Триумф на формата над съдържанието – това почти напълно изчерпва

Триумф на формата над наличието – това съвсем изцяло изчерпва усещанията ми от спектакъла на Теди Москов, почетен с премията „ Икар “ за зрелище тази година. Много по-заслужил ми се коства другият „ Икар “ на спектакъла – този за сценографска среда – за декорите на Чавдар Гюзелев, костюмите на Свила Величкова и видеото на Иван Москов. Чисто образно прекарването е в действителност извънредно и доста впечатляващо.Берлин, 1929 година, 10 години след края на Първата международна война. В дома на писателя Салтер (Стоян Алексиев) и щерка му Моп (Илиана Коджабашева) живее загадъчната и очарователна Елма (Снежина Петрова), в която са влюбени и бащата, и дъщерята. Елма е жена с неразбираемо минало, изменчиво въодушевление и съмнителни другари. Затова когато една вечер в дома на Салтер се появява пагубен мъж, който назовава Елма „ Лучия “ и твърди, че я познава като богата италианка, изчезнала преди 10 години, това не наподобява чак толкоз необичайно. Пиесата на Луиджи Пирандело непрестанно наднича зад маските на героите, предизвика ги да покажат някакво друго „ аз “, което те може би нямат или просто след войната никой не желае още веднъж да стане себе си.

Сюжетът има капацитет да резонира у всеки фен, само че за жалост актьорите саботират тази опция. С изключение на Снежина Петрова и Стоян Алексиев, които съумяват да балансират задоволително добре на ръба на несъразмерната емоционалност, всички останали участници в представлението преиграват по метод, който трансформира облиците им в карикатури. Заиграването с естетиката на черно-бялото кино и малко внезапните и пресилени придвижвания на актьорите в него не оправдават виковете и нелепите подскоци на сцената, които трансформират сериозната история в клоунада. Ефектно, само че незадълбочено – забавно зрелище, което не оправда огромните ми упования.