Качеството на образователния процес е пряко зависимо от качеството на академичния състав
„ Труд ” продължава професионалната полемика за висшето обучение в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов – човек с извънреден учредителен опит и потвърдени практики в развиването на университетското обучение у нас. В серия от публикации проф. Борисов проучва основните, съгласно него, проблеми и вероятности пред висшето обучение в България. След него в полемиката със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски ” проф. Анастас Герджиков, ректорът на Медицински университет – Варна проф. Красимир Иванов и ректорът на Минно-геоложки университет „ Св. Иван Рилски ” проф. Любен Тотев, който е и ръководител на Съвета на ректорите.
Днес продължаваме с материал на проф. Георги Михов , ректор на Технически университет-София. Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. „ Труд ” ще ги разгласява всяка сряда.
Бихме приветствали одобряването на национални минимални условия за Общински народен съвет „ лекар “ и Народно събрание „ лекар на науките “ по области на висшето обучение
А по какъв начин един младеж приключил висшето си обучение ще бъде стимулиран да се съгласи на пожертвование, приемайки “бремето ” на помощник във ВУ, откакто бизнесът му предлага 3-5 пъти по-високо възнаграждение?
Законът за развиване на университетския състав в Р. България (ЗРАСРБ) “…урежда публичните връзки, свързани с научните степени и университетските длъжности в Република България ” (чл.1, алинея 1). Дали това е по този начин и каква е ролята на обществото в съблюдаване на правилото за “…автономия на висшите учебни заведения и научните организации и свързаната с нея децентрализация на процедурите по този закон ” (чл. 1, алинея 2, т. 1), а също и до каква степен децентрализацията на процедурите са в унисон с “…гарантиране на публичния интерес, обвързван с качеството на просветителния процес… ” (чл. 1, алинея 2, т. 4).
Има ли обществото някакъв взор върху провежданите процедури в обособените висши учебни заведения (ВУ) и дали може да указва влияние по някакъв метод?
Преглеждайки още веднъж правилата, на които се построява ЗРАСРБ, и особено на устрема за „ …изграждането на единно просветително и научноизследователско пространство ” е потребно да се дискутират няколко съществени тематики.
Една от тях е за регулирането на състезанията за университетски длъжности и за научни степени. Известно е, че в закона е планувано да се уточнят минимални условия, които би трябвало да бъдат покрити от претендентите за съответната позиция. В настоящия вид на ЗРАСРБ, това е вменено на ВУ, като се приготвя нов вид с въвеждане на национални минимални условия. Нека поотделно дискутираме придобиването на научните степени (образователната и научна степен (ОНС) „ лекар ” и научната степен (НС) „ лекар на науките ”) и заемането на университетските длъжности.
Придобитите Общински народен съвет „ лекар ” и Народно събрание „ лекар на науките ” са с национално признание, което слага пред ВУ забележителна отговорност за качеството на съответните дисертационни писания, в това число и недопускане на случаи на заимстване на проучвания и даже цели текстове (плагиатство) от чужд(и) автор(и). За страдание при сегашната редакция на ЗРАСРБ този проблем не е преодолян.
Нещо повече, в случай че дадена персона е придобила Общински народен съвет „ лекар ” или Народно събрание „ лекар на науките ” по процедура в едно ВУ при занижени минимални условия, то кандидатствайки в друго ВУ за академична служба, последното би трябвало категорично да признае получените степени.
Ето за какво бихме приветствали одобряването на национални минимални условия за Общински народен съвет „ лекар ” и Народно събрание „ лекар на науките ” по области на висшето обучение. Тези условия обаче би трябвало да се уточняват и да няма опция за лични тълкувания, т.е. с ясни, елементарно проверими и доказуеми наукометрични индикатори. Допълнително обаче, ще бъде належащо да се вмени на някоя външна за ВУ организация да организира наложителен надзор по спазването на индикаторите и при провеждането на процедурите. Може би това би могла да бъде Националната организация за оценяване и акредитация (НАОА)?
По различен метод стои въпросът с минималните условия за университетските длъжности – би трябвало ли да има национални такива? В момента се предлага това да е по този начин, само че допустимо ли е тези минимални условия, даже да са дефинирани по области на висшето обучение, да съумеят да отразят спецификата на другите ВУ, които организират образование в една и съща област? Във всяка област има голям брой професионални посоки, поддържани в друга степен от другите ВУ. Нещо повече – сред другите професионални посоки не постоянно може да се откри обща измеримост на публикационни и научно-изследователски характерности.
Може да се дискутира и различен взор върху минималните условия, обвързван с даване на правото за установяване на обособените ВУ – той е обвързван с член 15, алинея 3 от ЗРАСРБ по отношение на прекосяване от едно ВУ в друга на същата академична служба. Дали това няма да сътвори действителната опция за прекосяване от ВУ със занижени критерии по хабилитиране към друго ВУ, което си е сложило обилни цели по отношение на качеството на образованието и равнището на научноизследователските разработки? Настоящият ЗРАСРБ разрешава и в този момент това да се случи, само че дали въвеждането на национални минимални условия ще предотвратят един подобен развой или ще го задълбочат?
Могат да се посочат още доста образци за положителни и отрицателни последствия от въвеждането на национални минимални условия за университетските длъжности. Не бива обаче да се не помни, че определението на понятията „ доцент ” и „ професор ” е като академична служба за обещано ВУ или научна организация, а не като научно звание въобще. Такава е преобладаващата международна процедура – всяко ВУ единствено преценя какви са параметрите на личните минимални условия, които то предявява към претендентите за заемането на избраната академична служба в него.
Връщайки се още веднъж на текста от ЗРАСРБ „ гарантиране на публичния интерес, обвързван с качеството на просветителния процес… ”, не можем да не се запитаме какво може да се каже за поддържане и стимулиране на „ качеството на просветителния развой ” при незадоволителното финансово обезпечаване на университетските длъжности – въпрос, неведнъж повдиган и в предходните изявления по тематиката. Качеството на образованието зависи от мотивираността на преподавателите и тяхното предпочитание да оферират на обучаваните новостите в съответната област, а от време на време новостите идват с доста бързи темпове.
Един всеобщо прочут образец. В момента се стартира като значимо образованието в няколко посоки, сред които са тези на „ информатика и компютърни науки ” и „ информационна и компютърна техника ”. Увеличаването на одобряваните студенти неизбежно изисква обезпечаване на първокласен преподавателски личен състав и увеличение на броя на преподавателите. Ясно е, че това може да стане посредством обосноваване на младежи за заемане на академична служба „ помощник ”. Да, стимулирани младежи! А по какъв начин един младеж приключил висшето си обучение в горните посоки ще бъде стимулиран да се съгласи на пожертвование, приемайки „ бремето ” на помощник във ВУ, откакто бизнесът му предлага 3-5 пъти по-високо възнаграждение? Това важи и за други посоки. Въпросът изобщо не е нов, само че съответен отговор няма, а от това страда цялото ВУ, най-малкото заради повишаване на междинната възраст на университетския състав.
Конкретно за Техническия университет – София (ТУ – София) може да се уточни, че през 2017 година от напусналите по разнообразни аргументи преподаватели 40,7% са от групата на нехабилитирания научен състав (асистент, основен асистент), като 63,6% от тях са напуснали по лично предпочитание! За компенсиране на това през 2017 година бяха планувани 31 свободни места за асистенти към обособените звена, само че действително съумяха да се разгласят общо 28 от тях. Все отново това е съвсем 1/3 от всички оповестени състезания, като общо състезанията за нехабилитирани преподаватели през годината съставляват 70,6% от всички оповестени състезания.
Друг е въпросът до по кое време и по какъв начин могат да се задържат тези младежи на определената преподавателска позиция, тъй като наклонността от последните години е понижение единствено на асистентите в ТУ – София с към 1,2% годишно, при трайно понижение по отношение на целия научен състав с към 1,6% (по данни за януари 2018 година към януари 2017 г.). За съпоставяне по разнообразни аргументи университетският състав в ТУ – София е намалял за последната година с 9,6%, а през актуалната 2018 година се чака навършване на пенсионна възраст на общо 60 преподаватели, от които 18 са нехабилитирани.
Безспорно качеството на просветителния развой е директно подвластно от качеството на университетския състав, а също по този начин и от качеството на материалната база, представяна за образование. Образователната политика на страната, а и рейтинговата система на МОН е ориентирана към насърчаване на университетите в тези посоки, в които те са мощни. А може ли да се реализира усъвършенстване и възстановяване на образованието в университетите посредством обединяване на техните благоприятни условия?
Идеята е да се разреши на университетите да употребяват по-добрата академична и материална инфраструктура на други ВУ, Българската академия на науките (БАН) и Селскостопанска академия (ССА) за осъществяване на образование и най-много на лабораторни проучвания. Няма смисъл някои университети да поддържат звена и профилирани лаборатории в посоки, които не са типични за този ВУЗ. От позиция на повишение на качеството на образованието и от икономическа позиция е по-добре това да се прави от звена в други ВУ и Българска академия на науките които са „ мощни ” в това направление.
Например за ТУ – София не са типични образователни дисциплини от региона на химията, филантропичните и правните науки, само че в редица специалности такива курсове се водят, тъй като широкопрофилността на нашето инженерно обучение го изисква. Такива „ нетипични ” курсове биха могли да се възложат на мощни в тези области университети като ХТУМ и УНСС надлежно. От друга страна ТУ – София е тясно профилиран в доста други области и академичната и материалната инфраструктура на ТУ – София би могла да се употребява от други ВУ.
С други думи това е опция за взаимно образование по някои специалности. Виждането е рационално, само че е обвързвано с промени в законодателството и най-много с акредитацията. Защото до момента в който академичната автономност включва „ право на сдружаване с български и/или задгранични висши учебни заведения, приети по законодателството на съответната страна, за реализиране на взаимно образование на студенти, докторанти и специализанти… ”, (чл. 21, алинея 1, т. 9 от ЗВО), то образователният развой в българските ВУ „ …се организира единствено в техни съществени звена и филиали… ” (чл. 39, алинея 1 от ЗВО), което изключва опцията студенти от едно ВУ да се образоват на територията на друго ВУ, Българска академия на науките или ССА.
Вероятно биха зародили и някои отрицателни моменти при организирането на взаимно образование, само че когато задачата е повишение на качеството на образованието и обезпечаване на сходството му с пазара на труда, би трябвало да се върви в тази посока.
Днес продължаваме с материал на проф. Георги Михов , ректор на Технически университет-София. Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. „ Труд ” ще ги разгласява всяка сряда.
Бихме приветствали одобряването на национални минимални условия за Общински народен съвет „ лекар “ и Народно събрание „ лекар на науките “ по области на висшето обучение
А по какъв начин един младеж приключил висшето си обучение ще бъде стимулиран да се съгласи на пожертвование, приемайки “бремето ” на помощник във ВУ, откакто бизнесът му предлага 3-5 пъти по-високо възнаграждение?
Законът за развиване на университетския състав в Р. България (ЗРАСРБ) “…урежда публичните връзки, свързани с научните степени и университетските длъжности в Република България ” (чл.1, алинея 1). Дали това е по този начин и каква е ролята на обществото в съблюдаване на правилото за “…автономия на висшите учебни заведения и научните организации и свързаната с нея децентрализация на процедурите по този закон ” (чл. 1, алинея 2, т. 1), а също и до каква степен децентрализацията на процедурите са в унисон с “…гарантиране на публичния интерес, обвързван с качеството на просветителния процес… ” (чл. 1, алинея 2, т. 4).
Има ли обществото някакъв взор върху провежданите процедури в обособените висши учебни заведения (ВУ) и дали може да указва влияние по някакъв метод?
Преглеждайки още веднъж правилата, на които се построява ЗРАСРБ, и особено на устрема за „ …изграждането на единно просветително и научноизследователско пространство ” е потребно да се дискутират няколко съществени тематики.
Една от тях е за регулирането на състезанията за университетски длъжности и за научни степени. Известно е, че в закона е планувано да се уточнят минимални условия, които би трябвало да бъдат покрити от претендентите за съответната позиция. В настоящия вид на ЗРАСРБ, това е вменено на ВУ, като се приготвя нов вид с въвеждане на национални минимални условия. Нека поотделно дискутираме придобиването на научните степени (образователната и научна степен (ОНС) „ лекар ” и научната степен (НС) „ лекар на науките ”) и заемането на университетските длъжности.
Придобитите Общински народен съвет „ лекар ” и Народно събрание „ лекар на науките ” са с национално признание, което слага пред ВУ забележителна отговорност за качеството на съответните дисертационни писания, в това число и недопускане на случаи на заимстване на проучвания и даже цели текстове (плагиатство) от чужд(и) автор(и). За страдание при сегашната редакция на ЗРАСРБ този проблем не е преодолян.
Нещо повече, в случай че дадена персона е придобила Общински народен съвет „ лекар ” или Народно събрание „ лекар на науките ” по процедура в едно ВУ при занижени минимални условия, то кандидатствайки в друго ВУ за академична служба, последното би трябвало категорично да признае получените степени.
Ето за какво бихме приветствали одобряването на национални минимални условия за Общински народен съвет „ лекар ” и Народно събрание „ лекар на науките ” по области на висшето обучение. Тези условия обаче би трябвало да се уточняват и да няма опция за лични тълкувания, т.е. с ясни, елементарно проверими и доказуеми наукометрични индикатори. Допълнително обаче, ще бъде належащо да се вмени на някоя външна за ВУ организация да организира наложителен надзор по спазването на индикаторите и при провеждането на процедурите. Може би това би могла да бъде Националната организация за оценяване и акредитация (НАОА)?
По различен метод стои въпросът с минималните условия за университетските длъжности – би трябвало ли да има национални такива? В момента се предлага това да е по този начин, само че допустимо ли е тези минимални условия, даже да са дефинирани по области на висшето обучение, да съумеят да отразят спецификата на другите ВУ, които организират образование в една и съща област? Във всяка област има голям брой професионални посоки, поддържани в друга степен от другите ВУ. Нещо повече – сред другите професионални посоки не постоянно може да се откри обща измеримост на публикационни и научно-изследователски характерности.
Може да се дискутира и различен взор върху минималните условия, обвързван с даване на правото за установяване на обособените ВУ – той е обвързван с член 15, алинея 3 от ЗРАСРБ по отношение на прекосяване от едно ВУ в друга на същата академична служба. Дали това няма да сътвори действителната опция за прекосяване от ВУ със занижени критерии по хабилитиране към друго ВУ, което си е сложило обилни цели по отношение на качеството на образованието и равнището на научноизследователските разработки? Настоящият ЗРАСРБ разрешава и в този момент това да се случи, само че дали въвеждането на национални минимални условия ще предотвратят един подобен развой или ще го задълбочат?
Могат да се посочат още доста образци за положителни и отрицателни последствия от въвеждането на национални минимални условия за университетските длъжности. Не бива обаче да се не помни, че определението на понятията „ доцент ” и „ професор ” е като академична служба за обещано ВУ или научна организация, а не като научно звание въобще. Такава е преобладаващата международна процедура – всяко ВУ единствено преценя какви са параметрите на личните минимални условия, които то предявява към претендентите за заемането на избраната академична служба в него.
Връщайки се още веднъж на текста от ЗРАСРБ „ гарантиране на публичния интерес, обвързван с качеството на просветителния процес… ”, не можем да не се запитаме какво може да се каже за поддържане и стимулиране на „ качеството на просветителния развой ” при незадоволителното финансово обезпечаване на университетските длъжности – въпрос, неведнъж повдиган и в предходните изявления по тематиката. Качеството на образованието зависи от мотивираността на преподавателите и тяхното предпочитание да оферират на обучаваните новостите в съответната област, а от време на време новостите идват с доста бързи темпове.
Един всеобщо прочут образец. В момента се стартира като значимо образованието в няколко посоки, сред които са тези на „ информатика и компютърни науки ” и „ информационна и компютърна техника ”. Увеличаването на одобряваните студенти неизбежно изисква обезпечаване на първокласен преподавателски личен състав и увеличение на броя на преподавателите. Ясно е, че това може да стане посредством обосноваване на младежи за заемане на академична служба „ помощник ”. Да, стимулирани младежи! А по какъв начин един младеж приключил висшето си обучение в горните посоки ще бъде стимулиран да се съгласи на пожертвование, приемайки „ бремето ” на помощник във ВУ, откакто бизнесът му предлага 3-5 пъти по-високо възнаграждение? Това важи и за други посоки. Въпросът изобщо не е нов, само че съответен отговор няма, а от това страда цялото ВУ, най-малкото заради повишаване на междинната възраст на университетския състав.
Конкретно за Техническия университет – София (ТУ – София) може да се уточни, че през 2017 година от напусналите по разнообразни аргументи преподаватели 40,7% са от групата на нехабилитирания научен състав (асистент, основен асистент), като 63,6% от тях са напуснали по лично предпочитание! За компенсиране на това през 2017 година бяха планувани 31 свободни места за асистенти към обособените звена, само че действително съумяха да се разгласят общо 28 от тях. Все отново това е съвсем 1/3 от всички оповестени състезания, като общо състезанията за нехабилитирани преподаватели през годината съставляват 70,6% от всички оповестени състезания.
Друг е въпросът до по кое време и по какъв начин могат да се задържат тези младежи на определената преподавателска позиция, тъй като наклонността от последните години е понижение единствено на асистентите в ТУ – София с към 1,2% годишно, при трайно понижение по отношение на целия научен състав с към 1,6% (по данни за януари 2018 година към януари 2017 г.). За съпоставяне по разнообразни аргументи университетският състав в ТУ – София е намалял за последната година с 9,6%, а през актуалната 2018 година се чака навършване на пенсионна възраст на общо 60 преподаватели, от които 18 са нехабилитирани.
Безспорно качеството на просветителния развой е директно подвластно от качеството на университетския състав, а също по този начин и от качеството на материалната база, представяна за образование. Образователната политика на страната, а и рейтинговата система на МОН е ориентирана към насърчаване на университетите в тези посоки, в които те са мощни. А може ли да се реализира усъвършенстване и възстановяване на образованието в университетите посредством обединяване на техните благоприятни условия?
Идеята е да се разреши на университетите да употребяват по-добрата академична и материална инфраструктура на други ВУ, Българската академия на науките (БАН) и Селскостопанска академия (ССА) за осъществяване на образование и най-много на лабораторни проучвания. Няма смисъл някои университети да поддържат звена и профилирани лаборатории в посоки, които не са типични за този ВУЗ. От позиция на повишение на качеството на образованието и от икономическа позиция е по-добре това да се прави от звена в други ВУ и Българска академия на науките които са „ мощни ” в това направление.
Например за ТУ – София не са типични образователни дисциплини от региона на химията, филантропичните и правните науки, само че в редица специалности такива курсове се водят, тъй като широкопрофилността на нашето инженерно обучение го изисква. Такива „ нетипични ” курсове биха могли да се възложат на мощни в тези области университети като ХТУМ и УНСС надлежно. От друга страна ТУ – София е тясно профилиран в доста други области и академичната и материалната инфраструктура на ТУ – София би могла да се употребява от други ВУ.
С други думи това е опция за взаимно образование по някои специалности. Виждането е рационално, само че е обвързвано с промени в законодателството и най-много с акредитацията. Защото до момента в който академичната автономност включва „ право на сдружаване с български и/или задгранични висши учебни заведения, приети по законодателството на съответната страна, за реализиране на взаимно образование на студенти, докторанти и специализанти… ”, (чл. 21, алинея 1, т. 9 от ЗВО), то образователният развой в българските ВУ „ …се организира единствено в техни съществени звена и филиали… ” (чл. 39, алинея 1 от ЗВО), което изключва опцията студенти от едно ВУ да се образоват на територията на друго ВУ, Българска академия на науките или ССА.
Вероятно биха зародили и някои отрицателни моменти при организирането на взаимно образование, само че когато задачата е повишение на качеството на образованието и обезпечаване на сходството му с пазара на труда, би трябвало да се върви в тази посока.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ