Учителят вдигна ръка и всички се умълчахме. - Време е –

Учителят подвигна ръка и всички се умълчахме.

- Време е – рече той – да си кажем няколко думи за смисъла от този живот, за дългия ни път към бъдещето. Човек върви по-леко напред, когато знае задачата.

И продължи:

- Като всички вас аз съм роден като обединен цивилен номер с 10 числа. Още от дребен желаех да порасна, да стана чужденец и да се махна от всичко, което е тука. Разбира се – беше ми обяснено, че това е невероятно, да спра да се занимавам с нелепости и да съм подготвен за същинския живот. И аз се посветих на това – да диря смисъла и задачата. Научих се да нямам доверие нито на очите, нито на мирогледа си. Разбрах, че щастието не е в парите, а в тяхното количество. Убедих се, че мнозина не престават да живеят свободно и добре единствено по една съществена причина – липса на доказателства. Черно на бяло ми потвърдиха, че предел има – човещина няма.

- Така – продължи учителят – аз вървях ден след ден напред. Срещнах се с хора, които ми разказваха приказки и басни за бъдещето, което в никакъв случай не настъпи. Познавах строители, които изкарваха хляба си единствено с разрушение. Живях измежду хора, които не признаваха никаква вяра, само че имаха вяра на всяка лъскава машинация.

Учителят деликатно ни огледа и продължи отново по този начин безшумно:

- Видях по какъв начин се създаваха нови кумири и по какъв начин се рушаха остарели идоли. Слушах всевъзможни пророци, които всекидневно ни обещаваха благополучие и рози, само че другояче бъркаха с две ръце в кацата с мед. Все повтаряха, че нещата ще се оправят, само че пред очите ми изчезваха гори и планини, рушаха се кули и все се строеше върху пясък. Животът ми беше потънал в сироп от същински обещания и скрити неистини. Думите в никакъв случай не станаха действителност, действителността се претопи в една безкрайна приказка. Разказваха ни я под път и над път, по площади, тв приемници, с мотив и без мотив. Животът, който живеехме, отстъпи път на политиката, която ни споделяше какво би трябвало да чуваме и виждаме, с цел да имаме живот.

- Говореха ни за непоклатимост, а устойчиво оставаше единствено празнодумството и нищоправенето. Хората към мен страдаха, само че си мълчаха. Никой не ни оказа помощ, никой не ни подаде ръка, никой не сподели истината, че живот няма, а единствено безконечен преход от едно черно минало към едно сиво настояще. Преход – да, само че живот – не.

Учителят направи пауза.

- Имаше и такива, които определяха живота ни като пунта мара или като мижи да те лажем. Но аз вървях към задачата си. Когато поглеждах обратно, виждах едно и също – нищо не върви. А това дето върви, не работи. Ако инцидентно пък работи, то продукцията му е крива и нефелна. Забравих книгите, които съм прочел. Не помня нищо от песните, които пеехме като млади. Всичко изоставих, приятелите виждам от дъжд на вятър, роднините – съвсем в никакъв случай. Научих се да не се интересувам от благосъстоянието и охолството на политиката. И постепенно схванах смисъла на цялото това съществувание. Важен и безвъзвратен смисъл! Този смисъл ще продължи човешкия жанр  и – може би – някой от новородените ще живее по-честит и по-щастлив от всички нас.

- Целият ми опит и сили стигаха за това да извърша това, за което бях основан и пребивавам. Да групирам и натрупвам на едно място пластмасови капачки, които доброволци ще предават нагоре по веригата, а с парите от капачките ще купуват животоспасяващи уреди за новородените, които един ден ще поемат по нашите стъпки. И по този начин животът ще продължи – на инат на всички прогнози, че политиката ще ни довърши, алчността ще ни погуби, а цинизмът ще погълне света в своя мрак. Това няма да стане, до момента в който има кой да събира пластмасови капачки, за да избавя децата ни.

- Смисълът на нашето съществуване – приключи учителят, – е да не стопираме да намираме, събираме и да предаваме пластмасови капачки. Вече е несъмнено, че по този начин отиваме към бъдещето. Сега затворете очи и самоуверено напред!