Думи на големия гръцки писател, художник и изящен иконописец Фотис

Думи на огромния гръцки публицист, художник и елегантен иконописец Фотис КОНТОГЛУ (1895-1965)

(Фотис Контоглу с жена си Мария – автопортрет)

Православните църковни изкуства – това са богословски изкуства, и творбите, които те раждат отразяват в себе си Божието слово.

Тези изкуства показват тайнствената същина на нашата вяра, и са обърнати към нашите усеща. Химнографията и музиката – към слуха, архитектурата, иконописта, църковната утвар, одеждите и т. н. – към зрението. Третото възприятие – обонянието – издига и освещава каденето с тамян. Четвъртото и петото възприятие, усета и осезанието, като най-материални остават отвън вратите на този нравствен гуляй.

Двете най-благородни усеща – зрението и слуха най-много се хранят и се освещават от духовните изображения и песнопения.

И по този начин творбите на църковните изкуства, както беше казано нагоре отразяват в себе си словото Божие. Това, което вижда и чува в храма молещия се човек, извиква в неговия разум и сърце тайнствени религиозни облици. Всичко, което се вижда в храма има такава форма, която възнася индивида в загадъчен свят, духовна наслада и самодоволство: самото здание на храма, светите икони, иконостаса, хоругви, свещения потир, свещници, полиелеи, амвона, иерейското одеяние, резбата, богослужебните книги, купела, архиерейския престол, и дори стасидиите – със своята смирена аскетическа форма.

Това става и със звуците, които човек слуша в храма: песнопенията, където са съединени в едно словото и музиката, молитвите, умилително произнасяните възгласи и свещената проповед. макар, че проповедта не би трябвало да има всемирски темперамент, не би трябвало да бъде празна, отблъскваща хората с сладкодумство, (набожно празнословие), по думите на един архиерей. Тя доколкото е допустимо е длъжна да се доближава към литургическото хармонично слово, тъй като единствено следователно тя ще бъде уместна и няма да нарушава хармонията на песнопенията и службата като цяло. Всичките слова, които са написани от светите Отци са литургически хармонични, по тази причина светоотеческата проповед е най прелестното допълнение към Литургията, което не може да се каже за болшинството произнасяни през днешния ден от амвона речи, които унищожават хармонията на службата, прекъсват и понижат духовното горене, умилителното положение, провокирано в хората от свещените изображения и песнопения. Болшинството на произнасяните от актуалните проповедници думи не са нищо друго с изключение на прозаични, скучни и безсмислени бръщолевеници, „ благочестиво (а може и нечестиво) празнодумство.

Църковните изкуства по своята природа са богослужебни, литургически, духовни, извисяващи, а не всемирски, т. е. нематериални, чувствени и тщеславни, имащи за цел да услаждат възприятията. Древните гърци са казвали „ изкуството е удоволствие ”, по тази причина тяхната вяра е била просто „ красива неистина ”. Тогава духовния детайл бил непознат на античния свят.

Всички православни църковни изкуства (т. е. изкуствата на Едната Света Съборна и Апостолска не претърпяла промени Църква), показват едни и същи духовни истини -всяко с разнообразни средства. Така да вземем за пример творбите на иконописта показват с тайнствени облици и цветове безусловно същите духовни понятия, които показват тайнствените гласове на музиката или свещените срички на богослужебните текстове.

Всичко това е единствено в Православната Църква. При протестантите църковни изкуства просто не съществуват, а в папистката черква те са изкривени и от църковни са се трансформирали в всемирски и мирски. Протестантизма е желал да отстрани възприятията, унищожавайки това, което е обърнато към възприятията, само че с това е оголил религията, лишавайки я от литургическия покров на обреда и богослужението, трансформирайки я в някаква неопределена и бездушна движимост, в някакъв мъждив теизъм. Докато в същото време Православието е съхранило в обреда това, което е получило от античната Църква, която се е стремила не към унищожаване на възприятията, (доколкото ние живеем в веществен свят и имаме тяло, това е безсмислено), само че към тяхното освещение, чрез църковните изкуства, което прави самите усеща органи на общението на вярващия човек с Царството Божие. Чрез църковните изкуства ние осезаваме това Царство (като в огледало).

Папската черква е позволила изкривяване на църковните изкуства (и обреда като цяло, трансформирайки го в някакво театрално представление), принасяйки ги в жертва на своите мирски ползи. Изглежда, че Църквата, имайки престиж измежду своите почитатели и последователи, в края на краищата се управлява от настроението на своето паство, като му натрапва своите изопачени хрумвания за обреда. В това се състои повода за тези изопачения, които са претърпели църковните изкуства на Запад. Този развой стартира преди шестстотин – седемстотин години и доближава своя разцвет в епохата на италианското Възраждане, обхващайки целият останал Запад.

Мирския дух с неговата свободна импровизация е трансформирал богослужебния и литургически дух. Изкуствата в папско-римокатолическата черква последователно са се лишили от своя литургически темперамент, трансформирайки се в всемирски, т. е. материални. На Запад няма повече иконопис – има единствено живопис (т. е. изкуство, възпроизвеждащо избран сюжет, както да вземем за пример по този начин наричаната историческа живопис). Няма псалмопения, само че има музика – творения на мирски композитори. Ако, както беше казано нагоре, църковните изкуства са призовани към това, да отразяват в себе си Божието слово, да извикват в душите на вярващите трогване, а не плътско услаждане и предпочитание, то можем да си представим що за трогване изпитва човек, молещ се пред икона, на която е изобразен скотски облик. Например мадони, нарисувани от платени хора, които театралничат, лицемерни дами, любовници на развратени живописци, рисувайки своите работи под песните и истеричните крясъци на бродещи комедианти. Ако това е молитва, то молитва може и да се назова и това, което вършат пред своите идоли, направени във тип на голи черни дами, дивите африкански племена танцувайки като бесновати под звуците на тамтама. „ Роденото от плът е плът и роденото от Дух е дух ”.

И по този начин, единствено в православната Църква дори до ден сегашен съществуват църковни изкуства, водещи до духовно съзиждане (в освещаване на чувствата). Но това е неразбираемо нито на болшинството наши клирици, нито на богословите, задачата на които е да доведат до съзнанието на всички православни хора тази мисъл, стояща в давност в техните сърца, като заветен залог, запазил се до ден сегашен, с помощта на православната традиция, само че последователно изчезваща под ударите на глупавите демагогски слова на полуобразованите проповедници, вопиющи от амвона за нуждата от църковно „ обновяване ”. Получава се, че обновлението се състои в това да вземем от Запада подправени мъниста, хвърляйки от себе си същински елмази и драгоценните перли на иконописта и тайнствената музика.