Един пример като дар под елхата
Този коледен роман заслужава да е финален, само че до момента в който и в днешния свят съществуват добрината и любовта, Рождество постоянно ще ни разсънва за тях и ще ни води отвън огрубелия ни, окован в заблуди и предубеждения делник, към пристана на недокоснати от времената усеща, на застинала в индивида безкрайност, на всесилни в своето примирение сърца. Този празник извиква у нас особената, единствено коледна светлина от домашните зимни камини, от свещите на трапезата, както и на оная звезда, за която се твърди, че е възвестила великото събитие. Но през днешния ден ще опиша за едни хора, които споделят мрак и тишина и Рождеството за тях протича отвън нашите показа, а за тези, допрели се до него - немислимо. Но и по своему величествено.
Научих историята от приятеля ми Иван В., сътрудник отпреди, човек, познаващ действителността ни в детайлности - от идилиите до кошмарите. Разправи ми я кратко и без да я разпростира в най-тъжните й детайлности: слушателят и самичък може да си я „ допише ”, даже бегла информация за такава драма е задоволителна да ни покруси задълго. Но и за непознатия човек това ще са ориси, с които ще е отвратително да се помири.
Иван има по-малка сестра, останала глухоняма след менингит. Тази болест тогава лекували със стрептомицин. Стрептомицинът поразява слуха. И край. Момиченцето потегля по сложния път на своя житейски чоп. Учи, взема специалност. Омъжва се: двама глухонеми в една къща - това също е тип естетика. Радва се на света, споделя Иван, любува се на всичко, което реализира и което той му разрешава да допре. Открива щастливи часове, надмогва обидата от ориста. И от хората също*. Но това не е краят на тестването.
В началото на новия век брачният партньор й губи и зрението си. След света на мълчанието мъжът слиза и в бездната на безконечния мрак. От вси страни валят препоръки към брачната половинка да го изостави, да го „ даде ” в „ дом ”. Има и подобен „ дом ”, Иван го е посетил един път и споделя, че обядът на тези потопени в мрак и тишина мъже представлявал няколко резенчета пържени картофи, от които чинията изглеждала неправдоподобно огромна. Обяснението е просто: дневната дажба на всеки в този „ дом ” е възлизала на 1,50 (един и петдесет) лв.. По това време в България имало 18 души, обхванати от такава, безнадеждна... черна тишина. Непрогледна тишина.
Тя не послушала тези препоръки. Вече петнадесет години се грижи за него, „ гледа ” го и е приела непоносимата истина, че тя го гледа, само че той не я вижда. И в никакъв случай повече няма да я види. Вероятно си я показва: такава, каквато е била на последния кадър, останал в паметта му. Образът й, който е отнесъл със себе си във безконечния мрак. Не могат да си продумат, въпреки и по техния си, сложен метод. Не могат да си кажат нищо и с очи. Природата се е стоварила върху тях, почтени изкупват някакви непознати неточности или просто подлостта на естеството. Един до различен като никои от останалите хора и в това време разграничени от мрак и от безмълвие. Помислете: две души, на които и думите са отнети! Думите, които на нас, зрящите и чуващите, остават, даже когато всичко е изгубено, думите за разтуха, за кураж, за довиждане...
Научили се да беседват с пръсти, не с пръсти както когато са били единствено глухонеми, а по този начин: единият взема ръката на другия и „ написа ” по нея с показалец. Колко време е нужно, с цел да му съобщи едно изречение? Осъзнавам, че нямам сили да го видя. Ние не сме готови за такава неразрешима задача на живота. Нямаме сърце, с цел да го понесем, религия и кураж ни трябват даже единствено с цел да повярваме, че съществува. Как живеят възприятията в техния свят? Как си обменят известията за живота, за комплицираната реалност в близост, за битката за насъщния, за Доброто и Злото, които, както всички нас, обгръщат и тях? Могат ли да си предават страхове, стремежи, фантазии? Надеждите си общи по какъв начин „ изричат ”? Какво в тяхната невиждана връзка остава споделено и какво - вечно „ недоизказано ”? Ще има ли някой храброст да се потопи в тази ексцентрична, непоправима трагика? И ще вникнем ли в миналото в безмълвното им обръщение!
Това е коледният роман, това е коледната свещ. За вярата и за любовта, великите думи, които даже не могат да бъдат прошепнати сред две души, обречени да ги следват - с цел да не се предадат, с цел да не изчезнат. Тяхната мощ има значение за този свят, длъжни сме да го признаем. Ние, които обичаме да приказваме за дух, за неотстъпчивост, които си избираме всевъзможни герои, може би ще се сдобрим със личния си живот, ще го разтоварим от безсмислени искания и прищявки и ще се научим да го живеем, щастливи от неговите блага, които персонално на нас милостиво не са ни отнети.
Да си подарим за Рождество избавителния образец на тези благи и почтени хора и да си оказваме помощ с него в изненадите и въртопите на житейския път. Те сигурно знаят за този път повече от нас, а в паниката и възбудата на коледната нощ може би ще са по-близо до Спасителя, в сравнение с всеки различен. Иначе по какъв начин ще споделят своята светлина и в мрака?
__________________________________
*Иван: „ Отидох да я видя във Варна. Работеше в дружество за инвалиди. Шиеше копчета на ризи. За всяко копче й плащаха... стотинка. Десет копчета - 10 стотинки. Сто копчета - един лев. Хиляда копчета - 10. За цялостен месец получаваше трийсет лв.. Нямало повече ризи. ”
Научих историята от приятеля ми Иван В., сътрудник отпреди, човек, познаващ действителността ни в детайлности - от идилиите до кошмарите. Разправи ми я кратко и без да я разпростира в най-тъжните й детайлности: слушателят и самичък може да си я „ допише ”, даже бегла информация за такава драма е задоволителна да ни покруси задълго. Но и за непознатия човек това ще са ориси, с които ще е отвратително да се помири.
Иван има по-малка сестра, останала глухоняма след менингит. Тази болест тогава лекували със стрептомицин. Стрептомицинът поразява слуха. И край. Момиченцето потегля по сложния път на своя житейски чоп. Учи, взема специалност. Омъжва се: двама глухонеми в една къща - това също е тип естетика. Радва се на света, споделя Иван, любува се на всичко, което реализира и което той му разрешава да допре. Открива щастливи часове, надмогва обидата от ориста. И от хората също*. Но това не е краят на тестването.
В началото на новия век брачният партньор й губи и зрението си. След света на мълчанието мъжът слиза и в бездната на безконечния мрак. От вси страни валят препоръки към брачната половинка да го изостави, да го „ даде ” в „ дом ”. Има и подобен „ дом ”, Иван го е посетил един път и споделя, че обядът на тези потопени в мрак и тишина мъже представлявал няколко резенчета пържени картофи, от които чинията изглеждала неправдоподобно огромна. Обяснението е просто: дневната дажба на всеки в този „ дом ” е възлизала на 1,50 (един и петдесет) лв.. По това време в България имало 18 души, обхванати от такава, безнадеждна... черна тишина. Непрогледна тишина.
Тя не послушала тези препоръки. Вече петнадесет години се грижи за него, „ гледа ” го и е приела непоносимата истина, че тя го гледа, само че той не я вижда. И в никакъв случай повече няма да я види. Вероятно си я показва: такава, каквато е била на последния кадър, останал в паметта му. Образът й, който е отнесъл със себе си във безконечния мрак. Не могат да си продумат, въпреки и по техния си, сложен метод. Не могат да си кажат нищо и с очи. Природата се е стоварила върху тях, почтени изкупват някакви непознати неточности или просто подлостта на естеството. Един до различен като никои от останалите хора и в това време разграничени от мрак и от безмълвие. Помислете: две души, на които и думите са отнети! Думите, които на нас, зрящите и чуващите, остават, даже когато всичко е изгубено, думите за разтуха, за кураж, за довиждане...
Научили се да беседват с пръсти, не с пръсти както когато са били единствено глухонеми, а по този начин: единият взема ръката на другия и „ написа ” по нея с показалец. Колко време е нужно, с цел да му съобщи едно изречение? Осъзнавам, че нямам сили да го видя. Ние не сме готови за такава неразрешима задача на живота. Нямаме сърце, с цел да го понесем, религия и кураж ни трябват даже единствено с цел да повярваме, че съществува. Как живеят възприятията в техния свят? Как си обменят известията за живота, за комплицираната реалност в близост, за битката за насъщния, за Доброто и Злото, които, както всички нас, обгръщат и тях? Могат ли да си предават страхове, стремежи, фантазии? Надеждите си общи по какъв начин „ изричат ”? Какво в тяхната невиждана връзка остава споделено и какво - вечно „ недоизказано ”? Ще има ли някой храброст да се потопи в тази ексцентрична, непоправима трагика? И ще вникнем ли в миналото в безмълвното им обръщение!
Това е коледният роман, това е коледната свещ. За вярата и за любовта, великите думи, които даже не могат да бъдат прошепнати сред две души, обречени да ги следват - с цел да не се предадат, с цел да не изчезнат. Тяхната мощ има значение за този свят, длъжни сме да го признаем. Ние, които обичаме да приказваме за дух, за неотстъпчивост, които си избираме всевъзможни герои, може би ще се сдобрим със личния си живот, ще го разтоварим от безсмислени искания и прищявки и ще се научим да го живеем, щастливи от неговите блага, които персонално на нас милостиво не са ни отнети.
Да си подарим за Рождество избавителния образец на тези благи и почтени хора и да си оказваме помощ с него в изненадите и въртопите на житейския път. Те сигурно знаят за този път повече от нас, а в паниката и възбудата на коледната нощ може би ще са по-близо до Спасителя, в сравнение с всеки различен. Иначе по какъв начин ще споделят своята светлина и в мрака?
__________________________________
*Иван: „ Отидох да я видя във Варна. Работеше в дружество за инвалиди. Шиеше копчета на ризи. За всяко копче й плащаха... стотинка. Десет копчета - 10 стотинки. Сто копчета - един лев. Хиляда копчета - 10. За цялостен месец получаваше трийсет лв.. Нямало повече ризи. ”
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ