Фредерик Бегбеде се завръща с „Бараж срещу Атлантика“ (предложение за четене)
В „ Бараж против Атлантика “, отпратка към „ Бараж против Пасифика “ на Маргьорит Дюрас, Фредерик Бегбеде се връща към едно към този момент дефинитивно отминало време. Дошъл е краят на празника. Единственият лек против самотата си остава любовта, която, даже остаряла, даже изхабена и изморена, си остава обич.
Веднъж френският публицист Фредерик Бегбеде инцидентно вижда във витрината на една изложба картина, която притегля вниманието му: фотьойл с тапицерия на зелени и бели райета на верандата на хижа, подложен пред работна маса с мастилница и перо на фона на другоземен плаж. Купува картината, след това внезапно си спомня: това е Аркашонският басейн с нос Фере, където живее неговият другар Беноа Бартерот. Този спомен го връща обратно във времето и Бегбеде сяда да написа. Подобно на талази, фразите една след друга нахлуват в мозъка му и се изливат върху страниците в размишления за писателския труд, за неуморното дирене на креативния ентусиазъм, краткотраен като желанието. Така предишното се завръща, с цел да се трансформира в защитна бариера против настоящето…
За създателя
Фредерик Бегбеде (р. 1965 г.) е бравурен повествовател, ядовит до болежка критик и неуморен бунтовник, добре прочут в България със своите романи, новели и есеистични сборници. Учи политически науки в Париж, има тапия по маркетинг, упражнява специалността си в нашумяла рекламна организация, работи като журналист и ефирен кореспондент. Литературните му подвизи са доста и се отличават с лют комизъм, хапливи разбори на актуалното общество и ексцентрични равносметки. Писателите, повлияли върху артистичната му сензитивност, са Мишел Уелбек, Брет Ийстън Елис и Джей МакАйнърни. Сред най-известните му творби се подреждат романите „ Любовта трае три години “, „ Windows on the World “, „ Един френски разказ “, който отнесе премия премията „ Рьонодо “ и, несъмнено, „ 9.99 евро “ – книга за умелата операция на рекламистите криейтъри, филмирана през 2007 година под режисурата на Ян Кунен. А „ Човекът, който плаче от смях “ е съкрушително горчива ирония, която още веднъж среща читателите с Октав Паранго, алтер-егото на писателя.
Откъс от „ Бараж против Атлантика “ на Фредерик Бегбеде
Един френски разказ, втори том
На моята опора, моята Пенелопа,
моя фотографка, мой сексшоп,
майка на Уна и Лени,
и спасителка на моя живот:
госпожа Лара Мишели,
която носи също моята фамилия.
„ Веднъж излезеш ли от детството, би трябвало дълго да страдаш, с цел да се завърнеш назад в него, както в края на нощта посрещаш нова заран. “ - Жорж Бернанос, „ Диалози на кармелитките “, 1947 година
„ We look at the world once, in childhood. The rest is memory. “ - Луиз Глюк, носителка на Нобелова премия за литература, 2020 година
„ Всички деца порастват, единствено едно дете не порасна. “ - Джеймс М. Бари, първото изречение от Питър Пан, 1911 година
КНИГА ПЪРВА
Фрази
Сама по себе си концепцията е нищо; липсва ли фраза, по-добре да вървя да дремя. - Жюл Рьонар
Бих желал първо да направя едно самопризнание: аз имам вяра в международната интрига.
Вярвам, че Земята е намислила да затрие индивида.
Човешкото създание е предизвикало такива разрушения по повърхността на Земята, че е напълно разбираемо желанието ѝ да се избави от него.
Макар да сме наясно за какво светът желае да ни отстрани, ние въпреки всичко би трябвало да се пазиме.
Занапред човешката орис е на паразит, който се пробва да оцелее във враждебна околна среда.
Вероятно се питате за какво прескачам два реда след всяка фраза.
Също като рамката на картина, белите полета сред фразите им придават величавост.
Удавена в изписаната от край до край страница, фразата губи своята притегателност.
Моите изречения ще се преценяват с литературната дистанцираност.
Със своята откъснатост върху страницата моята фраза ще притегля погледа сходно на манекен във витрина.
Намираме се на борда на потъващ транспортен съд и този транспортен съд е Земята.
Прозрението на Кафка се оказва правилно: към този момент няма разлика сред човечеството и хлебарката.
Нищо чудно бялото поле към фразата да излезе по-красиво от нея: не настоявам, че моят опит не съдържа риск.
Всяка фраза би трябвало да буди предпочитание да бъде прочетена идната, само че в същото време да съхранява своята самостойност.
Бялото поле сред фразите не ги изолира, а ги излага на показ.
Сутрин опасността от страна на океана наподобява далечна.
Изкуството на писателя е в прикриването на шлаката.
Аз умишлено предпочитам да направя противоположното.
Ще дестабилизирам относителните фрази.
В Автопортрет Едуар Льове прибягва до друга система.
Неговите изречения не са свързани между тях, само че в своята целокупност книгата му съставлява рисунка на човек.
Тази книга ползва по нов метод неговия принцип на прекъснатия колаж.
Великата дюна Пила съставлява киноекран, върху който слънцето прожектира филм, където основни реализатори са облаците.
Сенките върху пясъка разиграват светлинен сюжет.
Оригиналната лента на тази няма фреска се назовава „ Спомен “.
За да престане човек да написа сатирични романи, е задоволително да слуша осъществявания на Оркестрал Манувърс Ин Дъ Дарк, застанал необут с лице към застиналото море.
Бих желал с тази книга да разоблича всички тези, които са се наговаряли да ме създадат благополучен.
Паметта ми се завръща на несвързани откъслеци (или пък свързани, без да се интересува от мнението ми).
Припомням си на проблясъци: спомените ми са стробоскопични.
Миналото ми изпраща есемеси.
Усещам, че пожертвам някъде по пътя да изгубя моя четец.
