Първият българин, финиширал в най-тежкото състезание в света, пред БЛИЦ: И да ми бяха отрязали крака, нямаше да спра!
" Ултрамаратонците сме необикновен вид хора. Умеем да одобряваме болката като добър другар, който знаем, че ще ни посети ", показа в изявление пред БЛИЦ и " ШОУ " Красимир Георгиев - първият българин, взел участие и приключил сполучливо най-тежкото съревнование по тичане в света - " Бадуотър ". Трасето e дълго 216 километра и се намира в Долината на гибелта, Съединени американски щати. Стартът е на минус 85 метра, което е най-ниската точка в Северна Америка, a финалът - на 4417 метра надморска височина, в планината Уитни.
А с цел да разберете в действителност защо изтезание става въпрос, ще ви разкрием какъв брой нагорещено е надпреварата: температурите на въздуха рядко падат под 45 градуса по Целзий. Дори в 22 часа е към 45-46 градуса.
" В някои моменти доближаваше до 55 градуса, приказваме за адска горещина! ", показа Георгиев, който финишира за 37 часа и 37 минути в надпреварата, в което позволяват до присъединяване едвам 100 души.
42-годишният ултрамаратонец, който е родом от София, въобще не се плаши от дълги дистанции и годишно слага тежки провокации пред физиката и духа си. До момента е приключил повече от 60 маратона (42 км) и 30 ултрамаратона (над 100 км) в целия свят. Участвал е в надпревари по тичане на ултрадълги дистанции тук-там от Арктика до Камбоджа. Имал е шанса да е измежду дребното хора, приключили именития " Маратон на пясъците " (240 км тичане из мароканската пустиня) и ултрамаратона " Бразил 135+ " (257 км в джунглата), както и да тича дружно с будистки монаси в Азия и масайски племена в Източна Африка.
Сега съумя да реализира огромната си фантазия - да приключи сполучливо " Бадуотър ", като даже показа, че няма самообладание да дойде следващото лято и още веднъж да застане на старт в Долината на гибелта.
- Поздравления за невероятното мъжество, само че първо желая да те попитам по какъв начин стартира с бягането?
- Като съвсем всеки, който когато навърши 30 години и е с наднормено тегло, взема решение, че би трябвало да тича, с цел да влезе във форма и да се разхубави, както се споделя. Моят случай беше тъкмо подобен. А и бях пушач. Обичам възприятието да бъда свободен, да нахлузя маратонките и да изчезна, откакто изляза от входната врата. Някой ден, в случай че не съм на открито да търча, просто не съм себе си, нервирам се.
- А в този момент пушиш ли и употребяваш ли алкохол?
- Не, въобще не пия, даже и бира не си разрешавам.
- Разкажи за самото съревнование, по какъв начин пробяга 216 километра при тези пъклен условия? Жегата е била ужасна.
- Много е мъчно в действителност и съм ужасно удовлетворен, че съумях. Цялото съревнование е по асфалтов път. Нa места под краката ти е 90 градуса. Постоянно те заливат с вода, с цел да те разхлаждат, имаш хора от екипа, които ти носят лед.
Два пъти
припадах.
Mного забавно беше след втория път, когато бях примрял. Събуждам се и първата ми мисъл беше какъв брой ли хора са ме изпреварили. Легнал си и умираш, а си мислиш дали някой те е изпреварил, необичайно нали? А когато ми оставаха още 10 километра до финала и видях една жена, я попитах какъв брой още има до края. Надявах се да чуя " единствено още малко "...
- Колко вода изпи по време на надпреварата?
- Трудно е да се пресметне. Пиех по 2-3 литра на всеки 2-3 километра. А те са общо 216 километра, тъй че може да си визиите за какъв брой доста вода приказваме. Огромно е количеството. Освен това одобрявах по две таблетки сол на всеки 20 минути. Губят се ужасно доста соли в адската горещина, в случай че не приемаш сол няма по какъв начин да продължиш. Един от приятелите ми - Кевин от Флорида, отхвърляше да взема сол, на 160-ия километър припадна поради бъбречна непълнота и трябваше да го откарат с хеликоптер в болница.
- С какво се хранеше?
- С енергийни питейни заведения и най-вече плодове. Най-често карах хората от екипа ми, които ме пресрещаха по трасето, да начупват барчето на дребни части, а не да ми го дават цяло, тъй като ми беше мъчно да сдъвквам. След стотния километър не можех да одобрявам доста храна.
Пробвах и
кисели
краставички,
които доста обичам.
- Сблъсквахте ли се с някакви животни по трасето?
- Най-трудно беше с комарите, беше извънредно даже. Имаше миг, в който от двете страни на пътя са блата и гъмжи от комари. Минавах рано сутринта през подобен сектор и те си мислят, че закуската им е пристигнала (смее се). Пръскаш се със спрей, само че няма избавление. В идващите 20 километра напряко ми идваше да убия всичко живо, което ми се изправи отсреща.
- Освен двете припадания, какви други рецесии имаше?
- Това ми бяха рецесиите. Докато припаднах първия път, бях на десето място от 100 индивида. Аз не чаках да съм толкоз напред в класирането. Казвах си " Какво става, толкоз ли съм популярен? ".
- В този миг намерения ли си, че можеш да атакуваш тройката?
- Не, тъй като си знам опциите, нямаше по какъв начин да вляза в тройката. Завърших за 37 часа, а първите бяха за по 25-26 часа. Догодина желая да отида с българи в екипа си. Сега бях с другари от Америка и треньорката ми Лиса.
- Как се срещна с нея?
- Запознахме се 2013 година. Имах проблем след едно тежко съревнование и ми трябваше някой, който да оказва помощ. Прочетох за нея и й се обадих. В началото живях в една каравана в двора й. Тя е завършвала " Бадуотър " цели 10 пъти. Много е наясно с нещата и знае по какъв начин да ме приготви за него.
- Какво включваха тренировките ти преди да застанеш на старт в Долината на гибелта?
- Основното беше
да тегля гума
на камион,
и то на нанагорнище. При това облечен със зимни облекла. Дърпаш 20-30 кг, а също така ме обличаше с жилетка, която тежи още толкоз. Имал съм тренировки по 6 часа. Иначе предходната година усетих защо става въпрос на " Бадуотър ", когато бях в екипа на един от участниците. Едно от изискванията да те одобряват е тъкмо това - наложително да си бил в екипа на някой. От много години желаех да стигна до " Бадуотър ". Знаех какъв брой е мъчно, борих се, с цел да вземам участие. Много е мъчно да те позволен, всяка година започват единствено 100 участника. Допускат единствено 50, а другите 50 са непокътнати места за участници, които в предишни години са завършвали - най-вече митове.
- Това ли беше най-тежкото ти тестване в живота досега и какво планираш в бъдеще?
- Да, това е най-тежкото до този миг. Планирам още веднъж " Бадуотър " и Спартатлона, отново " Бадуотър ", след 10 години отново " Бадуотър "... Искам най-малко колкото треньорката ми - да го завърша 10 пъти. Иначе има много неща по света да се вършат. Искам да търча и " Пътят на Апачите " - от най-северната част на Америка до най-южната - близо 2000 километра.
- Имаше ли моменти, в които ти идваше да кажеш " край ", " за какво си го предизвиквам? " и да се откажеш?
- Не. Специално за " Бадуотър " нямаше такова нещо. Нямаше да се откажа, в случай че ми бяха отрязали крайници, почтено... нямаше да спра. Щях да се повличам, само че да пресека финала. В последна сметка аз отидох, с цел да го завърша. Такава беше настройката ми. Даже не си помислях, че няма да финиширам. Толкова години се борех, с цел да стигна до присъединяване в надпреварата... Знаех, че ще го завърша. А имаше хора, които се отказваха заради простата причина, че им свърши ледът. По трасето хората от екипите ни ни даваха лед, слагах си го най-вече зад врата, с цел да ме охлажда. Без лед просто е немислимо да продължиш. Преди надпреварата Лиса ме накара да отида и да си купя сутиен. Питам я защо ми е, а тя още по-категорична –
" купи си сутиен! "
Трябваше да е с обособени чашки, а не цялостен. Отидох и купих, какво да върша, откакто тя настояваше. Като се върнах ми изясни, че в него ще поставям лед. Защото в случай че имам лед до сърцето, ще ми е по-лесно. И в действителност това беше доста значимо. В началото не посмях да търча със сутиена, само че след припадането, си го сложих и непрекъснато поставях бучки лед в него, които ми ги подаваха по трасето.
- Освен двете припадания, кои бяха другите доста сложни моменти?
- След 170-ия км бягането ми беше доста тежко. Влажността на въздуха беше към 30 %, което в допълнение ни затрудняваше. А и имаше един миг, когато над главите ни стартира да гърми и трещи, изля се проливен дъжд, след който въздухът беше доста мокър.
- Как преодоляваш болката?
- Болката се преодолява, когато станеш другар с нея. Тя е нещо обикновено, което би трябвало да преминеш. Болката просто в един миг ти става другар. Ако тръгнеш против нея, няма да стигнеш до средата.
- Колко коства цялото това " наслаждение " - надпреварата в Долината на гибелта?
- 10 хиляди $.
- Кой ти оказва помощ?
- Компанията, която ми осигуряваше енергийните питейни заведения, ми оказа помощ до известна степен. Спонсорираха някои от нещата ми, другите пари аз съм си ги изкарал. Работех доста, имах спомагателни доходи, с цел да събера парите.
- Живееш в Джаксън, Уайоминг, а какво работиш?
- Правя съвещания на хора за хранителни режими. Известно време помагах на едни познати и вървях с тях да залесяваме. Да, 10 хиляди $ са сериозен разход, само че пък какво ти пука за парите, когато на колана си имаш токата на " Бадуотър ". Разбира се, че спонсорите са доста значими. Надявам се в този момент по-лесно да съумея да намирам помощ. Все отново едно съревнование ми е 10-12 хиляди $.
- Плащаш си да си причиняваш болежка? Наред ли си с главата?
- Да, по този начин излиза в действителност - заплащам си, с цел да си предизвиквам болежка. С главата считам, че съм наред, само че треньорката ми Лиса несъмнено не е наред. Подлагаше ме на безчовечен тренировки, само че съм й признателен.
- Дълги години си живял в Англия. Какво те подтикна да напуснеш България?
- 20 години живях и работих в Лондон, а преди две години отпътувах за Съединени американски щати. Отидох поради Лиса. В Лондон се озовах 1997 година. Заминах, тъй като желаех да изучавам внушаемост. По това време в България, с цел да се учи внушаемост, трябваше да си лекар. В Лондон приключих психотерапия и внушаемост.
- Какво работеше?
- Бях доброволец в държавна организация, която се занимава с изнасилвания, побоища, всевъзможни такива ужасни неща. Срещах се с такива хора. В началото бях доброволец, след което станах психотерапевт. Но ми беше доста тежко, като се има поради, че
заставаш против хора,
които са изнасилвали...
изкарах пет години и се махнах, не ми се занимаваше повече с това. След това работих други неща и по този начин се стигна до диетологията в спорта, започнах да работя с доста спортисти. Изготвям диети на разнообразни хора и спортисти. Желанието ми е да се завърна в България и от тук да работя, в това число и за Америка и Съединени американски щати. Тъкмо ще мога да вземам участие и на надпревари в България, тук също имаме доста забавни и сложни ултрамаратони. Иначе в Лондон бях осем месеца готвач на Арсен Венгер - мениджърът на футболния клуб Арсенал.
- Познаваш Венгер?!
- Да, работих за него. Готвих осем месеца на него и фамилията му. Страшно готин е, пресен човек, доста земен. Семейството му е готино, говорех си със всички тогава.
- С Венгер какво си говореше?
- Обсъждали сме футбола, за логика на психиката доста сме си говорили и за това по какъв начин се ръководи подобен огромен клуб. Венгер е един от най-умните хора, които в миналото съм срещал. Той е популярен, научил съм много от него.
- Как се уреди с тази работа?
- Един мой другар - французин, който беше персонален готвач на Венгер, трябваше да се прибере във Франция за няколко месеца. Помоли ме да го заменявам.
Така се озовах готвач
в дома на Венгер,
харесваше им какво им сготвям, бързо ме одобриха в дома си.
- Посещаваше ли мачове на Арсенал?
- О, да, ходил съм на стадиона. Даже и там съм готвил. Викали са ме да подготвям всякакви неща на разнообразни ВИП посетители.
- Какви медикаменти вземаш? Най-малкото може би пиеш витамини.
- Не пия и витамини даже. Никакви медикаменти не взимам. Единствено магнезий от време на време. По време на надпреварата Сузи от екипа ми, която виждаше колкото съм изнемощял и се мъча, ме накара да пия обезболяващи. Даде ми парацетамол с кофеин и единствено след няколко километра започнах да халюцинирам... Около 40 километра в действителност не знаех къде съм. Помня, че тичах, само че нищо повече и съм примрял повторно, разсъниха ме по-късно и продължих.
- Боледувал ли си, лежал ли си в миналото в болница?
- Нищо съществено. Само един път си бях чупил крайници и това е.
- Наистина ли единствено токата за колата е премията, която получи след сполучливия край на " Бадуотър "?
- Да, това е медалът - специфичната тока за колан, с която към този момент сме неразделни. Дават ти я, в случай че успееш да завършиш под 48 часа. Аз съумях и съм доста благополучен. След финала обаче, когато ми връчиха токата и щяха да ми вършат фотоси, отново се озовах на земята, припадайки. И след тази преживелица докторите и уредниците ме стопираха да продължа. Бях възнамерявал да се върна и наопаки и по този начин щях да измина общо съвсем 440 километра. Наистина обаче рискът беше голям и нямаше по какъв начин да потегли обратно.
ПЛАМЕН СЛАВОВ
Една от обичайните му тренировки - изтегляне на гуми:
Преди дни Краси пренесе мях с 43 литра вино по " Хайдушката пътека " над Сливен (Снимки ГЕОРГИ БАЛУЛОВ):
А с цел да разберете в действителност защо изтезание става въпрос, ще ви разкрием какъв брой нагорещено е надпреварата: температурите на въздуха рядко падат под 45 градуса по Целзий. Дори в 22 часа е към 45-46 градуса.
" В някои моменти доближаваше до 55 градуса, приказваме за адска горещина! ", показа Георгиев, който финишира за 37 часа и 37 минути в надпреварата, в което позволяват до присъединяване едвам 100 души.
42-годишният ултрамаратонец, който е родом от София, въобще не се плаши от дълги дистанции и годишно слага тежки провокации пред физиката и духа си. До момента е приключил повече от 60 маратона (42 км) и 30 ултрамаратона (над 100 км) в целия свят. Участвал е в надпревари по тичане на ултрадълги дистанции тук-там от Арктика до Камбоджа. Имал е шанса да е измежду дребното хора, приключили именития " Маратон на пясъците " (240 км тичане из мароканската пустиня) и ултрамаратона " Бразил 135+ " (257 км в джунглата), както и да тича дружно с будистки монаси в Азия и масайски племена в Източна Африка.
Сега съумя да реализира огромната си фантазия - да приключи сполучливо " Бадуотър ", като даже показа, че няма самообладание да дойде следващото лято и още веднъж да застане на старт в Долината на гибелта.
- Поздравления за невероятното мъжество, само че първо желая да те попитам по какъв начин стартира с бягането?
- Като съвсем всеки, който когато навърши 30 години и е с наднормено тегло, взема решение, че би трябвало да тича, с цел да влезе във форма и да се разхубави, както се споделя. Моят случай беше тъкмо подобен. А и бях пушач. Обичам възприятието да бъда свободен, да нахлузя маратонките и да изчезна, откакто изляза от входната врата. Някой ден, в случай че не съм на открито да търча, просто не съм себе си, нервирам се.
- А в този момент пушиш ли и употребяваш ли алкохол?
- Не, въобще не пия, даже и бира не си разрешавам.
- Разкажи за самото съревнование, по какъв начин пробяга 216 километра при тези пъклен условия? Жегата е била ужасна.
- Много е мъчно в действителност и съм ужасно удовлетворен, че съумях. Цялото съревнование е по асфалтов път. Нa места под краката ти е 90 градуса. Постоянно те заливат с вода, с цел да те разхлаждат, имаш хора от екипа, които ти носят лед.
Два пъти
припадах.
Mного забавно беше след втория път, когато бях примрял. Събуждам се и първата ми мисъл беше какъв брой ли хора са ме изпреварили. Легнал си и умираш, а си мислиш дали някой те е изпреварил, необичайно нали? А когато ми оставаха още 10 километра до финала и видях една жена, я попитах какъв брой още има до края. Надявах се да чуя " единствено още малко "...
- Колко вода изпи по време на надпреварата?
- Трудно е да се пресметне. Пиех по 2-3 литра на всеки 2-3 километра. А те са общо 216 километра, тъй че може да си визиите за какъв брой доста вода приказваме. Огромно е количеството. Освен това одобрявах по две таблетки сол на всеки 20 минути. Губят се ужасно доста соли в адската горещина, в случай че не приемаш сол няма по какъв начин да продължиш. Един от приятелите ми - Кевин от Флорида, отхвърляше да взема сол, на 160-ия километър припадна поради бъбречна непълнота и трябваше да го откарат с хеликоптер в болница.
- С какво се хранеше?
- С енергийни питейни заведения и най-вече плодове. Най-често карах хората от екипа ми, които ме пресрещаха по трасето, да начупват барчето на дребни части, а не да ми го дават цяло, тъй като ми беше мъчно да сдъвквам. След стотния километър не можех да одобрявам доста храна.
Пробвах и
кисели
краставички,
които доста обичам.
- Сблъсквахте ли се с някакви животни по трасето?
- Най-трудно беше с комарите, беше извънредно даже. Имаше миг, в който от двете страни на пътя са блата и гъмжи от комари. Минавах рано сутринта през подобен сектор и те си мислят, че закуската им е пристигнала (смее се). Пръскаш се със спрей, само че няма избавление. В идващите 20 километра напряко ми идваше да убия всичко живо, което ми се изправи отсреща.
- Освен двете припадания, какви други рецесии имаше?
- Това ми бяха рецесиите. Докато припаднах първия път, бях на десето място от 100 индивида. Аз не чаках да съм толкоз напред в класирането. Казвах си " Какво става, толкоз ли съм популярен? ".
- В този миг намерения ли си, че можеш да атакуваш тройката?
- Не, тъй като си знам опциите, нямаше по какъв начин да вляза в тройката. Завърших за 37 часа, а първите бяха за по 25-26 часа. Догодина желая да отида с българи в екипа си. Сега бях с другари от Америка и треньорката ми Лиса.
- Как се срещна с нея?
- Запознахме се 2013 година. Имах проблем след едно тежко съревнование и ми трябваше някой, който да оказва помощ. Прочетох за нея и й се обадих. В началото живях в една каравана в двора й. Тя е завършвала " Бадуотър " цели 10 пъти. Много е наясно с нещата и знае по какъв начин да ме приготви за него.
- Какво включваха тренировките ти преди да застанеш на старт в Долината на гибелта?
- Основното беше
да тегля гума
на камион,
и то на нанагорнище. При това облечен със зимни облекла. Дърпаш 20-30 кг, а също така ме обличаше с жилетка, която тежи още толкоз. Имал съм тренировки по 6 часа. Иначе предходната година усетих защо става въпрос на " Бадуотър ", когато бях в екипа на един от участниците. Едно от изискванията да те одобряват е тъкмо това - наложително да си бил в екипа на някой. От много години желаех да стигна до " Бадуотър ". Знаех какъв брой е мъчно, борих се, с цел да вземам участие. Много е мъчно да те позволен, всяка година започват единствено 100 участника. Допускат единствено 50, а другите 50 са непокътнати места за участници, които в предишни години са завършвали - най-вече митове.
- Това ли беше най-тежкото ти тестване в живота досега и какво планираш в бъдеще?
- Да, това е най-тежкото до този миг. Планирам още веднъж " Бадуотър " и Спартатлона, отново " Бадуотър ", след 10 години отново " Бадуотър "... Искам най-малко колкото треньорката ми - да го завърша 10 пъти. Иначе има много неща по света да се вършат. Искам да търча и " Пътят на Апачите " - от най-северната част на Америка до най-южната - близо 2000 километра.
- Имаше ли моменти, в които ти идваше да кажеш " край ", " за какво си го предизвиквам? " и да се откажеш?
- Не. Специално за " Бадуотър " нямаше такова нещо. Нямаше да се откажа, в случай че ми бяха отрязали крайници, почтено... нямаше да спра. Щях да се повличам, само че да пресека финала. В последна сметка аз отидох, с цел да го завърша. Такава беше настройката ми. Даже не си помислях, че няма да финиширам. Толкова години се борех, с цел да стигна до присъединяване в надпреварата... Знаех, че ще го завърша. А имаше хора, които се отказваха заради простата причина, че им свърши ледът. По трасето хората от екипите ни ни даваха лед, слагах си го най-вече зад врата, с цел да ме охлажда. Без лед просто е немислимо да продължиш. Преди надпреварата Лиса ме накара да отида и да си купя сутиен. Питам я защо ми е, а тя още по-категорична –
" купи си сутиен! "
Трябваше да е с обособени чашки, а не цялостен. Отидох и купих, какво да върша, откакто тя настояваше. Като се върнах ми изясни, че в него ще поставям лед. Защото в случай че имам лед до сърцето, ще ми е по-лесно. И в действителност това беше доста значимо. В началото не посмях да търча със сутиена, само че след припадането, си го сложих и непрекъснато поставях бучки лед в него, които ми ги подаваха по трасето. - Освен двете припадания, кои бяха другите доста сложни моменти?
- След 170-ия км бягането ми беше доста тежко. Влажността на въздуха беше към 30 %, което в допълнение ни затрудняваше. А и имаше един миг, когато над главите ни стартира да гърми и трещи, изля се проливен дъжд, след който въздухът беше доста мокър.
- Как преодоляваш болката?
- Болката се преодолява, когато станеш другар с нея. Тя е нещо обикновено, което би трябвало да преминеш. Болката просто в един миг ти става другар. Ако тръгнеш против нея, няма да стигнеш до средата.
- Колко коства цялото това " наслаждение " - надпреварата в Долината на гибелта?
- 10 хиляди $.
- Кой ти оказва помощ?
- Компанията, която ми осигуряваше енергийните питейни заведения, ми оказа помощ до известна степен. Спонсорираха някои от нещата ми, другите пари аз съм си ги изкарал. Работех доста, имах спомагателни доходи, с цел да събера парите.
- Живееш в Джаксън, Уайоминг, а какво работиш?
- Правя съвещания на хора за хранителни режими. Известно време помагах на едни познати и вървях с тях да залесяваме. Да, 10 хиляди $ са сериозен разход, само че пък какво ти пука за парите, когато на колана си имаш токата на " Бадуотър ". Разбира се, че спонсорите са доста значими. Надявам се в този момент по-лесно да съумея да намирам помощ. Все отново едно съревнование ми е 10-12 хиляди $.
- Плащаш си да си причиняваш болежка? Наред ли си с главата?
- Да, по този начин излиза в действителност - заплащам си, с цел да си предизвиквам болежка. С главата считам, че съм наред, само че треньорката ми Лиса несъмнено не е наред. Подлагаше ме на безчовечен тренировки, само че съм й признателен.
- Дълги години си живял в Англия. Какво те подтикна да напуснеш България?
- 20 години живях и работих в Лондон, а преди две години отпътувах за Съединени американски щати. Отидох поради Лиса. В Лондон се озовах 1997 година. Заминах, тъй като желаех да изучавам внушаемост. По това време в България, с цел да се учи внушаемост, трябваше да си лекар. В Лондон приключих психотерапия и внушаемост.
- Какво работеше?
- Бях доброволец в държавна организация, която се занимава с изнасилвания, побоища, всевъзможни такива ужасни неща. Срещах се с такива хора. В началото бях доброволец, след което станах психотерапевт. Но ми беше доста тежко, като се има поради, че
заставаш против хора,
които са изнасилвали...
изкарах пет години и се махнах, не ми се занимаваше повече с това. След това работих други неща и по този начин се стигна до диетологията в спорта, започнах да работя с доста спортисти. Изготвям диети на разнообразни хора и спортисти. Желанието ми е да се завърна в България и от тук да работя, в това число и за Америка и Съединени американски щати. Тъкмо ще мога да вземам участие и на надпревари в България, тук също имаме доста забавни и сложни ултрамаратони. Иначе в Лондон бях осем месеца готвач на Арсен Венгер - мениджърът на футболния клуб Арсенал.
- Познаваш Венгер?!
- Да, работих за него. Готвих осем месеца на него и фамилията му. Страшно готин е, пресен човек, доста земен. Семейството му е готино, говорех си със всички тогава.
- С Венгер какво си говореше?
- Обсъждали сме футбола, за логика на психиката доста сме си говорили и за това по какъв начин се ръководи подобен огромен клуб. Венгер е един от най-умните хора, които в миналото съм срещал. Той е популярен, научил съм много от него.
- Как се уреди с тази работа?
- Един мой другар - французин, който беше персонален готвач на Венгер, трябваше да се прибере във Франция за няколко месеца. Помоли ме да го заменявам.
Така се озовах готвач
в дома на Венгер,
харесваше им какво им сготвям, бързо ме одобриха в дома си.
- Посещаваше ли мачове на Арсенал?
- О, да, ходил съм на стадиона. Даже и там съм готвил. Викали са ме да подготвям всякакви неща на разнообразни ВИП посетители.
- Какви медикаменти вземаш? Най-малкото може би пиеш витамини.
- Не пия и витамини даже. Никакви медикаменти не взимам. Единствено магнезий от време на време. По време на надпреварата Сузи от екипа ми, която виждаше колкото съм изнемощял и се мъча, ме накара да пия обезболяващи. Даде ми парацетамол с кофеин и единствено след няколко километра започнах да халюцинирам... Около 40 километра в действителност не знаех къде съм. Помня, че тичах, само че нищо повече и съм примрял повторно, разсъниха ме по-късно и продължих.
- Боледувал ли си, лежал ли си в миналото в болница?
- Нищо съществено. Само един път си бях чупил крайници и това е.
- Наистина ли единствено токата за колата е премията, която получи след сполучливия край на " Бадуотър "?
- Да, това е медалът - специфичната тока за колан, с която към този момент сме неразделни. Дават ти я, в случай че успееш да завършиш под 48 часа. Аз съумях и съм доста благополучен. След финала обаче, когато ми връчиха токата и щяха да ми вършат фотоси, отново се озовах на земята, припадайки. И след тази преживелица докторите и уредниците ме стопираха да продължа. Бях възнамерявал да се върна и наопаки и по този начин щях да измина общо съвсем 440 километра. Наистина обаче рискът беше голям и нямаше по какъв начин да потегли обратно.
ПЛАМЕН СЛАВОВ
Една от обичайните му тренировки - изтегляне на гуми:
Преди дни Краси пренесе мях с 43 литра вино по " Хайдушката пътека " над Сливен (Снимки ГЕОРГИ БАЛУЛОВ):
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ