Фриволният, който разплаква ♠ РАФАЕЛО
„ Тук почива оня фамозен Рафаело, от който природата се боеше, че ще бъде превзета до момента в който е жив, а когато умря, боеше се, че и тя самата ще почине ” ~ Надписът върху гробницата на Рафаело
(Self-portrait of Raphael, aged approximately 23)
♠ РАФАЕЛО
Рафаело научава от всички всичко, което може да бъде приложено в живописта. Най-напред подражава учителя си Перуджино и копира спокойните му произведения, по-късно усвоява хубавите повърхности от битката сред светлината и сенките на Леонардо. По картините му се появяват и фигурите на Фра Бартоломео с необятните пердеобразни наметала. Той се старае да изучи силата от Микеланджело, бива покорен даже от визията на венецианските живописци.
Въпреки всичко епохи наред считат точно него за „ най-големият художник на света “. Неминуемо, този дългогодишен триумф има някаква дълбока, човешка причина. Той не дължи изключителната си известност на случайността. Рафаело сплотява в своята живопис всичко, което може да послужи за изява на приятното, на леко сладострастното. Линиите му са нежни, те обкръжават фигурите с ефирни гънки. Но изображенията нямат силата на Микеланджело, нито ведрината на Леонардо. Формите му ни припомнят мъха на зрелия плод, те са леко закръглени и добродушно се вълнуват върху фигурите. У него също има несъгласия, само че те не произлизат от житейските премеждия, а допират само повърхността. Рафаело е леконравен, само че е в положение и да ни разплаче. Той е палав и в същото време замислен, в неговата благост от време на време се прокрадва оригиналничене. От всяка картина лъха неосъзнатия сексапил на младостта и в този точно сексапил се разтапя всичко, което е учил от други. Отбягва водовъртежите на живота, желае да бъде удовлетворен, да изпитва непомрачена приятност. Очевидно, това е и една от аргументите за неговата известност. Хората нормално са такива, те обичат младостта, приятното успокоение и заобикалят да се занимават с проблеми, които биха огорчили живота им. Рафаело наподобява на болшинството от хората; неговата персона изцяло дава отговор на техните условия и той умее да пресъздаде в художествени форми това, което им се нрави. И в неговите тематики се преплитат връзките на християнството и езичеството, само че той дава отговор и на двата мирогледа с игрива лекост, с идентичен сексапил.
Рафаело има необикновен триумф при подбора на тематики и купувачи. Богати флорентински буржоазни фамилии поръчват при него мадони. Затова не е належащо да се концентрира в тържествеността на олтарната живопис, а би трябвало да изписва подиуми от буржоазните домове - майки, които галят своите чеда. Той се старае неговите мадони да бъдат красиви като флорентинските майки. Тази непосредствена домашна конюнктура на мадоните, а от време на време и леката им податливост към скотски наслаждения, му обезпечават самопризнание, което трае епохи наред. Той излиза един-единствен път отвън рамките на сладникавата тематика майка и бебе, с цел да се извиси до празничното въодушевление на „ Сикстинската мадона “ от Дрезденската изложба. Тук, в погледа на мадоната и детето се пробужда бъдещето тежко тестване.
Като се абстрахираме от мадоните и ватиканските фрески, съвсем нищо не знаем за Рафаеловите портрети, а той точно посредством тях демонстрира, че е в действителност занаятчия с неповторима заложба. Този всемирски мъж, който обича блясъка и на който биват възлагани забележителни поръчки (той да вземем за пример оглавява разкопките в Рим, проектант е на базиликата „ Свети Петър “ и т.н.), изобразява в тия портрети характери, които ни карат да забравим несравнимата им живописна хубост. В тях той се уповава само на природата и на себе си и по този метод се подрежда до двамата огромни свои съвременници. Нито Леонардо, нито Микеланджело рисуват по този начин, както виждат, а креативен пресъздават видяното. Рафаело ни предава видяното, респективно съгласува характера на седналия пред него човек с поклонението пред това, което гледа отсреща си.
Рафаело умира 37-годишен на рождения си ден, 6 април 1520 година в Рим. След неговата гибел му отреждат най-високата почит - погребват го в Пантеона в Рим.
Избрано от: „ Леонардо, Микеланджело, Рафаело “, Гюла Ласло, изд. „ Български художник “, София, 1967 година
Картини: The Holy Family, 1518 (Louvre), Raphael, en.wikipedia.org; Self-portrait of Raphael, aged approximately 23, en.wikipedia.org
