Алфредо Джаар – човекът, на когото не му е безразлично
Трябва да призная, че за собствен позор в никакъв случай не бях чувала името на Алфредо Джаар преди да попадна на изложбата му в музея на модерното изкуство Kiasma в Хелзинки. Преживяването, което той ми подари с изложбата си, ме промени вечно. Историите му, методът, по който ги споделя, погледът му върху света ме развълнуваха толкоз доста, че по средата на обиколката трябваше да поседна и да събера мислите и възприятията си.
Исках да споделя единствено една от историите на Джаар. Просто като илюстрация на какво е кадърен индивидът когато не е апатичен. Но не мога да избера единствено една. Почти всичко, което видях, си заслужава да бъде разказано, тъй като има смисъл, концепция и страст.
Алфредо Джаар е роден през 1956 година в Чили. Двете тематики, които бележат творчеството му най-силно, са диктатурата на Пиночет и геноцидът в Руанда. Той е първият латиноамерикански художник, поканен на биеналето във Венеция. Печелил е две от най-големите стипендии за изкуство – Guggenheim и McArthur, а преди две години ретроспективната му галерия в Берлин е била ситуирана в трите най-големи галерии на града.
Алфредо Джаар е човек, който е подготвен да види хубавото и неприятното в света в близост и да направи и невъзможното, с цел да ги покаже, показа и промени.Например – напролет на 2011 година Джаар пътува до Турку във Финландия, с цел да приготви изложбата си там. Фериботът тръгвал в доста необикновен час и капитанът обяснил на Джаар, че това е тъй като момченцето Маркус върви с този ферибот на учебно заведение и разписанието е съобразено с него. Джаар бил толкоз впечатлен от отношението на транспортната компания към едно малко дете, че предиздвикал 11 от най-големите писатели на Финландия да напишат писма до Маркус и ги закачил на големи билборди по пътя на ферибота. Прочетох единствено едно от тези писма преведено и в него се споделя за това по какъв начин центърът на света не е в Париж, Москва или Ню Йорк, а където сме ние и че целият свят приказва един език – майчиният.
„ Звукът на мълчанието “ е видео апаратура, отдадена на фотографа от ЮАР Кевин Картър. През 1993 година той печели „ Пулицър “ за фотографията нагоре, на която е снимал гладуващо дете в Судан. Награждаването на Картър поражда огромен публичен спор за това каква е моралната отговорност на фотографа – би трябвало ли той да помогне на детето. Скоро по-късно Картър се самоубива.
Има още доста, само че по-добре е да се види и съпреживее. Ако в миналото някъде видите името Alfredo Jaar, не го пропускайте!
Исках да споделя единствено една от историите на Джаар. Просто като илюстрация на какво е кадърен индивидът когато не е апатичен. Но не мога да избера единствено една. Почти всичко, което видях, си заслужава да бъде разказано, тъй като има смисъл, концепция и страст.
Алфредо Джаар е роден през 1956 година в Чили. Двете тематики, които бележат творчеството му най-силно, са диктатурата на Пиночет и геноцидът в Руанда. Той е първият латиноамерикански художник, поканен на биеналето във Венеция. Печелил е две от най-големите стипендии за изкуство – Guggenheim и McArthur, а преди две години ретроспективната му галерия в Берлин е била ситуирана в трите най-големи галерии на града.
Алфредо Джаар е човек, който е подготвен да види хубавото и неприятното в света в близост и да направи и невъзможното, с цел да ги покаже, показа и промени.Например – напролет на 2011 година Джаар пътува до Турку във Финландия, с цел да приготви изложбата си там. Фериботът тръгвал в доста необикновен час и капитанът обяснил на Джаар, че това е тъй като момченцето Маркус върви с този ферибот на учебно заведение и разписанието е съобразено с него. Джаар бил толкоз впечатлен от отношението на транспортната компания към едно малко дете, че предиздвикал 11 от най-големите писатели на Финландия да напишат писма до Маркус и ги закачил на големи билборди по пътя на ферибота. Прочетох единствено едно от тези писма преведено и в него се споделя за това по какъв начин центърът на света не е в Париж, Москва или Ню Йорк, а където сме ние и че целият свят приказва един език – майчиният.
„ Звукът на мълчанието “ е видео апаратура, отдадена на фотографа от ЮАР Кевин Картър. През 1993 година той печели „ Пулицър “ за фотографията нагоре, на която е снимал гладуващо дете в Судан. Награждаването на Картър поражда огромен публичен спор за това каква е моралната отговорност на фотографа – би трябвало ли той да помогне на детето. Скоро по-късно Картър се самоубива.
Има още доста, само че по-добре е да се види и съпреживее. Ако в миналото някъде видите името Alfredo Jaar, не го пропускайте!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ