Да не можеш да не го направиш - на вниманието на И. Р.
В Деня на националните будители, публикуваме изявление с режисьора Иван Черкелов , обещано особено за „ БАНКЕРЪ “. То е направено във връзка последния му филм „ Не влизай в спречкване с личния състав на банята “ и очакваше момента, в който заглавието щеше да се завърти по кината. Пандемията забави процесите и с цел да не рискуваме изявлението да загуби новост, използваме днешния празник, с цел да го публикуваме. Едно от признанията на режисьора в диалога звучи в действителност будителски: Ако човек прави нещата, тъй като не може да не ги прави, тогава какво значи – мъчно, елементарно, на ниска цена, скъпо, по какъв начин ще пребивавам, по какъв начин ще печеля, дали ще изгубя... Тези въпроси отпадат от единствено себе си.
Господин Черкелов, мотивът за диалога ни е вашият нов филм „ Не влизай в спречкване с личния състав на банята “. Той е сниман в родния ви град Ловеч. Ако това категорично не се обявяваше, щеше ли да се разбере обстановката, в която са героите ви?
Във кино лентата няма нищо неясно за човек, който не е българин, просто тъй като касае такива съществени неща от човешкото битие, които са понятни на всички места по света. Конкретността на мястото на деяние – Ловеч, България – е нужна, с цел да бъде обстановката достоверна. Това доста ме занимава във филмите, които върша. Нещата да са достоверни.
Филмът по автентичен случай ли е?
Не, не върша филми по действителни случаи. Във филмите си употребявам, в по-голяма или в по-малка степен, неща, които познавам. Неща, които съм следил, за които съм чувал.
Как би трябвало да се схваща заглавието на кино лентата – „ Не влизай в спречкване с личния състав на банята “ – като съвет или като заповед?
В никакъв случай не е съвет, а заповед. Това е една императивна табелка в банята, която си припомням като дете. Самата заповед има неуместно звучене, а парадоксът е нещо, което постоянно ме е занимавало, тъй като е неизменима част от нашето битие. И неизменима част от човешкото битие въобще. Но във времето и мястото, на което живеем, парадоксът е в прелестно засилен тип.
В свои предходни изявленията казвате, че ви интересува групата, тъй като няма доста ярки персонажи. И през днешния ден ли продължава да е по този начин?
Имал съм поради не че няма ярки персонажи, а че доста рядко се следят цялостни персони - приключени характери. В този смисъл ми е забавен груповият портрет, тъй като това, с което се пробвам да се занимавам, и което е обвързвано с нашето живеене, е една мозаечна визия за живота, който водим. Всъщност съчетанието сред обособените късчета в мозайката, на пръв взор несъчетаеми, основават цялата картинка.
А по какъв начин сте вплели облика на Левски в новия си филм?
Във кино лентата Левски участва под формата на паметника си в Ловеч. Неговото наличие е доста значимо, само че е периферно. Общо взето ние водим, повече или по-малко, не доста важен живот. Да не кажа нищожен живот и в същото време съвсем за всеки естествен човек има някакви монументални стойности в съществуването. Смисълът на появяването на паметника на Левски е в буквалността на този паметник – това е нещо, което постоянно ценностно участва. Друг е въпросът по какъв начин ние се отнасяме към тази величественост в нашия живот.
Как си представяте един важен живот?
Ще навлезем прекомерно във метафизичен тематики, които не е доста подходящо да подхващаме, само че коства ми се, че на въпроса ви дава отговор героинята към края на кино лентата. Тя е болен човек, който, знаейки какво му следва, някак си отхвърля да се вкопчи в живота и да се мъчи до последно. Това не е доста постоянно срещано държание, само че тя, тъй като е лекарка, и почти е наясно какво й следва, някак-си взема решение непринудено, с достолепие и успокоение да напусне тялото си. И разговаряйки с брат си, те си разменят реплики от рода на: „ Винаги съм мислел, че в живота има нещо друго отвън елементарното поддържане на живота “. Тя му дава отговор: „ Да, несъмнено вярата. Вярата, че има нещо друго. “ И в този смисъл си представям един осмислен човешки живот - най-малко с такова схващане и настройка – че имаш нещо друго отвън елементарното поддържане на живота. А към този момент какво тъкмо е това друго – и до каква степен човек се занимава с него – това е въпрос на персонален избор, на персонална настройка, на условия.
Интересувате ли се от политически и обществени послания?
Човек не може да не се интересува – и от политическите, а още по-малко от обществените условия, в които живее, само че постоянно съм имал чувството, че преди всичко е определяща обособената персона. След това идва общественото обграждане, по-късно идва политиката, която се занимава с това по какъв начин да усъвършенства обществения живот. Но има нещо значимо – съгласно мен подобряването на битието при естествения човек идва от вътрешното му надълбоко персонално чувство за света, за него самия и за хората към него.
Знаете ли дали филмът ви ще бъде излъчен по малкия екран?
Нямам никаква визия, само че това, което виждам във образните медии, е че се натъртва главно на заниманието и на злободневната обществена проблематика и в този смисъл малките екрани не се занимават със съществени, по-трудни филми. Филми, които карат хората да мислят. Нямам поради съответно последния ми филм, а въобще. Много рядко можеш да видиш по някаква телевизия – освен българска, а и международна – някакъв фактически сериозен филм.
В предходния ви филм „ Семейни реликви “ сцената с бащата на едно от убитите от ромите момчета, беше сложна за приемане. Той сякаш бе удовлетворен, че децата "са се отървали от свинския живот ". И убийствата, и реакцията на родителя, предизвикваха яд, само че филмът като че ли не даваше отговор по какъв начин това повече да не се повтаря.
Не виждам на работата си като на някаква опция да давам на хората отговори –как да живеят и какво да вършат или да оповестявам какво аз си мисля за живота. Гледам на работата си като опция да слагам някакви въпроси, да предизвиквам феновете да се замислят и тогава, когато фактически съм съумял, нещата са се случили. Поне при мен е по този начин – когато някой ме накара да се замисля над нещо, това в множеството случаи ми носи наслада.
Как ще се популяризира филмът ви по кината?
Нямам никаква визия. В съответната обстановка с ковид не мисля, че някой е наясно какво тъкмо ще се случи с кино лентата.
Знаете ли дали Министерството на културата възнамерява да подкрепи разпространяването на българските филми в изискванията на пандемия?
Не, това е повече или по-малко работа на продуцента на кино лентата – на Атанас Маринов. Какво ще се случи, зависи от него. Коронавирусът не стопира кино лентата, просто прави нещата по-трудни, само че откогато върша филми от 1988 година, когато излезе първият ми филм, до момента постоянно нещо поражда. Винаги има някакви компликации. Винаги има спънки. Намирам това за обикновено – не мисля, че в този момент сме в обстановка – приказвам единствено от позиция на филмопроизводството – а не въобще – която в никакъв случай до момента не се е случвала и е извънредно необикновена. Винаги е имало някакви спънки.
Случвало ли ви се е да имате компликации да намерите артисти или механически екип, с който да снимате, тъй като тези съответни хора тъкмо по това време снимат за непознати продукции?
Не. Никога. Аз фотографирам рядко, почти един път на пет години заради независещи от мен условия и, общо взето, работя с непрекъснат екип от хора. Така че екипът е наясно с идните фотоси, много преди те да стартират. Така че нямам никакви недоволства по повод наличието на непознатите продукции. Напротив – тяхното наличие е доста положително за целия механически екип във филмопроизводството. Първо - хората са заети, второ - поддържат форма и се усъвършенстват.
С вас ли се договарят хонорарите на актьорите?
При другите продуценти е друго. Някой може да ме попита – в някои случаи имам такива съвещания, само че продуцентът е индивидът, който взема решение с какви финанси разполага за актьорските възнаграждения и по какъв начин ги разпределя.
В България един режисьор може ли да живее, в случай че снима по един филм на пет години?
Зависи от неговата настройка и събитията, в които живее. Ако човек желае да поддържа висок стандарт на живот, в случай че има огромно семейство, за което да се грижи, не просто ще му е мъчно, а напряко невероятно. Но в случай че е привикнал на две и двеста - не е огромен проблем.
А в случай че прави филми като „ Мисия Лондон “, който е считан за най-печелившия за последното десетилетие? Има ли печеливша тактика за правене на кино?
Конкретно за „ Мисия Лондон “ филмът е по този начин умислен, че да получи оптималната зрителска публика и да донесе облага. В страна като България - с евентуални фенове, напълно случайно приказвам, – 1 млн. души, да донесе един филм облага, е малко мъчно. Така или другояче той може да си върне средствата, само че такива образци са доста малко. Така е, откогато въобще съществува кино в България. От това, което съм учил във Филмовата академия, знам, че у нас филмът, който е донесъл най-вече доходи, е индийски, от 60-е години, преди „ Слонът, моят другар “. И повода за неговия триумф е, че ромската общественост го е гледала по 20 пъти. Но тогава един билет струваше 20 стотинки.А във връзка с тактиката – аз не си задавам такива въпроси и въобще думата „ тактика “ не ми се върти в главата. Правя филм, когато имам нещо да кажа и когато ми се приказва за нещо съответно. Когато нещо ме занимава, което си мисля, че ще занимава и хората. Изобщо за мен някакъв главен белег при правенето на каквото и да е – освен на кино –е да не можеш да не го направиш. А не да го направиш просто по този начин – с цел да има нещо. Така съм се отнасял към всичко, което съм правил до момента.
В началото на пандемията Домът на киното провежда полемики в границите на една специфична поредност „ Говори с киното “. И там бе обсъждано какъв брой е мъчно да се снима първи филм у нас. Даже някои от режисьорите признаха, че не биха посъветвали младите, в случай че ги попитат, несъмнено, да се захващат с кино в България. Че това е на ръба на вероятното.
Това не е правилно. Тук отново опираме до това, което споделих доскоро. Ако човек прави нещата, тъй като не може да не ги прави, тогава какво значи – мъчно, елементарно, на ниска цена, скъпо, по какъв начин ще пребивавам, по какъв начин ще печеля, дали ще изгубя... Тези въпроси отпадат от единствено себе си. Не съм чувал за нито един случай от 30-е години на демокрацията, в която живеем, някой да е предложил нещо извънредно положително и то да не се е случило, тъй като някакви доста неприятни хора му пречат. Просто няма такова нещо! И това се отнася освен за киното. За всичко. Сега – че е мъчно, че би трябвало човек да има самообладание – това е естеството на специалността. Нито един от моите сюжети не е минавал от първия път в комисиите на Националния кино център – кандидатствал съм по два, три, четири пъти. Като не можеш да не го направиш – това просто го приемаш за част от цялата работа.
Случвало ли ви се е да променяте доста сюжета, с цел да мине през комисиите?
Не, аз не трансформирам. Просто отстоявам.
Господин Черкелов, мотивът за диалога ни е вашият нов филм „ Не влизай в спречкване с личния състав на банята “. Той е сниман в родния ви град Ловеч. Ако това категорично не се обявяваше, щеше ли да се разбере обстановката, в която са героите ви?
Във кино лентата няма нищо неясно за човек, който не е българин, просто тъй като касае такива съществени неща от човешкото битие, които са понятни на всички места по света. Конкретността на мястото на деяние – Ловеч, България – е нужна, с цел да бъде обстановката достоверна. Това доста ме занимава във филмите, които върша. Нещата да са достоверни.
Филмът по автентичен случай ли е?
Не, не върша филми по действителни случаи. Във филмите си употребявам, в по-голяма или в по-малка степен, неща, които познавам. Неща, които съм следил, за които съм чувал.
Как би трябвало да се схваща заглавието на кино лентата – „ Не влизай в спречкване с личния състав на банята “ – като съвет или като заповед?
В никакъв случай не е съвет, а заповед. Това е една императивна табелка в банята, която си припомням като дете. Самата заповед има неуместно звучене, а парадоксът е нещо, което постоянно ме е занимавало, тъй като е неизменима част от нашето битие. И неизменима част от човешкото битие въобще. Но във времето и мястото, на което живеем, парадоксът е в прелестно засилен тип.
В свои предходни изявленията казвате, че ви интересува групата, тъй като няма доста ярки персонажи. И през днешния ден ли продължава да е по този начин?
Имал съм поради не че няма ярки персонажи, а че доста рядко се следят цялостни персони - приключени характери. В този смисъл ми е забавен груповият портрет, тъй като това, с което се пробвам да се занимавам, и което е обвързвано с нашето живеене, е една мозаечна визия за живота, който водим. Всъщност съчетанието сред обособените късчета в мозайката, на пръв взор несъчетаеми, основават цялата картинка.
А по какъв начин сте вплели облика на Левски в новия си филм?
Във кино лентата Левски участва под формата на паметника си в Ловеч. Неговото наличие е доста значимо, само че е периферно. Общо взето ние водим, повече или по-малко, не доста важен живот. Да не кажа нищожен живот и в същото време съвсем за всеки естествен човек има някакви монументални стойности в съществуването. Смисълът на появяването на паметника на Левски е в буквалността на този паметник – това е нещо, което постоянно ценностно участва. Друг е въпросът по какъв начин ние се отнасяме към тази величественост в нашия живот.
Как си представяте един важен живот?
Ще навлезем прекомерно във метафизичен тематики, които не е доста подходящо да подхващаме, само че коства ми се, че на въпроса ви дава отговор героинята към края на кино лентата. Тя е болен човек, който, знаейки какво му следва, някак си отхвърля да се вкопчи в живота и да се мъчи до последно. Това не е доста постоянно срещано държание, само че тя, тъй като е лекарка, и почти е наясно какво й следва, някак-си взема решение непринудено, с достолепие и успокоение да напусне тялото си. И разговаряйки с брат си, те си разменят реплики от рода на: „ Винаги съм мислел, че в живота има нещо друго отвън елементарното поддържане на живота “. Тя му дава отговор: „ Да, несъмнено вярата. Вярата, че има нещо друго. “ И в този смисъл си представям един осмислен човешки живот - най-малко с такова схващане и настройка – че имаш нещо друго отвън елементарното поддържане на живота. А към този момент какво тъкмо е това друго – и до каква степен човек се занимава с него – това е въпрос на персонален избор, на персонална настройка, на условия.
Интересувате ли се от политически и обществени послания?
Човек не може да не се интересува – и от политическите, а още по-малко от обществените условия, в които живее, само че постоянно съм имал чувството, че преди всичко е определяща обособената персона. След това идва общественото обграждане, по-късно идва политиката, която се занимава с това по какъв начин да усъвършенства обществения живот. Но има нещо значимо – съгласно мен подобряването на битието при естествения човек идва от вътрешното му надълбоко персонално чувство за света, за него самия и за хората към него.
Знаете ли дали филмът ви ще бъде излъчен по малкия екран?
Нямам никаква визия, само че това, което виждам във образните медии, е че се натъртва главно на заниманието и на злободневната обществена проблематика и в този смисъл малките екрани не се занимават със съществени, по-трудни филми. Филми, които карат хората да мислят. Нямам поради съответно последния ми филм, а въобще. Много рядко можеш да видиш по някаква телевизия – освен българска, а и международна – някакъв фактически сериозен филм.
В предходния ви филм „ Семейни реликви “ сцената с бащата на едно от убитите от ромите момчета, беше сложна за приемане. Той сякаш бе удовлетворен, че децата "са се отървали от свинския живот ". И убийствата, и реакцията на родителя, предизвикваха яд, само че филмът като че ли не даваше отговор по какъв начин това повече да не се повтаря.
Не виждам на работата си като на някаква опция да давам на хората отговори –как да живеят и какво да вършат или да оповестявам какво аз си мисля за живота. Гледам на работата си като опция да слагам някакви въпроси, да предизвиквам феновете да се замислят и тогава, когато фактически съм съумял, нещата са се случили. Поне при мен е по този начин – когато някой ме накара да се замисля над нещо, това в множеството случаи ми носи наслада.
Как ще се популяризира филмът ви по кината?
Нямам никаква визия. В съответната обстановка с ковид не мисля, че някой е наясно какво тъкмо ще се случи с кино лентата.
Знаете ли дали Министерството на културата възнамерява да подкрепи разпространяването на българските филми в изискванията на пандемия?
Не, това е повече или по-малко работа на продуцента на кино лентата – на Атанас Маринов. Какво ще се случи, зависи от него. Коронавирусът не стопира кино лентата, просто прави нещата по-трудни, само че откогато върша филми от 1988 година, когато излезе първият ми филм, до момента постоянно нещо поражда. Винаги има някакви компликации. Винаги има спънки. Намирам това за обикновено – не мисля, че в този момент сме в обстановка – приказвам единствено от позиция на филмопроизводството – а не въобще – която в никакъв случай до момента не се е случвала и е извънредно необикновена. Винаги е имало някакви спънки.
Случвало ли ви се е да имате компликации да намерите артисти или механически екип, с който да снимате, тъй като тези съответни хора тъкмо по това време снимат за непознати продукции?
Не. Никога. Аз фотографирам рядко, почти един път на пет години заради независещи от мен условия и, общо взето, работя с непрекъснат екип от хора. Така че екипът е наясно с идните фотоси, много преди те да стартират. Така че нямам никакви недоволства по повод наличието на непознатите продукции. Напротив – тяхното наличие е доста положително за целия механически екип във филмопроизводството. Първо - хората са заети, второ - поддържат форма и се усъвършенстват.
С вас ли се договарят хонорарите на актьорите?
При другите продуценти е друго. Някой може да ме попита – в някои случаи имам такива съвещания, само че продуцентът е индивидът, който взема решение с какви финанси разполага за актьорските възнаграждения и по какъв начин ги разпределя.
В България един режисьор може ли да живее, в случай че снима по един филм на пет години?
Зависи от неговата настройка и събитията, в които живее. Ако човек желае да поддържа висок стандарт на живот, в случай че има огромно семейство, за което да се грижи, не просто ще му е мъчно, а напряко невероятно. Но в случай че е привикнал на две и двеста - не е огромен проблем.
А в случай че прави филми като „ Мисия Лондон “, който е считан за най-печелившия за последното десетилетие? Има ли печеливша тактика за правене на кино?
Конкретно за „ Мисия Лондон “ филмът е по този начин умислен, че да получи оптималната зрителска публика и да донесе облага. В страна като България - с евентуални фенове, напълно случайно приказвам, – 1 млн. души, да донесе един филм облага, е малко мъчно. Така или другояче той може да си върне средствата, само че такива образци са доста малко. Така е, откогато въобще съществува кино в България. От това, което съм учил във Филмовата академия, знам, че у нас филмът, който е донесъл най-вече доходи, е индийски, от 60-е години, преди „ Слонът, моят другар “. И повода за неговия триумф е, че ромската общественост го е гледала по 20 пъти. Но тогава един билет струваше 20 стотинки.А във връзка с тактиката – аз не си задавам такива въпроси и въобще думата „ тактика “ не ми се върти в главата. Правя филм, когато имам нещо да кажа и когато ми се приказва за нещо съответно. Когато нещо ме занимава, което си мисля, че ще занимава и хората. Изобщо за мен някакъв главен белег при правенето на каквото и да е – освен на кино –е да не можеш да не го направиш. А не да го направиш просто по този начин – с цел да има нещо. Така съм се отнасял към всичко, което съм правил до момента.
В началото на пандемията Домът на киното провежда полемики в границите на една специфична поредност „ Говори с киното “. И там бе обсъждано какъв брой е мъчно да се снима първи филм у нас. Даже някои от режисьорите признаха, че не биха посъветвали младите, в случай че ги попитат, несъмнено, да се захващат с кино в България. Че това е на ръба на вероятното.
Това не е правилно. Тук отново опираме до това, което споделих доскоро. Ако човек прави нещата, тъй като не може да не ги прави, тогава какво значи – мъчно, елементарно, на ниска цена, скъпо, по какъв начин ще пребивавам, по какъв начин ще печеля, дали ще изгубя... Тези въпроси отпадат от единствено себе си. Не съм чувал за нито един случай от 30-е години на демокрацията, в която живеем, някой да е предложил нещо извънредно положително и то да не се е случило, тъй като някакви доста неприятни хора му пречат. Просто няма такова нещо! И това се отнася освен за киното. За всичко. Сега – че е мъчно, че би трябвало човек да има самообладание – това е естеството на специалността. Нито един от моите сюжети не е минавал от първия път в комисиите на Националния кино център – кандидатствал съм по два, три, четири пъти. Като не можеш да не го направиш – това просто го приемаш за част от цялата работа.
Случвало ли ви се е да променяте доста сюжета, с цел да мине през комисиите?
Не, аз не трансформирам. Просто отстоявам.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ