в неговото обезверение тя усещаше вера и това я успокояваше Така значи - Бог е в сърдцето и в разсъдъка, а не в черквата. В това е и тъгата й скръбта и всичкото злощастие на човечеството - сами от себе си сме откъснати. Отхвърлено е сърдцето от разсъдъка и разсъдъка изчезна. Нема единение в индивида. Бог съединява индивида в нещо едино закръглено... Бог всекога основава кръгло нещо по този начин е земята и всички звезди, и всичко очевидно... Острото е направено от индивида... В стаята непрестанно звучаха два гласа, като че се прегръщаха и бореха един с различен в увличеща възбудена игра. Бързо крачеше Павел пода скърцаше под краката му, когато той говореше, всички звукове потъваха в неговите думи а когато умерено и постепенно се лееше тежкия и муден глас на Рибина чуваше се цъкането на махалото и тихото пръщене на мраза който опипваше стените на къщата с остри нокти. Майката заспа и не чу по кое време си отиде Рибин. Сивата остаряла къща на Власови притегля все по-вече и повече. Макар в това внимание да имаше подозрителна нерешителност.
"... Васил ме запита по какъв начин употребявам свободното си време. Отговорих му, че по-голямата част употребявам за четене. Полюбопитства и изиска да му прочета нещо от стихосбирката си " Моторни песни ". Прочетох му няколко стихотворения, само че той най-вече хареса " Писмо " от цикъла " Песни за една страна ". Тогава ми сподели, че въпреки в сегашния миг ориста на света да се взема решение с оръжие едно енергично написано стихотворение с възможна тематика има не по-малко значение от оръжието. Предложи ми да напиша нещо уместно. Обещах му, че ще напиша нещо, което да дава отговор по тематика на времето. Васил си отиде и не пристигна към този момент цяла седмица. През това време аз мислех непрекъснато за стихотворението, което трябваше да напиша. Не че липсваха тематики, само че желаех да избера най-близката до сърцето си. След дълго обсъждане на тематиките аз взех решение да напиша за войната в Македония. И фактически написах стихотворение на тази тематика. Оставих го в бележника си, само че след това го изгорих, тъй като ме компрометираше. Не се опасявах, че ще го не помни. Помня наизуст всички стихове, които съм писал през последно време. След седмица пристигна Васил. Казах му, че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и аз му го процитирах. Един път по-късно ме накара да му го кажа още един път. Васил откри стихотворението, че е издигнато на неправилна идеологическа база, тъй като на първо време се отнася по тематика за събития, които са минали. Направи ми забележка, че неправилно петня целия немски народ, а би трябвало да насоча жилото си против фашизма... Обещах му да напиша и друго стихотворение, а той сподели, че мога да поправя същото. Казах му, че за мене е по- мъчно в сравнение с да напиша ново. Колкото и да знаех, че в сегашния миг поезията не е единствено персонална упоритост, мене ми стана ужасно погрешно и взех решение с още по-голяма упоритост да напиша ново. Исках да напиша стихотворение с банален жанр, само че няколко дни не можах да попадна на тематика. Една заран, без да желая, си спомних една мисъл на Ленин - електрификация плюс колективизация, значи комунизъм - тази мисъл ми послужи за изходна база на второ стихотворение, което носеше заглавие " Бъдеще ". Не зная по какви аргументи края на стихотворението не можех да довърша. Получи се засечка и аз го изоставих за два-три дни... Прочетох го на Васил второто стихотворение. Той го хареса и сподели, че като го завърша ще стане доста хубаво ".
Никола Вапцаров (из протокола за разпит в полицията)
Вторият текст е фрагмент от протокола за разпит на Вапцаров. В него, въпреки и изправен пред хора, които му желаят гибелта, той разкрива без излишък същността си на стихотворец.
Двата текста са предоставени от племенницата на поета Мая Вапцарова.
Всеки ден над работнишката махала в задимения маслен въздух пищеше и ревеше фабричната свирка, и послушни на силата на парата, из мъничките сиви къщи залисено изкачаха от-на улицата, като изплашени щурци, намръщени хора, не сварили да опреснът с сън своите мускули. В студения здрач те вървеха по тесната, непостлана улица, към високите тесни клeтки на фабриката, а тя с равнодушна убеденост ги очакваше, осветлявайки калния път на хората с десетките си мазни и жълти квадратни очи. Калта цапаше под краката, като че ли насмешливо съжаляваше за нещо. Чуваше се прегракнали провиквания на сънливи гласове, раздразнителни псувни ядно раздираха въздуха, а против хората плуваха глухи звукове, тежко дрънкане на машините, недоволното бърборене на парата. Мрачно и строго стърчеха високите черни кумини, издигнали се над махалата като дебели пъртове. Вечер когато залезеше слънцето и по стъклата на прозорците на домовете изтощено блестеха неговите черни лъчи, фабриката изхвърляше хората из камените си глъбини, като негодна сгур. И те отново вървеха по улиците, опушени с черни лица, разпространявайки из въздуха лепкавата миризма на машиното масло и показвайки гладните си зъби. Сега в техните гласове звучеше раздвижване, дори наслада - свърши се за днеска каторгата на труда, у дома ги очакваше вечеря и отмора. Денът бе обхванат от фабриката, машините измукаха от мускулите на хората толкоз, колкото им требваше. Денът безследно бе излъчен от живота, човек неусетно пристъпи още една крачка към своя гроб, само че той виждаше близко пред себе си насладата от почивката, насладата на опушената кръчма - бе удовлетворен. Празничен ден спеха до 10 часа, по-късно хората солидни и женени, обличаха се в най-хубавите си облекла и отиваха да слушат литургия, псувайки из пътя младежта поради нейното безразличие към черквата. От черквата се връщаха дома, ядеха млин и отново лягаха да спят - до вечерта. Умората трупана с години, отнемаше апетита на хората с цел да могат да ядат, пиеха доста, дразнейки безсилния си корем, с острите изгаряния на ракията. Вечер мързеливо се разхождаха из улицата, и ония които имаха галоши обуваха ги дори да беше времето изсъхнало, а които имаха чадъри, носеха ги, въпреки и да грееше слънце, не всеки има галоши и чадър, само че всекиму се ще да се отличи пред другите. Но понекои от тех говореха нещо непознато, нечувано от махалата. С тех не спореха само че слушаха страните им думи с съмнение. Тези думи у едни възбуждаха слепо дразнене, у други смътна паника, трети ги безпокоеше лека сенка от вяра за нещо неразбираемо. И те започваха по-вече да пият с цел да пропъдат ненужната пречеста паника. Забелязали в непознатия нещо неизмеримо за тях, махленците дълго време не можаха да му простят за това, и се отнасяха към неприличещия на тех човек с безотчетен боязън. Те секаш се боеха, че индивида ще хвърли в техния живот нещо такова което ще наруши неговия унило верен вървеж, въпреки тежак, само че спокоен.
На другия ден стана ясно, че са задържани Букин, Самоилов и петима други. Вечерта се завтече у тех Федя Мазин - и нему правили обиск и удовлетворен от това, той се усещаше удовлетворен. Боях се да не ме удари. Той е с черна брада, пълен, пръстите му о растли с четина, на носа му черни очила и той, като че ли, е без очи. Крещи, тропа с крайник. В тъмницата ще изгинете споделя. А мен в никакъв случай не са ме били, нито татко ми, нито майка ми защото аз съм едничак наследник, те ме обичаха. Всички ги бият тук, само че мен в никакъв случай. Ако некога ме ударят аз цел като нож ще се впия в индивида с зъби ще ухапвам... По-добре внезапно да ме добият. Павел безмълвно разглеждаше неговото необятно лице с гъста черна брада и тъмни умни очи. В техния спокоен взор светеше нещо доста и целата негова крупна фигура разполагаше към секи с своята неотстъпчивост. Майката отиде в кухнята да подготви самовара. Рибин седна, поглади си брадата и като седна постави лактите си на масата. Изгледа Павел с мрачен взор. Та ето що - сподели той като че ли продължава пресечен диалог. Аз би трябвало да поговоря намерено с теб. Аз дълго време те оглеждах, преди да дойда. И така живеем ние съвсем един до други виждам доста свет. Идва при теб а пиянско безсрамие нема. Това първо. Щом некои хора не безобразничат незабавно ги виждат - що за хора са? Така си е. Затова и аз съм белязан като всички - задето пребивавам отстранено без пакости... Тук се намеси майката. Когато синът говореше бога и за всичко това, което тя свързваше с своята вера в него, което е благо и свято за нея тя постоянно искаше да срещне неговия взор с своя й и се изкаше безмълвно да помоли сина си да не й наранява сърдцето с острите и люти думи на своето обезверение. Но в неговото обезверение тя усещаше вера и това я успокояваше Така значи - Бог е в сърдцето и в разсъдъка, а не в черквата. В това е и тъгата й скръбта и всичкото злощастие на човечеството - сами от себе си сме откъснати. Отхвърлено е сърдцето от разсъдъка и разсъдъка изчезна. Нема единение в индивида. Бог съединява индивида в нещо едино закръглено... Бог всекога основава кръгло нещо по този начин е земята и всички звезди, и всичко очевидно... Острото е направено от индивида... В стаята непрестанно звучаха два гласа, като че се прегръщаха и бореха един с различен в увличеща възбудена игра. Бързо крачеше Павел пода скърцаше под краката му, когато той говореше, всички звукове потъваха в неговите думи а когато умерено и постепенно се лееше тежкия и муден глас на Рибина чуваше се цъкането на махалото и тихото пръщене на мраза който опипваше стените на къщата с остри нокти. Майката заспа и не чу по кое време си отиде Рибин. Сивата остаряла къща на Власови притегля все по-вече и повече. Макар в това внимание да имаше подозрителна нерешителност.
"... Васил ме запита по какъв начин употребявам свободното си време. Отговорих му, че по-голямата част употребявам за четене. Полюбопитства и изиска да му прочета нещо от стихосбирката си " Моторни песни ". Прочетох му няколко стихотворения, само че той най-вече хареса " Писмо " от цикъла " Песни за една страна ". Тогава ми сподели, че въпреки в сегашния миг ориста на света да се взема решение с оръжие едно енергично написано стихотворение с възможна тематика има не по-малко значение от оръжието. Предложи ми да напиша нещо уместно. Обещах му, че ще напиша нещо, което да дава отговор по тематика на времето. Васил си отиде и не пристигна към този момент цяла седмица. През това време аз мислех непрекъснато за стихотворението, което трябваше да напиша. Не че липсваха тематики, само че желаех да избера най-близката до сърцето си. След дълго обсъждане на тематиките аз взех решение да напиша за войната в Македония. И фактически написах стихотворение на тази тематика. Оставих го в бележника си, само че след това го изгорих, тъй като ме компрометираше. Не се опасявах, че ще го не помни. Помня наизуст всички стихове, които съм писал през последно време. След седмица пристигна Васил. Казах му, че съм написал стихотворение. Поиска да го чуе и аз му го процитирах. Един път по-късно ме накара да му го кажа още един път. Васил откри стихотворението, че е издигнато на неправилна идеологическа база, тъй като на първо време се отнася по тематика за събития, които са минали. Направи ми забележка, че неправилно петня целия немски народ, а би трябвало да насоча жилото си против фашизма... Обещах му да напиша и друго стихотворение, а той сподели, че мога да поправя същото. Казах му, че за мене е по- мъчно в сравнение с да напиша ново. Колкото и да знаех, че в сегашния миг поезията не е единствено персонална упоритост, мене ми стана ужасно погрешно и взех решение с още по-голяма упоритост да напиша ново. Исках да напиша стихотворение с банален жанр, само че няколко дни не можах да попадна на тематика. Една заран, без да желая, си спомних една мисъл на Ленин - електрификация плюс колективизация, значи комунизъм - тази мисъл ми послужи за изходна база на второ стихотворение, което носеше заглавие " Бъдеще ". Не зная по какви аргументи края на стихотворението не можех да довърша. Получи се засечка и аз го изоставих за два-три дни... Прочетох го на Васил второто стихотворение. Той го хареса и сподели, че като го завърша ще стане доста хубаво ".
Никола Вапцаров (из протокола за разпит в полицията)
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ