Писмо последно
Уважаеми, господа!
Пиша ви за последно. В ден с 310 умряли българи на никой не му е до подигравка.
Последно, шесто писмо. Дяволско число. И 310 погубени от безхаберие, липса на ограничения и естествена мисъл, българи.
В тези 310 българи има нечия баба – и повече от една – която няма да посрещне повече внуците си. Има и нечия учителка, чийто екран ще остане вечно черен за нейните възпитаници. Има, най-вероятно, и дядо, чийто скут е осиротял и на него се е случило най-страшното: да загуби дете или внук без време.
В тези 310 българи има татковци, които няма да научат синовете си да карат колело и майки, които в никакъв случай повече няма да сложат “едни спагети небрежно ” за вечеря.
В тези 310 българи има няколко мои сътрудници – свестни хора и по какъв начин по този начин си отпътуваха? Млади хора. Стари хора. Хора, появили се на този свят, с цел да живеят.
Съпругът ми ви пази ненапълно. Кара ме да си показва, че съм на ваше място. Само че аз не мога да бъда на това място. А вие?
Аз мога да пиша, мога да се грижа с релативно успокоение за деца и семейство, да ръководя дребен екип или да бъда част от дребен екип и мен да ме ръководят. И когато знам, че не мога нещо – не се понечвам.
А по нашата тематика, по тази, която си обсъждаме към този момент втора седмица: децата не са добре. Макар и живи, те отново не са добре. Животни в клетка. Някъде напълно долу в пирамидата на Маслоу заключихте едни половин милион разрастващи се българи.
Завършвам с вяра. За себе си. Че едно от нещата, които ще мога е да бъда обичана още веднъж – в миналото в бъдещето, от децата ми, когато (ако) ми простят всички дефицити на нервната система по време на коронавирус в България през есента на 2021 година Същата есен, през която техните милиони връстници в цивилизования свят продължаваха да следват естествен темп на живот и участваха в личните си животи.
Писма до министъра 5
Пиша ви за последно. В ден с 310 умряли българи на никой не му е до подигравка.
Последно, шесто писмо. Дяволско число. И 310 погубени от безхаберие, липса на ограничения и естествена мисъл, българи.
В тези 310 българи има нечия баба – и повече от една – която няма да посрещне повече внуците си. Има и нечия учителка, чийто екран ще остане вечно черен за нейните възпитаници. Има, най-вероятно, и дядо, чийто скут е осиротял и на него се е случило най-страшното: да загуби дете или внук без време.
В тези 310 българи има татковци, които няма да научат синовете си да карат колело и майки, които в никакъв случай повече няма да сложат “едни спагети небрежно ” за вечеря.
В тези 310 българи има няколко мои сътрудници – свестни хора и по какъв начин по този начин си отпътуваха? Млади хора. Стари хора. Хора, появили се на този свят, с цел да живеят.
Съпругът ми ви пази ненапълно. Кара ме да си показва, че съм на ваше място. Само че аз не мога да бъда на това място. А вие?
Аз мога да пиша, мога да се грижа с релативно успокоение за деца и семейство, да ръководя дребен екип или да бъда част от дребен екип и мен да ме ръководят. И когато знам, че не мога нещо – не се понечвам.
А по нашата тематика, по тази, която си обсъждаме към този момент втора седмица: децата не са добре. Макар и живи, те отново не са добре. Животни в клетка. Някъде напълно долу в пирамидата на Маслоу заключихте едни половин милион разрастващи се българи.
Завършвам с вяра. За себе си. Че едно от нещата, които ще мога е да бъда обичана още веднъж – в миналото в бъдещето, от децата ми, когато (ако) ми простят всички дефицити на нервната система по време на коронавирус в България през есента на 2021 година Същата есен, през която техните милиони връстници в цивилизования свят продължаваха да следват естествен темп на живот и участваха в личните си животи.
Писма до министъра 5
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ