Градът като рай на земята
Устойчивите градове са като гората: непрестанно порастват и се изпълват с многообразие. В гората всеки клон, всеки дънер, всяко дърво са неповторими, разцъфват по собствен личен метод. Но все пак всичко е обвързвано. Всичко в гората има своята роля в галактическата симфония. В града не е по-различно.
Градът също е организъм, по едно и също време постоянен и непрестанно изменящ се. Хората са част от вътрешния механизъм на града, тъкмо както клетките ни са част от тялото ни. Улиците служат за вени и ни свързват с мрежа на живот, сходна на биоразнообразната гора.
Защо тогава не преглеждаме нашите огромни и дребни градове, нашите села като биотехнологични обекти? Защо не ги проектираме и строим по натурален метод, който ускорява чувството за общественост?
Ще ви напомня по какъв начин е основан град Джайпур, откъдето махараджа Савай Джай Сингх Втори ръководи Индия през 18. век. Той си е представял града като парадайса на земята. Като взема поради непрестанно изменящия се климат и придвижването на слънцето, господин Сингх основава град, построен от групи устойчиви жилищни здания. Докато град Джайпур се грижи за тялото, мозъка и духа, той процъфтява обществено, стопански и културно.
Джайпур припомня за антична Васту Пуруша мандала - философия в дизайна, целяща да сътвори уравновесена и здравословна среда. Според тази старинна просвета са завършени множеството от обичайните селища в Индия, където се организират фестивали и панаири. Мандалата се приспособява към изцяло разнообразни климати и места и на собствен ред ги въодушевява.
За злощастие, ние сме не запомнили този нравствен метод към архитектурата и дизайна и вместо това следваме преобладаващия проектантски модел на огромните бюджети, широкомащабните структури и затвореното държание. Вместо да строим още мегаструктури - които непрестанно хабят време, сила, човешки и естествени запаси, - би трябвало да следваме по-естествен, биологически метод към архитектурата, който ще сътвори дребни, само че приключени групи селища и може би и нов свят.
Тези по-малки селища биха били устойчиви и възпроизвеждащи се. Те ще са цялостни с сила и жизнеспособност, само че няма да се разрастват над избран размер. Те ще имат същите добродетели като биоразнообразната мрежа.
Такива селища няма да хабят време, сила и естествени запаси. Техните жители ще имат световни умения и подобаващ, удовлетворяващ метод на живот. В резултат на това те ще оказват помощ за спасяването на планетата ни от актуалните беди и неравновесия, които провокират тревога и подозрение за бъдещето.
Често когато посещаваме антични градове, които са обществено, стопански и културно добре композирани, ние ненадейно се изпълваме с тишина и забавяме темпото. Желанието ни да реализираме и завоюваме понижава и ние започваме да мислим повече за връзката си с природата и нашата непреходна вътрешна същина.
Освен че ставаме по-спокойни, в нашите естетически ограничения за селищата се включват понятия като благосклонност, обич, съчувствие и човечност. За да създадем едно сходно населено място, би трябвало да изградим естествени, смирени, човечни връзки сред хората, които ще стартират по-често да се събират, да споделят и да се усещат част от по-голям ред, част от майката земя.
В античните индийски текстове архитектът би трябвало да е наясно с устойчивите цикли на природата, да следва законите на времето и силата тъкмо както вършат екосистемите. Той е задължен да интегрира този естествен поток в живота на жителите на селището. Този способ на планиране дава на всички хора, без значение от класата и вярата им, опция да се свържат с същинската си природа.
Нали по тази причина в някои японски домове порастват дребни дървета бонзай, с цел да им припомнят за връзката с безконечната мистерия на съществуванието.
Днес, въпреки да сме световно свързани, сме изгубили духовността. Прана - невидимата сила, която може единствено да бъде усетена - е изчезналата връзка, която може да съживи духа на общността още веднъж.
Дали не можем да използван тази философия на проектирането в съвремието, с цел да създадем устойчива среда на положителна включваща просвета?
© 2018, The New York Times и Балкришна Доши. Разпространява се от The New York Times Licensing Group.
Текстът е оповестен в списание " Мениджър "
Автор: Балкришна Доши
Градът също е организъм, по едно и също време постоянен и непрестанно изменящ се. Хората са част от вътрешния механизъм на града, тъкмо както клетките ни са част от тялото ни. Улиците служат за вени и ни свързват с мрежа на живот, сходна на биоразнообразната гора.
Защо тогава не преглеждаме нашите огромни и дребни градове, нашите села като биотехнологични обекти? Защо не ги проектираме и строим по натурален метод, който ускорява чувството за общественост?
Ще ви напомня по какъв начин е основан град Джайпур, откъдето махараджа Савай Джай Сингх Втори ръководи Индия през 18. век. Той си е представял града като парадайса на земята. Като взема поради непрестанно изменящия се климат и придвижването на слънцето, господин Сингх основава град, построен от групи устойчиви жилищни здания. Докато град Джайпур се грижи за тялото, мозъка и духа, той процъфтява обществено, стопански и културно.
Джайпур припомня за антична Васту Пуруша мандала - философия в дизайна, целяща да сътвори уравновесена и здравословна среда. Според тази старинна просвета са завършени множеството от обичайните селища в Индия, където се организират фестивали и панаири. Мандалата се приспособява към изцяло разнообразни климати и места и на собствен ред ги въодушевява.
За злощастие, ние сме не запомнили този нравствен метод към архитектурата и дизайна и вместо това следваме преобладаващия проектантски модел на огромните бюджети, широкомащабните структури и затвореното държание. Вместо да строим още мегаструктури - които непрестанно хабят време, сила, човешки и естествени запаси, - би трябвало да следваме по-естествен, биологически метод към архитектурата, който ще сътвори дребни, само че приключени групи селища и може би и нов свят.
Тези по-малки селища биха били устойчиви и възпроизвеждащи се. Те ще са цялостни с сила и жизнеспособност, само че няма да се разрастват над избран размер. Те ще имат същите добродетели като биоразнообразната мрежа.
Такива селища няма да хабят време, сила и естествени запаси. Техните жители ще имат световни умения и подобаващ, удовлетворяващ метод на живот. В резултат на това те ще оказват помощ за спасяването на планетата ни от актуалните беди и неравновесия, които провокират тревога и подозрение за бъдещето.
Често когато посещаваме антични градове, които са обществено, стопански и културно добре композирани, ние ненадейно се изпълваме с тишина и забавяме темпото. Желанието ни да реализираме и завоюваме понижава и ние започваме да мислим повече за връзката си с природата и нашата непреходна вътрешна същина.
Освен че ставаме по-спокойни, в нашите естетически ограничения за селищата се включват понятия като благосклонност, обич, съчувствие и човечност. За да създадем едно сходно населено място, би трябвало да изградим естествени, смирени, човечни връзки сред хората, които ще стартират по-често да се събират, да споделят и да се усещат част от по-голям ред, част от майката земя.
В античните индийски текстове архитектът би трябвало да е наясно с устойчивите цикли на природата, да следва законите на времето и силата тъкмо както вършат екосистемите. Той е задължен да интегрира този естествен поток в живота на жителите на селището. Този способ на планиране дава на всички хора, без значение от класата и вярата им, опция да се свържат с същинската си природа.
Нали по тази причина в някои японски домове порастват дребни дървета бонзай, с цел да им припомнят за връзката с безконечната мистерия на съществуванието.
Днес, въпреки да сме световно свързани, сме изгубили духовността. Прана - невидимата сила, която може единствено да бъде усетена - е изчезналата връзка, която може да съживи духа на общността още веднъж.
Дали не можем да използван тази философия на проектирането в съвремието, с цел да създадем устойчива среда на положителна включваща просвета?
© 2018, The New York Times и Балкришна Доши. Разпространява се от The New York Times Licensing Group.
Текстът е оповестен в списание " Мениджър "
Автор: Балкришна Доши
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ