Дребните камъчета, които обръщат колата в наша полза
В човешката история се случва доста постоянно една изгубена борба или изгубена обстановка с съществени последствия да бъде извоювана в последния миг вследствие на някакво събитие, деяние или ария. Нашата история е цялостна с такива обстановки. И популярност Богу! Защото през днешния ден нямаше да си приказваме на български език и нямаше да ни има.
Първият, за който се сещам, е от 893 година. България тогава е оповестила война на Византия и цялата българска войска се намира в Източна Тракия в покрайнините на Константинопол, където цар Симеон се бие с византийците. Поради младостта си владетелят не се е сетил да остави най-малко една българска част в Северна България, а византийците подкупват унгарците, които живеят на територията на днешна Украйна, да атакуван България. Нека да се разберем – унгарците по това време са мощ, от която трепери цяла Европа. Техните конни армии на континента имат същата популярност, която викингите имат по море. И 20 000 унгарци – елитни конници, идват пред Преслав и го обсаждат. В Преслав има единствено незрели юноши на по 14-15 години и престарели старци. Изглежда, че градът неизбежно ще падне. Защитниците му мъчно отбраняват крепостните стени. Нямат физически сили. И в този миг се случва следното. Цар Борис Първи, който преди 4 години се е уединил в манастир, и е липсващ от обществено-политическия живот, внезапно на 92 години се появява пред хилавата си войска. Облечен е с военни доспехи на военен кон, при което в „ армията “ настава делириум. Старците виждат в негово лице своята бойна младост, а младежите имат вяра, че той от дълго време е светец на небето. И тази войска отваря портите, българите излизат самоуверено в намерено поле против унгарците. Боят е бил заплашителен, споделят византийските създатели. Българите избили всички 20 000 елитни унгарци и Преслав бил избавен, а с това и България. Защото, в случай че Преслав беше паднал, армията на Симеон в Тракия щеше да бъде сложена в един сандвич сред византийската и унгарската армия. И неизбежно щеше да загине.
Вторият прочут случай в нашата история е появяването на цар Симеон в първия военен ред на борбата при Ахелой през 917 година. Тя е решителна борба – цялата византийска и цялата българска войска се бият на това поле. Цар Симеон е построил войските си по един доста рисков метод. В реда, при който в популярната борба при Кана през 216 година прочие Христа е направил Ханибал – слаб център и мощни флангове. Но това е рисково, защото, в случай че се скъса центърът, с армията е свършено. В един миг в писмо до патриарх Николай Мистик (той е считан за преподавател на Симеон в Магнаурската школа), който се молил за него по време на сражението, той споделил: „ Благодарение на твоите молебствия едвам не ме убиха, конят ми под мен беше погубен “. Това значи, че Симеон е отишъл в първия военен ред, което не е редно. Никога военначалници от античността до наши дни не са били в първия военен ред, защото те би трябвало да имат взор върху цялостното полесражение. Да разместват елементи – едни напред, други обратно. Само ще вметна, че маршал Жуков да вземем за пример написа в спомените си, че в никакъв случай не се е приближавал през цялата война (Втората световна) на по-близо от 25 километра от фронтовата линия. Появата на Симеон значи, че се е случило нещо сериозно, че бойният ред е щял да бъде разкъсан. А с армията е запушил дупката, минал е в нахлуване, въодушевявайки и останалите бойци. Това стълкновение е било извоювано и още веднъж България освен е оживяла, само че се е трансформирала в хегемон на Балканите.
Да отидем в най-новата история – Шипка, 11 август 1877 година. Предстои дванадесетата последна офанзива след три дни офанзиви на върха от ордите на Сюлейман. 6000 опълченци против 33 500 Сюлейманови бойци. На пръв взор всичко е било решено и Сюлейман щял да мине Стара планина. При дванадесетата последна за деня офанзива турците съумяват най-накрая да се изкачат на върха и да го залеят със своето голям брой. Опълченците към този момент нямат нищо. Нито камънье, нито дървье, пушките им не работят, защото са изкривени от огъня в предходните дни. По принцип те са и музейни пушки и в края на краищата остават единствено щиковете.
Вазов рисува в стихотворението си по какъв начин казаци идват и избавят ситуацията. Нищо сходно – това е за драматизъм. Те в действителност идват, само че след багра. А даже и по време на багра да бяха пристигнали, никой нямаше да ги забележи – на върха има повече от 10 000 индивида от двете страни.
Всъщност става друго – опълченците запяват „ Шуми Марица “. Това е първият български военен химн, единствен за момента. Опълченците го знаят, тъй като още през 1876-а година са го пели в сръбско-турската война и при Стара Загора. „ Шуми Марица “ гръмва измежду 2000 опълченци – толкоз са останали – те стискат крепко пушките и с вика „ На щик! “ се спускат против няколкото хиляди турци, качили се на върха. В рамките на половин час турците освен са изклани, само че опълченците непринудено потеглят надолу към равнината при Шипка-Шейново, с цел да довършат останалите в турския лагер. Офицерите вярно преценят, че 2000 опълченци не могат да избият 20-ина хиляди турци – в равнината ще се получи противоположното, и по тази причина се мъчат да ги върнат с камшици, с нагайки… С тъпото на сабите съумяват да ги спрат. Иначе успеха щеше да се обърне в злополука. Вечерта към този момент идват и всичко е наред.
„ Шуми Марица “ има още едно велико проявяване в борбата при Сливница. На 7 ноември 1885 година българите, които пазят 10-ина хиляди индивида със Сливнишката позиция от Гургулят до Годеч, към този момент са на края на силите си. Тридневните офанзиви на 68-хилядната сръбска войска против тях е довела до оредяване на редиците им преди сърбите да се качат на върха. Известно е, че Източно-Румелийската милиция се движи към Сливница, само че по кое време ще пристигна – не се знае. В същото време в гърба на Сливница се чака да се появят сръбските две дивизии, които се движат от Трън-Брезник. И при Брезник считали да преодолеят ниските хълмове и да се появат в тила на Сливнишката позиция. Там късно вечерта се виждат голяма маса войски, които се строяват за офанзива в подножието на върха. Защитниците считат, че това са сърби, промъкнали се през Брезник, и колкото и да са малко се разделят на две. Едни се обръщат към София, други към Сливница, готвейки се да умрат.
Частите в тила на Сливница потеглят в решителна офанзива и внезапно проехтява музика, която свири „ Шуми Марица “. И 22 000 гърла – толкоз са хората от Първия отряд, които са пристигнали, се катерят към възвишенията. Войниците гледат стреснато, а офицерите им, размахали саби, изскачат от окопите и крещят: „ Войници, идват вашите братя от Южна България! “ Сърбите са безусловно пометени от офанзивата на тези 22 000 души, след което стартира българското нахлуване.
Стигаме до „ Велик е нашият боец “. Тази ария е основана в Охрид след един тежък поход на българската войска през най-високата част на планините. Оттам нататък тя става обичана ария на българската войска. И никой не знае, че това е марш на един от полковете – 23-ти Шипченски. При борбата за Дойран тази ария проехтява още веднъж в решителния миг на 18 септември 1918 година. Англичаните потеглят на последната офанзива – военачалник Милн е събрал всичко, което може, заради огромните загуби в предшестващите дни. Към частите си е прибавил и готвачи, и санитари, и други и ги е хвърлил против бойците от Девета плевенска дивизия. Когато англичаните наближават, не обръщайки внимание на преградния огън – той към този момент е доста слаб заради неналичието на снаряди, заради слабия пушечен огън и заради неналичието на патрони, внезапно гръмва „ Велик е нашият боец! “
Войниците се измъкват още веднъж от окопите на Девета плевенска дивизия и връхлитат върху англичаните. Клането е безпощадно. Оживелите британските офицери пишат в спомените си: „ Ние нищо не можехме да създадем против багра на нож. Българите бяха международни майстори, а ние даже не бяхме учили това изкуство “. Англичаните са разгромени и българите печелят една от най-големите военни победи в историята си. Тя също има своето значение, защото в примирието по-късно се съдържат много меки клаузи, спрямо това, което се стоварва върху унгарци, немци и австрийци.
Първият, за който се сещам, е от 893 година. България тогава е оповестила война на Византия и цялата българска войска се намира в Източна Тракия в покрайнините на Константинопол, където цар Симеон се бие с византийците. Поради младостта си владетелят не се е сетил да остави най-малко една българска част в Северна България, а византийците подкупват унгарците, които живеят на територията на днешна Украйна, да атакуван България. Нека да се разберем – унгарците по това време са мощ, от която трепери цяла Европа. Техните конни армии на континента имат същата популярност, която викингите имат по море. И 20 000 унгарци – елитни конници, идват пред Преслав и го обсаждат. В Преслав има единствено незрели юноши на по 14-15 години и престарели старци. Изглежда, че градът неизбежно ще падне. Защитниците му мъчно отбраняват крепостните стени. Нямат физически сили. И в този миг се случва следното. Цар Борис Първи, който преди 4 години се е уединил в манастир, и е липсващ от обществено-политическия живот, внезапно на 92 години се появява пред хилавата си войска. Облечен е с военни доспехи на военен кон, при което в „ армията “ настава делириум. Старците виждат в негово лице своята бойна младост, а младежите имат вяра, че той от дълго време е светец на небето. И тази войска отваря портите, българите излизат самоуверено в намерено поле против унгарците. Боят е бил заплашителен, споделят византийските създатели. Българите избили всички 20 000 елитни унгарци и Преслав бил избавен, а с това и България. Защото, в случай че Преслав беше паднал, армията на Симеон в Тракия щеше да бъде сложена в един сандвич сред византийската и унгарската армия. И неизбежно щеше да загине.
Вторият прочут случай в нашата история е появяването на цар Симеон в първия военен ред на борбата при Ахелой през 917 година. Тя е решителна борба – цялата византийска и цялата българска войска се бият на това поле. Цар Симеон е построил войските си по един доста рисков метод. В реда, при който в популярната борба при Кана през 216 година прочие Христа е направил Ханибал – слаб център и мощни флангове. Но това е рисково, защото, в случай че се скъса центърът, с армията е свършено. В един миг в писмо до патриарх Николай Мистик (той е считан за преподавател на Симеон в Магнаурската школа), който се молил за него по време на сражението, той споделил: „ Благодарение на твоите молебствия едвам не ме убиха, конят ми под мен беше погубен “. Това значи, че Симеон е отишъл в първия военен ред, което не е редно. Никога военначалници от античността до наши дни не са били в първия военен ред, защото те би трябвало да имат взор върху цялостното полесражение. Да разместват елементи – едни напред, други обратно. Само ще вметна, че маршал Жуков да вземем за пример написа в спомените си, че в никакъв случай не се е приближавал през цялата война (Втората световна) на по-близо от 25 километра от фронтовата линия. Появата на Симеон значи, че се е случило нещо сериозно, че бойният ред е щял да бъде разкъсан. А с армията е запушил дупката, минал е в нахлуване, въодушевявайки и останалите бойци. Това стълкновение е било извоювано и още веднъж България освен е оживяла, само че се е трансформирала в хегемон на Балканите.
Да отидем в най-новата история – Шипка, 11 август 1877 година. Предстои дванадесетата последна офанзива след три дни офанзиви на върха от ордите на Сюлейман. 6000 опълченци против 33 500 Сюлейманови бойци. На пръв взор всичко е било решено и Сюлейман щял да мине Стара планина. При дванадесетата последна за деня офанзива турците съумяват най-накрая да се изкачат на върха и да го залеят със своето голям брой. Опълченците към този момент нямат нищо. Нито камънье, нито дървье, пушките им не работят, защото са изкривени от огъня в предходните дни. По принцип те са и музейни пушки и в края на краищата остават единствено щиковете.
Вазов рисува в стихотворението си по какъв начин казаци идват и избавят ситуацията. Нищо сходно – това е за драматизъм. Те в действителност идват, само че след багра. А даже и по време на багра да бяха пристигнали, никой нямаше да ги забележи – на върха има повече от 10 000 индивида от двете страни.
Всъщност става друго – опълченците запяват „ Шуми Марица “. Това е първият български военен химн, единствен за момента. Опълченците го знаят, тъй като още през 1876-а година са го пели в сръбско-турската война и при Стара Загора. „ Шуми Марица “ гръмва измежду 2000 опълченци – толкоз са останали – те стискат крепко пушките и с вика „ На щик! “ се спускат против няколкото хиляди турци, качили се на върха. В рамките на половин час турците освен са изклани, само че опълченците непринудено потеглят надолу към равнината при Шипка-Шейново, с цел да довършат останалите в турския лагер. Офицерите вярно преценят, че 2000 опълченци не могат да избият 20-ина хиляди турци – в равнината ще се получи противоположното, и по тази причина се мъчат да ги върнат с камшици, с нагайки… С тъпото на сабите съумяват да ги спрат. Иначе успеха щеше да се обърне в злополука. Вечерта към този момент идват и всичко е наред.
„ Шуми Марица “ има още едно велико проявяване в борбата при Сливница. На 7 ноември 1885 година българите, които пазят 10-ина хиляди индивида със Сливнишката позиция от Гургулят до Годеч, към този момент са на края на силите си. Тридневните офанзиви на 68-хилядната сръбска войска против тях е довела до оредяване на редиците им преди сърбите да се качат на върха. Известно е, че Източно-Румелийската милиция се движи към Сливница, само че по кое време ще пристигна – не се знае. В същото време в гърба на Сливница се чака да се появят сръбските две дивизии, които се движат от Трън-Брезник. И при Брезник считали да преодолеят ниските хълмове и да се появат в тила на Сливнишката позиция. Там късно вечерта се виждат голяма маса войски, които се строяват за офанзива в подножието на върха. Защитниците считат, че това са сърби, промъкнали се през Брезник, и колкото и да са малко се разделят на две. Едни се обръщат към София, други към Сливница, готвейки се да умрат.
Частите в тила на Сливница потеглят в решителна офанзива и внезапно проехтява музика, която свири „ Шуми Марица “. И 22 000 гърла – толкоз са хората от Първия отряд, които са пристигнали, се катерят към възвишенията. Войниците гледат стреснато, а офицерите им, размахали саби, изскачат от окопите и крещят: „ Войници, идват вашите братя от Южна България! “ Сърбите са безусловно пометени от офанзивата на тези 22 000 души, след което стартира българското нахлуване.
Стигаме до „ Велик е нашият боец “. Тази ария е основана в Охрид след един тежък поход на българската войска през най-високата част на планините. Оттам нататък тя става обичана ария на българската войска. И никой не знае, че това е марш на един от полковете – 23-ти Шипченски. При борбата за Дойран тази ария проехтява още веднъж в решителния миг на 18 септември 1918 година. Англичаните потеглят на последната офанзива – военачалник Милн е събрал всичко, което може, заради огромните загуби в предшестващите дни. Към частите си е прибавил и готвачи, и санитари, и други и ги е хвърлил против бойците от Девета плевенска дивизия. Когато англичаните наближават, не обръщайки внимание на преградния огън – той към този момент е доста слаб заради неналичието на снаряди, заради слабия пушечен огън и заради неналичието на патрони, внезапно гръмва „ Велик е нашият боец! “
Войниците се измъкват още веднъж от окопите на Девета плевенска дивизия и връхлитат върху англичаните. Клането е безпощадно. Оживелите британските офицери пишат в спомените си: „ Ние нищо не можехме да създадем против багра на нож. Българите бяха международни майстори, а ние даже не бяхме учили това изкуство “. Англичаните са разгромени и българите печелят една от най-големите военни победи в историята си. Тя също има своето значение, защото в примирието по-късно се съдържат много меки клаузи, спрямо това, което се стоварва върху унгарци, немци и австрийци.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ