(Триптих Воскресение Христа“ (1922), худ. Михаил Васильевич Несторов) † За

(Триптих „ Воскресение Христа “ (1922), худ. Михаил Васильевич Несторов)

† За живата наслада от Възкресението

В пасхалната нощ, когато кръстният ход, обиколил храма, стопира пред закритите двери и настава онази последна минута безмълвие преди гърмежа на пасхална наслада, в сърцето ни, умишлено или безсъзнателно, възниква същият въпрос, който - според евангелския роман - е бил в сърцата на дамите, пристигнали в ранното утро, „ докле беше още мрачно ” (Йоан 20:1), при гроба на Христос. Този въпрос е: „ Кой ще ни отмести камъка от гроба? ”. Ще се извърши ли още един път това знамение? Ще стане ли още един път нощта по-светла от ден? Ще ни извърши ли още един път тази с нищо необяснима и от нищо в този свят независеща наслада, която през цялата нощ и още толкоз доста дни ще звучи в размяната на пасхалното одобрение: Христос воскресе! Воистину воскресе! Тази минута постоянно идва. Дверите се отварят. Ние влизаме в залетия от светлина храм. Встъпваме в ликуващата пасхална утринна. Някъде в душата ни обаче въпросът остава. Какво ли значи всичко това? Какво означава да честваме Пасха в този свят, изпълнен със премеждия, с злоба, с еснафщина и войни, какво значат това пеене на „ със гибел смъртта потъпка ” и чутото, че към този момент „ нито един труп няма в гроба ” (из Похвално слово за Пасха на св. Йоан Златоуст), когато смъртта остава - макар цялата житейска суетност - единствената абсолютна земна достоверност… Нима Пасха - тази светла нощ, това тържествуване - е само минутно бягство от действителността, опция за някакво духовно замайване, след което - рано или късно - ще настъпят същите тези делници, същата тази сива реалност, същото преброяване на непреклонно отминаващите покрай нас дни, месеци, години, същото това надпреварване към гибелта и небитието? Та нали от дълго време към този момент настояват, че религията е илюзия, опиат и измислица, помагаща на индивида в сложната му орис, че е мираж, който от самото начало се разсейва. И не е ли по-мъжествено, не е ли по-достойно за човека да се откаже от този мираж и да срещне лице в лице простата и трезва реалност? Какво да отговорим на всичко това?

Изглежда първият приблизителен отговор би могъл да бъде подобен: не е допустимо всичко това да е било просто измислица! Не е допустимо толкоз доста религия, толкоз доста наслада, толкоз доста светлина - ето към този момент съвсем две хиляди години - да са били само бягство, единствено мираж. Нима миражът може да продължава епохи?  Разбира се, този отговор е сериозен, само че още не е финален. И би трябвало напряко да кажем, че финален, общозадължителен отговор - подобен, който да може да бъде отпечатан във тип на научно пояснение на пасхалната религия - няма. Тук всеки може да свидетелства единствено за своя личен и жив опит, тук всеки може да приказва единствено за себе си. В живия и персонален опит, когато ние се вглеждаме и замисляме върху него, изведнъж откриваме това, върху което се гради всичко останало и което ненадейно осветява всичко с такава ослепителна светлина, пред която фактически - сходно на восък пред лицето на огъня (Михей 1:4) - се топят всички съмнения и въпроси.

Що за опит е това обаче? Него аз не мога да го опиша и дефинира по никакъв различен метод с изключение на като опит от живия Христос. Аз имам вяра в Христос не тъй като един път годишно, освен това от най-ранните ми години, ми е дадено да съм участник в пасхалното празненство, а Пасхата е допустима, тъй като тази единствена нощ се изпълва със светлина и с наслада и тъй като с такава победна сила звучи приветствието „ Христос воскресе! ”, тъй като самата ми религия се е родила от опита за живия Христос. Как и по кое време се е родила тя ли? Не знам, не помня. Знам единствено, че всеки път, когато разтварям Евангелието и чета за Него, когато чета Неговите думи и Неговото обучение, аз въображаемо, от цялото си сърце и естество споделям същото, което са споделили и изпратените да арестуват Христос и върнали се без да са Го арестували фарисеи: „ Никога човек не е приказвал така, както Тоя Човек! ” (Йоан 7:46). Така че първото, което аз зная, е това, че учението на Христос е живо и че няма нищо в света, което да би могло да се съпостави с него. То обаче е учение за Него, за безконечния живот и успеха над гибелта, за побеждаващата смъртта и преодоляващата гибелта обич. И аз даже знам, че в живота, в който всичко наподобява по този начин мъчно и делнично, единственото, което в никакъв случай не се изменя и в никакъв случай не ме оставя, е ето това вътрешно схващане, че Христос е с мен. „ Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас ” (Йоан 14:18). И не щеш ли Той идва и ни дава да Го почувстваме. В молитвата, в този боязън на душата, в неразбираемата, само че по този начин жива наслада, в тайнственото, само че при все че безспорно Негово присъствие в храма по време на богослужението, в тайнствата - през цялото време пораства този жив опит, това познание, тази нагледност: Христос е тук, изпълнили са се думите Му, че който Го обича, Той с него и ще пребъде - „ и ще дойдем при него, и жилище у него ще създадем ” (Йоан 14:23). В наслади и в тъга, сред тълпата или в самотност това е несъмнеността на Неговото наличие, това е силата на Неговите думи, това е насладата от вярата в Него. Ето го единствения отговор, единственото доказателство: „ за какво търсите Живия сред мъртвите, за какво оплаквате Нетленния в тлението? ” (из пасхалните стихири, гл. 5. Първата половина от цитата е заета от Лука 24:5). И по тази причина цялото християнство не е нищо друго с изключение на ново и ново прекарване на вярата - въплъщаване на вярата в облици, в слова, в звуци, в цветове. За невярващия тя в действителност може да наподобява мираж. Той слуша само думите и гледа единствено неразбираеми за него церемонии. И си ги изяснява от позицията на външен наблюдаващ. За вярващия обаче всичко свети от вътрешната страна - не като доказателство за неговата религия, а като резултат от нея, като неин живот в света, в душата, в историята. Затова за нас е автентичен, жив и актуален Велики петък - неговите мрак и тъга, по тази причина ние можем да плачем при кръста и да претърпяваме всичко това, което се е случило тогава, в деня на тържеството на злото, на измяната, на страхливостта и измяната. Затова ние можем да съзерцаваме с боязън и вяра живоносния гроб на Велика събота, по тази причина можем всяка година да честваме Пасха. Защото Пасха - това не е спомняне за отминали събития. Това е действителна среща - в наслада и благополучие - с Този, в Когото нашето сърце от дълго време е разпознало и срещнало живота и светлината, с която свети всяка светлина. Пасхалната нощ е удостоверение за това, че Христос е жив и че е с нас и че ние сме живи с Него. Цялата тя е апел да забележим в света и в живота зарите на тайнствения ден на Царството на светлината. „ Днес пролетта благоухае и новото създание ликува… ” (Ексапостиларий на утринната на Томина неделя) - по този начин пее Църквата и ликува - във вярата, в любовта и в вярата: „ Денят на Възкресението е, да се просветим от тържеството и един другиго да прегърнем. Да кажем: братя! И на тези, които ни ненавиждат, да извиним всичко поради Възкресението. И да възкликнем по този начин: Христос възкръсна от мъртвите, със гибелта си гибелта потъпка и на тия, които са в гробовете, живот дарува! ” (Слава на пасхалните стихири, заимствана от Слово за Пасха на св. Григорий Богослов). 

Христос воскресе! 

Из: „ Неделни проповеди и беседи ”, Протойерей Александър Шмеман; изд. Фондация „ Комунитас ”, 2012 г. 
Снимка: Отец Александр Шмеман (1921-1983); pravmir.ru
*Триптих „ Воскресение Христа “ (1922), худ. Михаил Васильевич Несторов