Всичко е любов край кръвта на петела
В 9 часа на 2 февруари съм в центъра на село Кривини. С група фотографи чакаме празнуването на Петльовден. Те споделят, че тук честването е най-автентично.
Кривини е скътано сред старопланинските ридове южно от Долни чифлик. Живеят 50-60 души, някои от тях - другоземци от България и света. Лятото се понапълва с варналии, купили къща за 15 000 - 20 000 лева Петльовден пък, известно е, е празник на мъжката рожба. Коли се петел, вратникът се маже с кръв, дами командорят. Чества се проведено тук и в близката долина на Голица, Бърдарево, Солник. В по-малки форми се отбелязва и отвъд планинското било.
Науката и практиката смесват нещата. В епохата на интернет може да се прочете, че Петльовден датира от времето на кръвния налог, свързва се с етнографската група ваяци. Но и че е за благодат, здраве, аналог на Бабиден, даже празник на пчеларите. Тъй като обратно във времето се е отбелязвал на още места в Източна България, пък и хората се раждат, умират, местят се.., няма по какъв начин да има една одобрена истина. В Кривини важи туй, което локалните баби споделят.
Те обаче са възнамерявали празненството чак на обед, по тази причина употребявам времето да разуча: има ли хора, които вкъщи сами колят петел, ядат го и след това боядисват с кръв -
жива ли е традицията отвън официалностите;
резервира ли се, когато младите се преселят в огромния град. Докато се чудя, узнавам от сътрудник, че на 2 февруари майка му постоянно готви чорба от петел, или най-малко кокошчица (коренът му няма общо с Източна България). А другар етнолог ми праща направена преди малко фотография - на вратата на къща в Белослав е нарисуван кръст от кръв.
Подобна картина в Кривини не срещнах. От диалозите с хората чух: с умирането на възрастните петлите стават ъгъл, и домашните животни въобще; младите в града колят петел, но и прасе, и не на Петльовден, а по принцип...; то дори и не колят, ами колят родителите им в Кривини, месото пътува в багажници; в годините обратно се заселват хора от Русе, София, Варна... - нямат отношение към традицията; участващите баби понижават, само че всяка една от тях, която ще видя по-късно, гощава фамилията си с вкусна петльова супичка на 2 февруари.
Докато узнавам тия неща, нагиздената с носия баба Радка Митева, отговорник за читалището, вади телефона си и ми демонстрира остарели фейсбук фотоси от Петльовден. Друга баба, немощна, също с носия, излиза от къща с райграс, фонтанче и веранда. Наоколо има порутени, неизмазани, измазани къщи, на един етаж, на три, сглобяеми, фургони като в прерията... Старец зарежда печка с дърва. Бумти, затоплям се под сайванта. " Ама в спалнята сме на климатици ", охлажда той размишленията ми за идилията с животворните цепеници.
Постепенно дамите стартират да се сбират. Десетина са с обилни носии. 3-4 с цветни забрадки, други десетина обикновено облечени.
Всички те - стари приятелки.
Някои живеят във Варна и Долни чифлик: " Е, доста се веселя да те видя, по какъв начин са децата? - Благодаря, добре. Последния път забравих да ти кажа, че... ". Целуват се, прегръщат се. Разменят думи за болежки, случки... Появяват се музиканти. На единия му щуква да свири, извива се хоро. Женски ръце понаместват питки, нетърпеливи мъжки - кошница с винце. След малко идват 4-5 дъщери от Варна, няколко внучки, правнучета... Празникът не е почнал, само че обичта и добрината са тук. В този миг виждам нещо значимо. По-точно - (у)сещам се. Ние публицистите не бяхме поканени. Добре пристигнали сме, само че никой не ни е съобщавал за честването - просто знаем и пристигнахме.
Тези хора вършат всичко това за себе си.
Без никаква туристическа, рекламна или комерсиална цел.
Задавам им леко чудноват въпрос: за какво?; защо го вършат. Трите ми питания получават четири идентични отговора: " Имало една жена преди време... Като пристигнали турците да й прибират момчето.... " В Кривини няма или-или: празнува се смелостта, геройството при кръвния данък; положителното и оптимизма, с които се продължава напред. И с цел да се помни.
Часът е 12. Почва честването:
Дръвник, секира. Акордеон. Млада жена води хорото, държи високо петел. След малко петелът е облечен със особено ушити цветни ръкавчета. Шеги, закачки. Жените се скупчват. Навеждат се. Дръвник. Петел... И ария. Пее баба. Пее мощно, изправена над другите дами. Думи стомана:
Яничари вървят, мамо,
от село на село,
Мъжки чеда вземат, мамо
Яничари вършат.
Взели кого взели, мамо,
взели и Стоила,
а Стоил си беше,мамо,
едничък на майка.
Плакала е доста годин`
Стоилова майка,
Се за Стоил тя си мисли,
дребни сълзи рони.
Плакала е доста годин`
три пъти по седем
косите са побелели
очите изтекли
(...)
Дръвникът е червен. Червени кръстчета се появяват върху челцата на децата. Друга баба, едвам стои на краката си, само че също високо изправена, започва да рецитира: " Даваш ли, даваш, Балканджи Йово "... " Не плачи, майко, не тъжи "...
Наблюдавам младежите от града (личат си). Слушат настръхнали. Миг страст през вековете. Всички потръпват с ".. на мойте братя невръстни, да помнят и те да знаят ".
След пет минути всички отново се прегръщат. Усмивки, смешки, закачки.. Бебе реве, момченце подтичва, бузки отнасят голям брой целувки и пощипвания. Хората се насочат към отрупаната маса. Всичко е обич, тъй като е обич.
А аз не преставам да запитвам врели-некипели. Спирам по-млади дами от Варна. В носии са. Интересувам се те в града означават ли празника. Едната: " Да, сготвихме петел ". Другата: " Да готвя ли? Как ви хрумна? Че нали тук се вършат нещата? ". После се заговаряме
ще оцелее ли традицията.
Чувам: " Да, сигурно ". Но и: " А, ще отмре всичко. Хората се пръскат по градове, чужбина, бензинът е безценен да се прибират... Аз съм от Търговищко, в моето село мачът от дълго време е свирен " (казва го мъж от групата).
Довиждане с мен си взема рускиня. Тривиална история: тя дизайнер, мъжът й - пенсиониран полицай; купили къща около заселен по-рано руснак - желали да имат нещо край морето на топло, а край морето на топло, че и на ниска цена, в Русия няма. Жената също бе радостна на празника.
Тръгвам от Кривини. След малко съм в Голица. Селото е много по-голямо,
има си даже монумент на петела.
Забелязвам, че в честването се привнасят други детайли (наподобяват коледни). Обаче в Голица идват значими публични посетители, от време на време от чужбина, петел на площада не се коли. Известно е, че колкото по-голяма е една общественост, тя е по-цивилизована. Следователно, не може безчовечен да се заколи животно пред нея - може само да го похапне.
Обаче и в Голица хората едни такива радостни. Малки, огромни, значими, не значими - хубаво става с тях в близост. Аз персонално не знам ще оцелее ли традицията посред вавилонските смесици в затънтения край. Идея нямам какво ще стане със селата, градовете, фейсбуците, климатиците... Обаче всичко е обич, споделям ви.
Кривини е скътано сред старопланинските ридове южно от Долни чифлик. Живеят 50-60 души, някои от тях - другоземци от България и света. Лятото се понапълва с варналии, купили къща за 15 000 - 20 000 лева Петльовден пък, известно е, е празник на мъжката рожба. Коли се петел, вратникът се маже с кръв, дами командорят. Чества се проведено тук и в близката долина на Голица, Бърдарево, Солник. В по-малки форми се отбелязва и отвъд планинското било.
Науката и практиката смесват нещата. В епохата на интернет може да се прочете, че Петльовден датира от времето на кръвния налог, свързва се с етнографската група ваяци. Но и че е за благодат, здраве, аналог на Бабиден, даже празник на пчеларите. Тъй като обратно във времето се е отбелязвал на още места в Източна България, пък и хората се раждат, умират, местят се.., няма по какъв начин да има една одобрена истина. В Кривини важи туй, което локалните баби споделят.
Те обаче са възнамерявали празненството чак на обед, по тази причина употребявам времето да разуча: има ли хора, които вкъщи сами колят петел, ядат го и след това боядисват с кръв -
жива ли е традицията отвън официалностите;
резервира ли се, когато младите се преселят в огромния град. Докато се чудя, узнавам от сътрудник, че на 2 февруари майка му постоянно готви чорба от петел, или най-малко кокошчица (коренът му няма общо с Източна България). А другар етнолог ми праща направена преди малко фотография - на вратата на къща в Белослав е нарисуван кръст от кръв.
Подобна картина в Кривини не срещнах. От диалозите с хората чух: с умирането на възрастните петлите стават ъгъл, и домашните животни въобще; младите в града колят петел, но и прасе, и не на Петльовден, а по принцип...; то дори и не колят, ами колят родителите им в Кривини, месото пътува в багажници; в годините обратно се заселват хора от Русе, София, Варна... - нямат отношение към традицията; участващите баби понижават, само че всяка една от тях, която ще видя по-късно, гощава фамилията си с вкусна петльова супичка на 2 февруари.
Докато узнавам тия неща, нагиздената с носия баба Радка Митева, отговорник за читалището, вади телефона си и ми демонстрира остарели фейсбук фотоси от Петльовден. Друга баба, немощна, също с носия, излиза от къща с райграс, фонтанче и веранда. Наоколо има порутени, неизмазани, измазани къщи, на един етаж, на три, сглобяеми, фургони като в прерията... Старец зарежда печка с дърва. Бумти, затоплям се под сайванта. " Ама в спалнята сме на климатици ", охлажда той размишленията ми за идилията с животворните цепеници.
Постепенно дамите стартират да се сбират. Десетина са с обилни носии. 3-4 с цветни забрадки, други десетина обикновено облечени.
Всички те - стари приятелки.
Някои живеят във Варна и Долни чифлик: " Е, доста се веселя да те видя, по какъв начин са децата? - Благодаря, добре. Последния път забравих да ти кажа, че... ". Целуват се, прегръщат се. Разменят думи за болежки, случки... Появяват се музиканти. На единия му щуква да свири, извива се хоро. Женски ръце понаместват питки, нетърпеливи мъжки - кошница с винце. След малко идват 4-5 дъщери от Варна, няколко внучки, правнучета... Празникът не е почнал, само че обичта и добрината са тук. В този миг виждам нещо значимо. По-точно - (у)сещам се. Ние публицистите не бяхме поканени. Добре пристигнали сме, само че никой не ни е съобщавал за честването - просто знаем и пристигнахме.
Тези хора вършат всичко това за себе си.
Без никаква туристическа, рекламна или комерсиална цел.
Задавам им леко чудноват въпрос: за какво?; защо го вършат. Трите ми питания получават четири идентични отговора: " Имало една жена преди време... Като пристигнали турците да й прибират момчето.... " В Кривини няма или-или: празнува се смелостта, геройството при кръвния данък; положителното и оптимизма, с които се продължава напред. И с цел да се помни.
Часът е 12. Почва честването:
Дръвник, секира. Акордеон. Млада жена води хорото, държи високо петел. След малко петелът е облечен със особено ушити цветни ръкавчета. Шеги, закачки. Жените се скупчват. Навеждат се. Дръвник. Петел... И ария. Пее баба. Пее мощно, изправена над другите дами. Думи стомана:
Яничари вървят, мамо,
от село на село,
Мъжки чеда вземат, мамо
Яничари вършат.
Взели кого взели, мамо,
взели и Стоила,
а Стоил си беше,мамо,
едничък на майка.
Плакала е доста годин`
Стоилова майка,
Се за Стоил тя си мисли,
дребни сълзи рони.
Плакала е доста годин`
три пъти по седем
косите са побелели
очите изтекли
(...)
Дръвникът е червен. Червени кръстчета се появяват върху челцата на децата. Друга баба, едвам стои на краката си, само че също високо изправена, започва да рецитира: " Даваш ли, даваш, Балканджи Йово "... " Не плачи, майко, не тъжи "...
Наблюдавам младежите от града (личат си). Слушат настръхнали. Миг страст през вековете. Всички потръпват с ".. на мойте братя невръстни, да помнят и те да знаят ".
След пет минути всички отново се прегръщат. Усмивки, смешки, закачки.. Бебе реве, момченце подтичва, бузки отнасят голям брой целувки и пощипвания. Хората се насочат към отрупаната маса. Всичко е обич, тъй като е обич.
А аз не преставам да запитвам врели-некипели. Спирам по-млади дами от Варна. В носии са. Интересувам се те в града означават ли празника. Едната: " Да, сготвихме петел ". Другата: " Да готвя ли? Как ви хрумна? Че нали тук се вършат нещата? ". После се заговаряме
ще оцелее ли традицията.
Чувам: " Да, сигурно ". Но и: " А, ще отмре всичко. Хората се пръскат по градове, чужбина, бензинът е безценен да се прибират... Аз съм от Търговищко, в моето село мачът от дълго време е свирен " (казва го мъж от групата).
Довиждане с мен си взема рускиня. Тривиална история: тя дизайнер, мъжът й - пенсиониран полицай; купили къща около заселен по-рано руснак - желали да имат нещо край морето на топло, а край морето на топло, че и на ниска цена, в Русия няма. Жената също бе радостна на празника.
Тръгвам от Кривини. След малко съм в Голица. Селото е много по-голямо,
има си даже монумент на петела.
Забелязвам, че в честването се привнасят други детайли (наподобяват коледни). Обаче в Голица идват значими публични посетители, от време на време от чужбина, петел на площада не се коли. Известно е, че колкото по-голяма е една общественост, тя е по-цивилизована. Следователно, не може безчовечен да се заколи животно пред нея - може само да го похапне.
Обаче и в Голица хората едни такива радостни. Малки, огромни, значими, не значими - хубаво става с тях в близост. Аз персонално не знам ще оцелее ли традицията посред вавилонските смесици в затънтения край. Идея нямам какво ще стане със селата, градовете, фейсбуците, климатиците... Обаче всичко е обич, споделям ви.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ