О ,неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?
Трети март. 140 години от Освобождението. Днес химна ще звучи из цялата страна. Ще се качим на връх Шипка. Ще се опитаме да си спомним за великите подвизи на Героите. Ако не бяха те – още щяхме да бъдем под робство. Не ми звучи хубаво, даже единствено в случай че си го помисля. Тръпки ме побиват. За миг през главата ми минават картините на ужаса. Те в реалност са се случили. Фактите са противоположното на измислиците. Историята приказва. Загинали са хора. В името на свободата ни.
Ценим ли ние обаче към днешна дата тая независимост? Над тоя въпрос ми се ще да поразсъждам. Ценим ли я? Познаваме ли смисъла ѝ? Знаем ли каква тежест носи тая независимост със себе си? Пет века иго. Жестокост. Унижение. Тъга. Разрушение. И голям брой борби. Кръвопролития, напоявали дълго земята. Земята майко – черната...
Така е споделил Ботев в едно свое стихотворение. Впрочем – освен в едно. Цялата му поетика възпява България. По един или различен метод. С лек песимизъм, само че и с голяма религия. Ще ми се обаче, на тоя незабравим празник, да ви напомня едно друго стихотворение, написано от ръката на Патриарха на българската Литература. Именно – Иван Вазов. Ето това:
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
дано спомен люти от дни на срам
да висне кат облак в наший кръгозор;
дано ни отхвърля исторйята, века,
дано е трагично името ни; дано
Беласица остаряла и новий Батак
в предишното наше фърлят своя мрак;
дано да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
дано таз независимост да ни бъде подарък!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас усеща мощни, огромни плоди;
тъй като там нейде точно на планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, всеизвестен връх,
затрупан с бели кости и със кървясъл мъх
на вечен героизъм монумент огромен;
тъй като в Балкана има един спомен,
има едно име, що постоянно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, огромно антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
Нарочно не го изтъквам цялото. Искам просто да привлека вниманието ви. Ваша работа е дали ще се интересувате от значителните неща и събития единствено по празниците, или по принцип. Но това възпитава. Би следвало да възпитаме децата си в подвиг. Поне доколкото го разрешават времената. Би следвало да им разбираем какъв брой е значима свободата. Както личната, по този начин и груповата. Няма изгода от един самоуверен човек, в случай че той е самичък. Не бива да насърчаваме децата си да се крият като мишки и да бягат от компликациите. Напротив. В двадесет и първи век имаме крещяща нужда от образци, които да им дадем. От огромни мозъци, както на словото, по този начин и на действието. Като Пайсий Хилендарски, да вземем за пример. Кажете ми – кой е Паисий на новото време? Кой? Кой ще е този, който ще дръзне да произнесе такива славни думи:
„ О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не приказваш на своя език? Или българите не са имали царство и страна? Толкова години са царували и са били славни и фамозни по цялата земя и доста пъти са взимали налог от мощни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, с цел да имат мир и обич с българските царе. От целия славянски жанр най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-вече земя те завладели. Така от целия славянски жанр били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския жанр и език, както и за това поред написах в тая история. И за това българите имат удостоверение от доста истории, тъй като всичко е истина за българите, както към този момент и загатнах. “
„ История славянобългарска “
(1762)
И аз се чудя същото.
Защо, братя българи?!
Thinkstock
Ценим ли ние обаче към днешна дата тая независимост? Над тоя въпрос ми се ще да поразсъждам. Ценим ли я? Познаваме ли смисъла ѝ? Знаем ли каква тежест носи тая независимост със себе си? Пет века иго. Жестокост. Унижение. Тъга. Разрушение. И голям брой борби. Кръвопролития, напоявали дълго земята. Земята майко – черната...
Така е споделил Ботев в едно свое стихотворение. Впрочем – освен в едно. Цялата му поетика възпява България. По един или различен метод. С лек песимизъм, само че и с голяма религия. Ще ми се обаче, на тоя незабравим празник, да ви напомня едно друго стихотворение, написано от ръката на Патриарха на българската Литература. Именно – Иван Вазов. Ето това:
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
дано спомен люти от дни на срам
да висне кат облак в наший кръгозор;
дано ни отхвърля исторйята, века,
дано е трагично името ни; дано
Беласица остаряла и новий Батак
в предишното наше фърлят своя мрак;
дано да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
дано таз независимост да ни бъде подарък!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас усеща мощни, огромни плоди;
тъй като там нейде точно на планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, всеизвестен връх,
затрупан с бели кости и със кървясъл мъх
на вечен героизъм монумент огромен;
тъй като в Балкана има един спомен,
има едно име, що постоянно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, огромно антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
Нарочно не го изтъквам цялото. Искам просто да привлека вниманието ви. Ваша работа е дали ще се интересувате от значителните неща и събития единствено по празниците, или по принцип. Но това възпитава. Би следвало да възпитаме децата си в подвиг. Поне доколкото го разрешават времената. Би следвало да им разбираем какъв брой е значима свободата. Както личната, по този начин и груповата. Няма изгода от един самоуверен човек, в случай че той е самичък. Не бива да насърчаваме децата си да се крият като мишки и да бягат от компликациите. Напротив. В двадесет и първи век имаме крещяща нужда от образци, които да им дадем. От огромни мозъци, както на словото, по този начин и на действието. Като Пайсий Хилендарски, да вземем за пример. Кажете ми – кой е Паисий на новото време? Кой? Кой ще е този, който ще дръзне да произнесе такива славни думи:
„ О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не приказваш на своя език? Или българите не са имали царство и страна? Толкова години са царували и са били славни и фамозни по цялата земя и доста пъти са взимали налог от мощни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, с цел да имат мир и обич с българските царе. От целия славянски жанр най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-вече земя те завладели. Така от целия славянски жанр били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския жанр и език, както и за това поред написах в тая история. И за това българите имат удостоверение от доста истории, тъй като всичко е истина за българите, както към този момент и загатнах. “
„ История славянобългарска “
(1762)
И аз се чудя същото.
Защо, братя българи?!
Thinkstock Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ