Война на етикетите
В България изборите - за положително или за зло - към този момент се трансфораха в рутина. Вчерашните не бяха доста по-различни от останалите през годината, като изключим името на следващия " нов план " ( " избавител " ) и тягостния факт, че Румен Радев евентуално ще бъде президент още пет години, в случай че в това време не се случи нещо друго. Предишният " нов план " ( " избавител " ) се провали по най-унизителен метод, звездата на Слави Трифонов залезе и той в никакъв случай към този момент няма да е оня национален трибун, като който се изявяваше през цялата си кариера под шарените лъчи на прожекторите. Провали се, тъй като импулсивният му електорат го изостави, само че не по някакви рационални съображения, нито тъй като се почувства излъган (какъвто в реалност си беше), а тъй като потегли след другиго като млада развратна младоженка.
Но имената на участниците в тези избори, както и в съвсем всички други, не са нищо повече от етикети - етикети, които сами са си поставили с някаква (обикновено користна) цел и етикети, които им е поставил всеобщият гласоподавател в политическата си илюзия. Така се стига до смешната обстановка, в която претендентите не са тези, за които се показват, нито пък са тези, за които ги мислят гласоподавателите. Налудничаво, нали? Ясно е, че едни тарикати ще господстват над едни шматки, остава да се уговорим по какъв начин ще ги назоваваме.
Но, мисля, не е толкоз значимо по какъв начин ще назоваваме тарикатите (защото можем да ги назоваваме всячески, да ги назоваваме както ни е кеф), а да забележим същността на силите, които ги движат. Тези сили от време на време са субективни и носят човешки имена, само че като цяло са стихии отвън съответните персони. И като заговорихме за стихии, аз съм уверен, че последните избори бяха следващата демонстрация на положителния остарял конфликт сред лявото и дясното. При това от дълго време не бяхме ги виждали по този начин остро конфронтирани, само че то е поради световната обстановка, където напрежението сред лявото и дясното към този момент става в действителност нетърпимо.
Да забележим първо президентските избори. Те бяха конфликт сред две съответни персони, едната от които дори не взе участие публично. Може би мнозина от подкрепилите Радев в действителност не са дали своят вот ЗА него, а ПРОТИВ Борисов - нямам доверие, че Радев им е толкоз приветлив самичък по себе си. Нормално е да е по този начин, та белким на всички избори след 1989 не сме дали своят вот и по мъничко ПРОТИВ! Какво ти " мъничко "! На всички избори след 1989 едни гласоподаваха ПРОТИВ комунизма под каквато и форма да им се поднесеше, а други гласоподаваха ПРОТИВ тези, които гласоподаваха срещу комунизма. Комунизмът и антикомунизмът са една от формите на лявото и дясното. Поне у нас. Защото доста десни хора са такива не поради обществения си статус или поради мирогледа си, а само поради своя антикомунизъм.
Друга форма на лявото и дясното е опозицията статукво/промяна. И в този момент ще ви кажа нещо шокиращо. В тази съпротива статуквото е постоянно дясно, тъй като е консервативно, а смяната е постоянно лява, тъй като е революционна. Тоест когато развявахме сините флагове срещу Живков и Луканов и когато пеехме " Комунизмът си отива " и " 45 години стигат, времето е наше ", тогава сме били на доктрина (а и на практика) леви. Когато през 70-те в символ на митинг против тоталитарната страна носихме дълги коси и скъсани дънки като хипитата - тогава също сме били леви. Като същинските хипита, прочее. А когато с кухите си китари пеехме " Обществото да го духа (и кварталния) " на мелодията на на Джон Ленън (сама по себе си изразено левичарска песен), тогава сме били напряко анархо-комунисти от калибъра на Пьотр Кропоткин. Но сме се мислили за десни, тъй като сме взимали страната на капитализма срещу социализма. C`est la vie.
Тази ос - на статуквото и смяната - също беше доста продуктивна на президентските избори. Мнозина се опълчват против всяка власт, а Борисов дълго беше на власт. Толкова дълго, че Радев след цялостен президентски мандат и четири параноидни новогодишни обръщения към нацията, към момента по някакъв метод въплъщава за някого " смяната ". Ако Радев беше толкоз дълго министър-председател, същите тези хора щяха да гласоподават за Борисов или за който там, който е в положение да разклати тирана. Винаги има хора, които са в крайник с времето. Няма да се уморя да споделям, че в случай че Втората международна война беше свършила по различен метод, то всички поименно познати ни по-късно комунистически величия, революционери и пролетарски интернационалисти, щяха да бъдат най-ревностни нацисти. Така че етикетите са значително условни, а съответните персони нямат кой знае какво значение.
Ето и още една забавна форма на лявото и дясното - опозицията изток/запад. Особено в светлината на обстоятелството по какъв начин през последния половин век Западът се олива. Свикнали сме да мислим, че Изтокът е тоталитаризъм, а Западът - народна власт. Свикнали сме също да мислим, че тоталитаризмът е ляв, което не всеки път е правилно, а демокрацията е дясна, което също не всеки път е правилно. Оттам одобряваме, че Изтокът е ляв, а Западът е десен, което пък, изключително в последно време, въобще не е правилно. И заради тази причина гласоподавателите са комплицирани. Объркани са от конфликта сред личните си инстинкти и шеметно изменящите се смисли на думите.
При партиите на парламентарните избори (стигнахме и до тях) това си проличава кристално ясно. Вижте да вземем за пример " Демократична България ". Те се самоопределят като обичайно прозападни и обичайно десни. Второто е заради заблудата, че Западът е нещо дясно, каквото той може би в миналото е бил, само че от дълго време - почти от края на WW2 - към този момент не е. Демократична България е една превъзходна съвременна лява партия (което инстинктивно се усеща и от избирателите), само че поради ината си да се бори за дясното пространство, вместо да отнеме лявото от старомодната Българска социалистическа партия, в този момент резултатът ѝ е 5.9% - а-ха на бариерата. Всеки следващ нов план, всяка поредна изборна сензация, каквато нощес беше ПППП, не е нищо повече, от опит за олицетворяване на актуалното ляво, което социалистите към този момент не са в положение да олицетворят. Не е толкоз неприятна Корнелия Нинова, просто времената са такива. Светът е ляв, залязващо ляв (Ерик Земур споделя, че е време върху руините на Май 1968 да се гради отново) и ние би трябвало да сме със света, с цел да начешем възрожденския си комплекс за назадничавост.
Ето най-накрая и една гротескна форма на лявото и дясното. Открай време българските политически партии се разделят на гадни и сити, на такива, които имат достъп до обществения запас и на онакива, които нямат. Първите (ситите) деснеят, тъй като са настроени консервативно във връзка с измененията и разтърсванията, а вторите (гладните) левеят, тъй като са революционно настроени и имат вяра, че към този момент е блъснал техният час да седнат на трапезата.
Леви и десни, гладни и сити, статукво и смяна, изток и запад - всичко това са етикети. Временни обозначения на антични неща, за които може би към момента няма измислени думи. Но даже и безсловесното познаване на тези антични неща, даже и единствено предчувствието за тях може да ни помогне да подредим визиите си за света и за политиката като негова най-скверна еманация, относително задоволително. А като си подредим визиите задоволително, и себе си ще погледнем с повече благосклонност. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен. А това, че кръжецът на Мая Манолова не влиза, е белег на някаква остатъчна правдивост. Лек и избавителен пост на всички.
Но имената на участниците в тези избори, както и в съвсем всички други, не са нищо повече от етикети - етикети, които сами са си поставили с някаква (обикновено користна) цел и етикети, които им е поставил всеобщият гласоподавател в политическата си илюзия. Така се стига до смешната обстановка, в която претендентите не са тези, за които се показват, нито пък са тези, за които ги мислят гласоподавателите. Налудничаво, нали? Ясно е, че едни тарикати ще господстват над едни шматки, остава да се уговорим по какъв начин ще ги назоваваме.
Но, мисля, не е толкоз значимо по какъв начин ще назоваваме тарикатите (защото можем да ги назоваваме всячески, да ги назоваваме както ни е кеф), а да забележим същността на силите, които ги движат. Тези сили от време на време са субективни и носят човешки имена, само че като цяло са стихии отвън съответните персони. И като заговорихме за стихии, аз съм уверен, че последните избори бяха следващата демонстрация на положителния остарял конфликт сред лявото и дясното. При това от дълго време не бяхме ги виждали по този начин остро конфронтирани, само че то е поради световната обстановка, където напрежението сред лявото и дясното към този момент става в действителност нетърпимо.
Да забележим първо президентските избори. Те бяха конфликт сред две съответни персони, едната от които дори не взе участие публично. Може би мнозина от подкрепилите Радев в действителност не са дали своят вот ЗА него, а ПРОТИВ Борисов - нямам доверие, че Радев им е толкоз приветлив самичък по себе си. Нормално е да е по този начин, та белким на всички избори след 1989 не сме дали своят вот и по мъничко ПРОТИВ! Какво ти " мъничко "! На всички избори след 1989 едни гласоподаваха ПРОТИВ комунизма под каквато и форма да им се поднесеше, а други гласоподаваха ПРОТИВ тези, които гласоподаваха срещу комунизма. Комунизмът и антикомунизмът са една от формите на лявото и дясното. Поне у нас. Защото доста десни хора са такива не поради обществения си статус или поради мирогледа си, а само поради своя антикомунизъм.
Друга форма на лявото и дясното е опозицията статукво/промяна. И в този момент ще ви кажа нещо шокиращо. В тази съпротива статуквото е постоянно дясно, тъй като е консервативно, а смяната е постоянно лява, тъй като е революционна. Тоест когато развявахме сините флагове срещу Живков и Луканов и когато пеехме " Комунизмът си отива " и " 45 години стигат, времето е наше ", тогава сме били на доктрина (а и на практика) леви. Когато през 70-те в символ на митинг против тоталитарната страна носихме дълги коси и скъсани дънки като хипитата - тогава също сме били леви. Като същинските хипита, прочее. А когато с кухите си китари пеехме " Обществото да го духа (и кварталния) " на мелодията на на Джон Ленън (сама по себе си изразено левичарска песен), тогава сме били напряко анархо-комунисти от калибъра на Пьотр Кропоткин. Но сме се мислили за десни, тъй като сме взимали страната на капитализма срещу социализма. C`est la vie.
Тази ос - на статуквото и смяната - също беше доста продуктивна на президентските избори. Мнозина се опълчват против всяка власт, а Борисов дълго беше на власт. Толкова дълго, че Радев след цялостен президентски мандат и четири параноидни новогодишни обръщения към нацията, към момента по някакъв метод въплъщава за някого " смяната ". Ако Радев беше толкоз дълго министър-председател, същите тези хора щяха да гласоподават за Борисов или за който там, който е в положение да разклати тирана. Винаги има хора, които са в крайник с времето. Няма да се уморя да споделям, че в случай че Втората международна война беше свършила по различен метод, то всички поименно познати ни по-късно комунистически величия, революционери и пролетарски интернационалисти, щяха да бъдат най-ревностни нацисти. Така че етикетите са значително условни, а съответните персони нямат кой знае какво значение.
Ето и още една забавна форма на лявото и дясното - опозицията изток/запад. Особено в светлината на обстоятелството по какъв начин през последния половин век Западът се олива. Свикнали сме да мислим, че Изтокът е тоталитаризъм, а Западът - народна власт. Свикнали сме също да мислим, че тоталитаризмът е ляв, което не всеки път е правилно, а демокрацията е дясна, което също не всеки път е правилно. Оттам одобряваме, че Изтокът е ляв, а Западът е десен, което пък, изключително в последно време, въобще не е правилно. И заради тази причина гласоподавателите са комплицирани. Объркани са от конфликта сред личните си инстинкти и шеметно изменящите се смисли на думите.
При партиите на парламентарните избори (стигнахме и до тях) това си проличава кристално ясно. Вижте да вземем за пример " Демократична България ". Те се самоопределят като обичайно прозападни и обичайно десни. Второто е заради заблудата, че Западът е нещо дясно, каквото той може би в миналото е бил, само че от дълго време - почти от края на WW2 - към този момент не е. Демократична България е една превъзходна съвременна лява партия (което инстинктивно се усеща и от избирателите), само че поради ината си да се бори за дясното пространство, вместо да отнеме лявото от старомодната Българска социалистическа партия, в този момент резултатът ѝ е 5.9% - а-ха на бариерата. Всеки следващ нов план, всяка поредна изборна сензация, каквато нощес беше ПППП, не е нищо повече, от опит за олицетворяване на актуалното ляво, което социалистите към този момент не са в положение да олицетворят. Не е толкоз неприятна Корнелия Нинова, просто времената са такива. Светът е ляв, залязващо ляв (Ерик Земур споделя, че е време върху руините на Май 1968 да се гради отново) и ние би трябвало да сме със света, с цел да начешем възрожденския си комплекс за назадничавост.
Ето най-накрая и една гротескна форма на лявото и дясното. Открай време българските политически партии се разделят на гадни и сити, на такива, които имат достъп до обществения запас и на онакива, които нямат. Първите (ситите) деснеят, тъй като са настроени консервативно във връзка с измененията и разтърсванията, а вторите (гладните) левеят, тъй като са революционно настроени и имат вяра, че към този момент е блъснал техният час да седнат на трапезата.
Леви и десни, гладни и сити, статукво и смяна, изток и запад - всичко това са етикети. Временни обозначения на антични неща, за които може би към момента няма измислени думи. Но даже и безсловесното познаване на тези антични неща, даже и единствено предчувствието за тях може да ни помогне да подредим визиите си за света и за политиката като негова най-скверна еманация, относително задоволително. А като си подредим визиите задоволително, и себе си ще погледнем с повече благосклонност. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен. А това, че кръжецът на Мая Манолова не влиза, е белег на някаква остатъчна правдивост. Лек и избавителен пост на всички.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ