trafficnews.bgВсеки ден подминаваме тези хора, виждаме ги, но не ги

trafficnews.bgВсеки ден подминаваме тези хора, виждаме ги, само че не ги виждаме

„ Най-тъмните места в пъкъла са непокътнати за тези, които поддържат своя неутралитет във време на морална рецесия ”,пише Дан Браун в един от своите бестселъри. През последните 25 години у нас сме изпадали във всевъзможни рецесии – политически, духовни, стопански, отново политически, отново икономически…, само че съвсем никой не проронва и дума за моралната рецесия, която се е настанила трайно в обществото ни.

Ежедневно се сблъскваме с хора, които имат тежка житейска орис – виждаме ги по уеб страниците, виждаме ги по вестниците, виждаме ги и на дребния екран, когато се приберем и сме със фамилиите си. Някои провокират в нас страдание, други яд към бездействието на институциите, трети беззащитност. Чувствата ни обаче отминават с изключването на дребната черна кутия, ситуирана в центъра на нашия прозорец към света.



Още на идващия ден минаваме около такива хора, виждаме ги, само че не ги виждаме. Те са невидими за страната и обществото, не тъй като не се виждат все по-често, а тъй като по този начин е по-добре за всички. По-добре е за държавните институции, тъй като това е по-малко работа, по-добре е за множеството хора, защото тези хора основават проблеми. Иначе казано тези хора по-добре да останат невидими…

Казваме си – „ този клошар, оня наркоман, трети пияч, пети неноромален, на всички места има бездомници, това го има в целия свят ”.  Дали обаче тези наши съждения са подкрепени с обстоятелства? Знаем ли в реалност какво е оставило тези хора на улицата? Нещо повече знаят ли институциите за какво тези хора са на улицата?

Един пловдивчанин се сблъска с подобен човек, до момента в който е минавал по тъмните улици на града. Този път той е решил да спре, да го види, и в случай че може да му помогне.

Младежът е бил на 26-27 години. Видимо в несъответстващо положение. Пловдивчанинът подал сигнал на 112. Дошъл патрул на полицията, униформените обаче не подхванали нищо…

„ Въпросът ми е по какъв начин ние съзнателните жители, които сме подготвени да помогнем на човек в такова състояние  в реалност да го създадем? В същото време въпросните институции такива хора да ги подминават и да не им оказват помощ ”, пита пловдивчанинът. Безсилен той си траял по пътя с наведена глава.

Така плачещият юноша, прострян на тротоара в Пловдив,  още веднъж влезе в пътя на невидимите, и евентуално ще остане дълго там.

Дали е плакал, тъй като е нямал заслон, дали е плакал, тъй като няма какво да яде, дали е плакал, тъй като е изгубил непосредствен човек, или е плакал, тъй като е изгубена душа? За страдание, няма да може да намерим отговор на този въпрос.

Точно тук е бедата, че нишката сред институциите и хората е толкоз скъсана, че даже и този пловдивчанин, който е решил да спре и да помогне, идващият път може и да не го направи. Защото знае, че ще дойдат двама служители на реда, тъй като знае, че нищо няма да стане, тъй като знае, че просто всичко ще си продължи постарому, а момчето ще се просне на следващия тротоар и ще плаче за нещо.

Липсва огромното НО, липсват тези правила, които би трябвало да карат всеки един човек най-малко да си задава въпроса „ за какво “, преди да осъди и даде присъда. Моралният дълг на обществото би трябвало да се показва в неотстъпчивост към сходно безучастие. Хората би трябвало да потърсят сметката за какво не се е подхванало нещо, за какво някои не си е приключил работата, за какво това момче е оставено на тротоара, за какво тези хора са на улицата, за какво тези хора плачат.

Бършейки си ръцете с бездействието на институциите, това не ни прави по-невини, не ни прави по-морални.  Защото в институциите работят същите тези хора, които са част от нашето общество.

За тях тези хора са толкоз невидими, колкото и за всички нас, а те ще стават от ден на ден и повече.  За това преди да подминем с гадност следващия подобен човек, дано не забравяме, че и той е част от нашето общество, че и той има близки, че и той е имал мечти…