Този текст ни беше любезно предоставен от сайта Mama Ninja.

Този текст ни беше общително възложен от уеб страницата Mama Ninja. Автор е Лени Рафаилова.

Ноември върти зимната си проскубана опашка и бърза да се скрие на завет в рейса. Най му е добре в неделя вечер. Вее се и се развява по празните поокъсани седалки, подпира ръце на изпотените стъкла и се плези на прогизналите минувачи извън.

Почуква с кокалести пръсти по стъклото и рисува неприлични знаци. Завира острия си нос в перфоратора и се смее с хрипкащ глас. Мушка се под седалките и души като разгонен самотен псе. Опитва се да откри някое изгубено, дребно и окаляно късче деликатност.

Тя е млада, тъмнокоса с тънки глезени и обли колена.

В погледа й гърмят далечни звезди и комети със зелени опашки. В косите й пробягват премръзнали капчици дъжд. Тъмен чорапогащник и боти без ток. Малка сива пола, тънко разкопчано палто, неверно преметнат шал, шапка в лилаво, обърната с козирката обратно. Скрила ръце в джобовете, вперила взор на открито. От дъха й стъклото просветлява и сълзи. Седмата спирка. Тя става колебливо и слиза от третата врата. Ноември се шмугва около нея. Автобусът потегля празен.

Той. Хваща ръката й, целува очите й и приказва безшумно. Не носи цветя.

Тръгват да прескачат локвите в синхрон. Тя трепери и се сгушва в него. Студеният мирис на ноември се е мушнал в джоба на палтото й и внимава да не се издаде. Във входа зъзнат остарели паяжини, паяците от дълго време са избягали отсам. Провиснали като прокъсани платна на изгубена в океана лодка, те се люшват апатично от дъха на прегорялата есен, мушнала се през вратата. Тя събира прибързано разпиляната си коса, само че три дъхави червени листа се изплъзват от ръцете й и политат на открито с дъжда.

– Ще подготвя нещо за ядене. Извинявай, през днешния ден още нищо не съм ял. Искаш ли и ти една пържола?

Тя е смутена до козирката на шапката си. Такъв въпрос не беше очаквала.

Стомахът й се е свил от напрежение, боязън, очакване, предпочитание и огромна порция боязън. Усеща мъчително придвижването на кръвта в тялото си и бумтенето на сърцето, което като претрупан парен казан всеки миг рискува да се пръсне.

– Благодаря ти, не съм гладна. Ще изчакам в стаята. Тук, нали?

– Да, заповядай! Малко е тясно, но толкоз ми отпуснаха нашите.

Тук тя се опулва към този момент действително обезпокоена от опцията за среща с родителите. Той отгатва мисълта й, оцветила в алено светлото й лице.

– Не се безпокой, няма ги. Ще се приберат по-късно. Веднага се връщам. Настанявай се. Искаш ли да излезем на открито да пием по нещо?

– Да, би било отлично да излезем на открито.

Седнала на ниското легло, тя се оглежда сепнато и нервно потрепва. Изглежда по този начин, сякаш търси най-прекия път за бягство. Той отива в кухнята.

" Господи, какви ги правя? Какво върша тук? Та аз едвам го познавам, с кой ум се съгласих да дойда, че и у тях, вместо в някое препълнено кафене?! Очите му, проклетите му сиви очи ме подлъгаха и тая дълбока тиха тъга, дето се е утаила на дъното им. А и на никого не споделих къде отивам, в случай че ме светне тук, няма да ме намерят с дни... Дали има телефон тук? "

Тя надига глава, след това се изправя и тършува из стаята с взор.

" Не, не виждам телефон, евентуално е в прилежащата стая. За първи път виждам някъде лилави завеси, само че тези тук си стоят добре. Вероятно са поставени, с цел да го скрият от погледа на съседите в отсрещната кооперация. "

Тя повдига завесата и поглежда на открито. Високо орехово дърво. Зад него – остаряла къща. Възрастен мъж придвижва дърва и кашля изсъхнало.

– Ехо, по какъв начин си? Още не си избягала, а?

Той е влезнал, без да го усети, и стои компактно зад нея. Ръцете му я обгръщат, тя усеща дъха му и топлия досег на лицето му. Краката й се трансформират в разтопен марципан, очите й сълзят от топлината на тялото й. Гърдите й са напрегнати в стегнатия сутиен.

Едва докоснал с устни ухото й,