Катерина Стоянова: “Ние строим твърде много стени и твърде малко мостове”
Твърдо имам вяра, че всички хора се раждат на този свят с задача, само че малко от нас съумяват да схванат каква е тя. Познавам Катерина Стоянова от близо една година и изрично мога да кажа, че тя е от хората, които са наясно със своята задача. Да оказва помощ на хора, търсещи протекция е освен неизменима част от нейния живот, нои част от огромното й сърце, което постоянно търси правдивост. И неслучайно нейната персона постоянно ми припомня за една от най-фундаменталните формулировки на моралния закон съгласно Кант: “Постъпвай по този начин, че да използваш човечеството, както в свое лице, по този начин и в лицето на всеки различен, постоянно като цел, в никакъв случай единствено като средство. ”
Кога и по какъв начин стартира да се занимаваш с доброволческа активност в областта на отбрана и поддръжка на бежанците?
Всъщност първите ми стъпки в доброволчеството бяха свързани точно с бежанци. През 2008г. попаднах на летните доброволчески лагери на Service Civil International и се свързах с българския клон на организацията Си Ви Ес – България. Кандидатствах за лагер в Полша, одобриха ме и по този начин прекарах две седмици, дружно с още 8 доброволки, в лагера за чеченски бежанци в Линин, покрай Варшава. Върнах се ужасно заредена и стимулирана да доброволствам в България и по този начин до през днешния ден.
Доброволчеството е като снежна топка, която се търкаля. Забавно е, когато топката се търкаля надолу, мъчно е, когато от време на време би трябвало да я буташ към върха. Колкото повече се търкаля, толкоз по-голяма става и незабелязано те увлича със себе си, движиш се скоростно и виждаш по какъв начин дребните каузи в действителност стават огромни в очите на тези, на които помагаш.
По какви планове работиш тук в България?
Всичко, обвързвано с бежанците в Си Ви Ес – България, минава през моите две ръце (смее се).
Шегата настрани, през 2011 година станах един от координаторите на The Refugee Project, план, по който работим в съдействие с Каритас София. В началото участваха 7 доброволци, за съпоставяне тази година през плана са минали над 55 индивида. Проектът се развихря на територията на Интеграционния център за бежанци в Овча Купел и с изключение на ежедневна работа включва и организирането на работилници, екскурзии, празнувания на разнообразни празници. Организираме благотворителни акции и акция, с които подкрепяме дейностите си. След Нова Година ще стартираме и два нови плана (единият от които е интернационален и включва над 6 европейски страни), свързани с запазване на човешките права и битка с ксенофобията.
Друга страна на доброволческото ми " аз " е координирането на доброволци в границите на Международния София Филм Фест – най- влиятелният, огромен и образован кино фестивал в България. Това се трансформира в пристрастеност, която не те пуска да си тръгнеш. Всеки фестивал ми е финален и по този начин към този момент трета година.
Ти си част и от работната група Syria WG, разкажи ми малко повече за нея.
Работната група се роди в Service Civil International през май тази година в отговор на нестихващата рецесия в Сирия. Една от главните цели на групата е да увеличи осведомеността на обществото по отношение на протичащото се в Сирия като създаде съответни семинари, акции и планове за подкрепяне на сирийските бежанци. Групата има неофициален интернационален темперамент и към този момент има първия си осъществен план: The Pathfinder Mission – задача, в една от съседките на Сирия - Йордания, където има над 500 хиляди бежанци. Участниците в този план бяха от четири разнообразни страни: Холандия, Англия, България и Италия, като българските представители бяхме двама – аз и Стойчо Китаев.
Посетили сте и най-големия лагер за сирийски бежанци Za’atari покрай град Мафрак, какво видя там?
Прекарахме един ден в лагера, който е в пустинята, покрай границата със Сирия. Никога няма да не помни момента, в който колата наближи лагера и от хълма видяхме безбрежното море от бели палатки – лагерът е голям, в него има над 120 хиляди бежанци. Гледаш и целият настръхваш.
Там бяхме с помощта на организацията Relief International, една от главните им действия е да подкрепят обучителния развой. На територията на лагера има няколко учебни заведения, а децата в класна стая са над 90. Много деца напущат учебно заведение, с цел да работят. Организациите се борят да върнат децата и младежите в класните стаи и да ги насърчат. Това е много сложна задача, имайки поради тягостното състояние.
Навсякъде се усеща задушаващия прахуляк, жаркото слънце и безвремието, духът на хората е смачкан от решетките, които са на всички места и от тежките условия. През зимата температурите в пустинята падат внезапно вечер и има доста случаи на заледяване (даже смъртни) или наводнени палатки. Разказаха ни, че предходната зима хората в лагера са се нанесли във фургоните на учебните заведения, с цел да не замръзнат децата им. Епидемиите от хепатит са постоянно срещано събитие, водата е доста нищожна и се носи в огромни контейнери, от които хората могат да си наливат.
Толкова ли е ужасно?
Като цяло лагерът е добре проведен (ръководи се от Върховния комисариат за бежанците към ООН) и на територията му работят доста неправителствени организации, само че за жалост се е трансформирал в един параграф 22. Бизнес за мнозина – най-много трафиканти, които против възнаграждение оказват помощ на хората да избягат от лагера. В лагера има и по този начин наречените „ шабииха “, бабаити рекетьори, които тероризират хората, само че могат и да взимат под покровителството си обособени фамилии. По този мотив много ни бяха наплашили, че лагерът е рисково място. Определено не можеш да се разхождаш свободно, само че с изключение на изолираните произшествия, които ги има на всяко място със скупчване на такава маса от хора, всички ми се сториха отзивчиви и благи. Ако бях на тяхно място не знам по какъв начин бих се държала, неналичието на независимост и претърпяното пречупват човешкия дух и могат да трансформират индивида до неразбираемост. Бих желала да няма места като Za’atari...
Можеш ли да направиш параленост сред бежанската рецесия в Йордания и ситуацията тук в България?
Бежанската рецесия в Йордания, Ливан и Турция е реалност, цифрите го демонстрират. Но да се прави параленост с България е смешно, даже неуместно. В България бежанска рецесия няма – има рецесия за институциите, които трябваше да подходят към казуса стратегически, а не да разчитат на случайността. Политическото безхаберие в страната ни не е ново събитие, просто обстановки като тази с бежанците у нас ни го напомнят.
Какво е посланието, което искаш да разпространиш?
Няма гаранция, че в случай че през днешния ден живееш в мирна и спокойна среда, на следващия ден няма да се събудиш от звуците на сирените. Животът е непредсказуем, спорове като този в Сирия го потвърждават. Бих желала да кажа на тези, които желаят да оказват помощ, че топлата дума, отделеното време и поддръжка стоплят също толкоз колкото и дрехата. Всички сме хора, без значение от цвят на кожата, вяра и народност, болката ни е идентична, тъгата ни е идентична, фантазиите ни са идентични, любовта ни е идентична! Благодаря на всички доброволци, които са съдействали за идеите, които сме прегърнали.
Гледайки какво се случва в България сега се сещам и за една мисъл, която прочетох неотдавна: “Ние строим прекалено много стени и прекомерно малко мостове ”. Бих желала да пожелая на хората да строят повече мостове, които да ни водят един към различен.
Кога и по какъв начин стартира да се занимаваш с доброволческа активност в областта на отбрана и поддръжка на бежанците?
Всъщност първите ми стъпки в доброволчеството бяха свързани точно с бежанци. През 2008г. попаднах на летните доброволчески лагери на Service Civil International и се свързах с българския клон на организацията Си Ви Ес – България. Кандидатствах за лагер в Полша, одобриха ме и по този начин прекарах две седмици, дружно с още 8 доброволки, в лагера за чеченски бежанци в Линин, покрай Варшава. Върнах се ужасно заредена и стимулирана да доброволствам в България и по този начин до през днешния ден.
Доброволчеството е като снежна топка, която се търкаля. Забавно е, когато топката се търкаля надолу, мъчно е, когато от време на време би трябвало да я буташ към върха. Колкото повече се търкаля, толкоз по-голяма става и незабелязано те увлича със себе си, движиш се скоростно и виждаш по какъв начин дребните каузи в действителност стават огромни в очите на тези, на които помагаш.
По какви планове работиш тук в България?
Всичко, обвързвано с бежанците в Си Ви Ес – България, минава през моите две ръце (смее се).
Шегата настрани, през 2011 година станах един от координаторите на The Refugee Project, план, по който работим в съдействие с Каритас София. В началото участваха 7 доброволци, за съпоставяне тази година през плана са минали над 55 индивида. Проектът се развихря на територията на Интеграционния център за бежанци в Овча Купел и с изключение на ежедневна работа включва и организирането на работилници, екскурзии, празнувания на разнообразни празници. Организираме благотворителни акции и акция, с които подкрепяме дейностите си. След Нова Година ще стартираме и два нови плана (единият от които е интернационален и включва над 6 европейски страни), свързани с запазване на човешките права и битка с ксенофобията.
Друга страна на доброволческото ми " аз " е координирането на доброволци в границите на Международния София Филм Фест – най- влиятелният, огромен и образован кино фестивал в България. Това се трансформира в пристрастеност, която не те пуска да си тръгнеш. Всеки фестивал ми е финален и по този начин към този момент трета година.
Ти си част и от работната група Syria WG, разкажи ми малко повече за нея.
Работната група се роди в Service Civil International през май тази година в отговор на нестихващата рецесия в Сирия. Една от главните цели на групата е да увеличи осведомеността на обществото по отношение на протичащото се в Сирия като създаде съответни семинари, акции и планове за подкрепяне на сирийските бежанци. Групата има неофициален интернационален темперамент и към този момент има първия си осъществен план: The Pathfinder Mission – задача, в една от съседките на Сирия - Йордания, където има над 500 хиляди бежанци. Участниците в този план бяха от четири разнообразни страни: Холандия, Англия, България и Италия, като българските представители бяхме двама – аз и Стойчо Китаев.
Посетили сте и най-големия лагер за сирийски бежанци Za’atari покрай град Мафрак, какво видя там?
Прекарахме един ден в лагера, който е в пустинята, покрай границата със Сирия. Никога няма да не помни момента, в който колата наближи лагера и от хълма видяхме безбрежното море от бели палатки – лагерът е голям, в него има над 120 хиляди бежанци. Гледаш и целият настръхваш.
Там бяхме с помощта на организацията Relief International, една от главните им действия е да подкрепят обучителния развой. На територията на лагера има няколко учебни заведения, а децата в класна стая са над 90. Много деца напущат учебно заведение, с цел да работят. Организациите се борят да върнат децата и младежите в класните стаи и да ги насърчат. Това е много сложна задача, имайки поради тягостното състояние.
Навсякъде се усеща задушаващия прахуляк, жаркото слънце и безвремието, духът на хората е смачкан от решетките, които са на всички места и от тежките условия. През зимата температурите в пустинята падат внезапно вечер и има доста случаи на заледяване (даже смъртни) или наводнени палатки. Разказаха ни, че предходната зима хората в лагера са се нанесли във фургоните на учебните заведения, с цел да не замръзнат децата им. Епидемиите от хепатит са постоянно срещано събитие, водата е доста нищожна и се носи в огромни контейнери, от които хората могат да си наливат.
Толкова ли е ужасно?
Като цяло лагерът е добре проведен (ръководи се от Върховния комисариат за бежанците към ООН) и на територията му работят доста неправителствени организации, само че за жалост се е трансформирал в един параграф 22. Бизнес за мнозина – най-много трафиканти, които против възнаграждение оказват помощ на хората да избягат от лагера. В лагера има и по този начин наречените „ шабииха “, бабаити рекетьори, които тероризират хората, само че могат и да взимат под покровителството си обособени фамилии. По този мотив много ни бяха наплашили, че лагерът е рисково място. Определено не можеш да се разхождаш свободно, само че с изключение на изолираните произшествия, които ги има на всяко място със скупчване на такава маса от хора, всички ми се сториха отзивчиви и благи. Ако бях на тяхно място не знам по какъв начин бих се държала, неналичието на независимост и претърпяното пречупват човешкия дух и могат да трансформират индивида до неразбираемост. Бих желала да няма места като Za’atari...
Можеш ли да направиш параленост сред бежанската рецесия в Йордания и ситуацията тук в България?
Бежанската рецесия в Йордания, Ливан и Турция е реалност, цифрите го демонстрират. Но да се прави параленост с България е смешно, даже неуместно. В България бежанска рецесия няма – има рецесия за институциите, които трябваше да подходят към казуса стратегически, а не да разчитат на случайността. Политическото безхаберие в страната ни не е ново събитие, просто обстановки като тази с бежанците у нас ни го напомнят.
Какво е посланието, което искаш да разпространиш?
Няма гаранция, че в случай че през днешния ден живееш в мирна и спокойна среда, на следващия ден няма да се събудиш от звуците на сирените. Животът е непредсказуем, спорове като този в Сирия го потвърждават. Бих желала да кажа на тези, които желаят да оказват помощ, че топлата дума, отделеното време и поддръжка стоплят също толкоз колкото и дрехата. Всички сме хора, без значение от цвят на кожата, вяра и народност, болката ни е идентична, тъгата ни е идентична, фантазиите ни са идентични, любовта ни е идентична! Благодаря на всички доброволци, които са съдействали за идеите, които сме прегърнали.
Гледайки какво се случва в България сега се сещам и за една мисъл, която прочетох неотдавна: “Ние строим прекалено много стени и прекомерно малко мостове ”. Бих желала да пожелая на хората да строят повече мостове, които да ни водят един към различен.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ