Боби Михайлов: Ако преди 25 г. имаше фейсбук, някои щяха да си тръгнат още след първия мач
- “Този приказен, този необикновен Боби Михайлов ”... Фразата, нека Борето Касабов не ми желае авторски права, стана в петък на 25 години. Това доста ли е, малко ли е?
- Много е. Четвърт век. Аз съм на 56 години, значи това е почти половината от съзнателния ми живот. Спомените са живи, дори стават по-силни. Особено когато се забележим с сътрудници, или, както в този момент, когато ти ми вземаш изявление по мотива или твои сътрудници пускат старите мачове по малките екрани и вършат филми. Това си остава един извънреден миг за всички нас.
- В Съединени американски щати през 1994 година имаше два тима, на които ти имаше да си връщаш поради предното ни международно в Мексико осем години по-рано. Вярваше ли, че ще се получи? Че ще стигнете толкоз надалеч - четвърти в света?
- Нямаше никаква жадност за реванш. Нито персонална, нито отборна. Ние отидохме в Америка за първа победа на международно състезание. Преди това България беше ходила
пет пъти на международно,
без нито един път да бие
Така че това ни беше главната цел. Първият мач с Нигерия, изключително през първото полувреме, беше равносилен в една огромна горещина. Второто полувреме ни хванаха на контраатаки и можеше да ни бият и с повече от 3:0. Много противен тим бяха. Но значимото беше, че след този погром запазихме хладнокръвие, с доста воля на играчи, на управление.Тогава Димитър Димков беше пресаташе и аз като капитан бях помолил всички факсове от България с вестникарските отрязъци от “осанна ” до “разпни го ”, а след първия мач напряко бяха смачкали тима, та аз тези факсове ги хвърлях непосредствено в кошчето и не ги показвах на никого, с цел да има успокоение.
- Радваш ли се, че тогава не е имало интернет, фейсбук?
- Е, сигурно. Някои от играчите напряко можеше да си тръгнат, както и сега това работи отрицателно освен на футболисти, само че и на всички типове спортисти, а и на цялата юноша.
- Тъй като са минали в действителност 25 години и доста хора не си спомнят детайлностите, само че тогава преди мача с Мексико привикаха в Съединени американски щати трети вратар - Митко Попов, за всеки случай. Какво ти беше положението?
- Той не можеше да бъде картотекиран, в случай че от ФИФА не бяха споделили, че аз не съм в положение въобще да играя. Аз още от София си потеглих с интервенция на лакътя, дори в деня на пътуването професор Шойлев, господ да го елементарни, ми направи пункция. До първия мач упражнявах с налакътник и по този начин играх до мача с Аржентина. Но не е ставало въпрос да се откажа да вардя.
- След като бихте Гърция, да не приказваме след успеха над Аржентина, към този момент си бяхте изпълнили задачата най-малко. Как подходихте за мача с Мексико? Каква ви беше мотивацията?
- След Аржентина, когато Наско вкара втория гол и отидохме в другия поток, имахме чувството, че може да създадем нещо огромно. Да, Мексико също е огромен тим, само че не е Италия, въпреки че на процедура в Ню Йорк играха съвсем на личен терен. Но мачът беше равносилен и дори бих споделил, че в случай че не беше онази измислена дузпа, можеше да бием в постоянното време.
- Българският тим поради това, че нямаше до оня миг победа на международно, си беше считан за новобранец. Имаше ли някакво надменно отношение от съдии? Защото доста жълти картони в мача с Мексико, че и червен...
- Не бих споделил. Но би трябвало да се има поради, че тогава, преди 25 години, на международното ни свириха съдии основно отвън Европа. Това си беше обикновено. Съдийските неточности - също. Начинът на игра на нашия тим го предполагаше - доста бягане, доста единоборства. Но и доста техника, играчите се усещаха интуитивно на терена по кое време какво би трябвало да се направи. Това беше силата на оня тим - колективът с неповторими играчи от международна класа.
- Легенди се носят и до през днешния ден по какъв начин с трима осъдени откъм гърба Димитър Пенев е избирал състава. Как по този начин един ценрален нападател и голмайстор беше комплициран на поста централен бранител? Ще е хубаво да внесеш някаква изясненост по въпроса.
- Димитър Пенев постоянно самичък си е избирал състава. Но от това, което знам, до момента в който беше мой треньор, е, че разчиташе на хора, които в никакъв случай не са го подвеждали, без значение от моментното им положение. В това число и на мен е разчитал. Имаше един миг във Франция, когато Женжини не ме пускаше (треньорът на тогавашния му тим “Мюлуз ” - б. а.), само че Пенев все пак ме пускаше титуляр, а аз не го подвеждах. Така беше и с всички останали. Избираше си състава, имаше усет. За мача в Мексико той видя в Ивайло (Йорданов - б. а.) човек, който е повсеместен футболист и може да запуши дупката в защита. А отвън това би трябвало да отбележим и головия му пас към Стоичков.
- Как се сработихте в самия мач? Все отново ти си вратар, теб те визира най-вече кой е пред теб.
- А, той си беше окей. Голмайстор е, само че в по-голямата част от кариерата си е играл по-назад. С целия си опит, с това, че е повсеместен футболист, нямаше доста какво да му се изяснява. С Трифон, лека му пръст, с другите, аз откъм гърба... Всички слушаха, спазваше се тактическата дисциплинираност и нямахме пролеми.
- Имаше още един случай, който мнозина не помнят...
- Да, счупи се вратата. И то вратата, на която след това хванах дузпите.
- Така ли?
- Да. Първото полувреме на нея пази Кампос, вратарят на мексиканците. През второто бях аз, а след продълженията се падна на нея да се бият дузпите.
- Вие с него няма по какъв начин да не се познавате, нали?
- Познававаме се, несъмнено.
- Как един вратар се готви за дузпи?
- Навремето, в случай че питаш мен, се готвехе чисто самостоятелно. Сега, като гледаш дузпи, идва треньорът на вратарите, гледал е примерно двайсет мача обратно кой по какъв начин е изпълнявал от противника, къде бие по принцип и го изяснява на вратаря. Тогава нямаше такива неща. Така че аз по време на мача гледах кой по какъв начин играе, с кой крайник рита, по какъв начин му е по-удобно. Преценявах по какъв начин би могло да бъде, само че това не означаваше, че той ще я бие там. Аз постоянно съм казвал, че това е игра на нерви и доста добре изпълнената дузпа не оставя никакви шансове на вратаря.
- Понеже приказваме на първо място за мача с Мексико, тъй като в петък тъкмо от него станаха 25 години, по кое време ти мина през главата, че ще се стигне до дузпи?
- Към края на първото продължение. Беше доста топло. 100 хиляди на “Джайнтс стейдиъм ”, от тях 90 хиляди мексиканци, нагледно казано.
Американците и всички европейци бяха за нас, несъмнено. Но безусловно
нищо не се чуваше
с изключение на
мексиканските
викове
Така че към края на първото продължение се усетихме, че вървим към дузпи.
- Умората в този миг по какъв начин работи? Мобилизира ли те, или те кара да си пестиш силите?
- За икономисване и дума не може да става. Може би подсъзнателно за най-изтощените, само че отново не съм сигурен. Нашият тим беше извънредно добре квалифициран физически, по тази причина нямаше какво да пестим. Целта и цената на триумфа в подобен миг те подвига отначало.
- Мексиканците изпуснаха първата дузпа, Кампос хвана втората. Какво си намерения в този миг?
- Нищо с изключение на “Бате Боби, би трябвало да хващаш още ”... (Смее се.) Точно по този начин си споделих. Питали са ме доста пъти какво съм си споделил, когато си сложих кърпата на лицето и легнах на тревата. Това са ме учили и във ВИФ - споделя се автогенна подготовка. Изключваш се от мача. Представяш си, че си на вълните или на риба, или просто си почиваш... Бог да го елементарни доктор Гевренов, скърбя, че към този момент толкоз хора са си отишли от този момент, ме бутна, а
аз му споделям: Докторе,
остави ме на мира
Все едно ме разсъни от сън. Те изпускат - аз хванах посоката на удара, след това Кампос усети къде ще бие Балъков и избавя. И аз си споделям: Трябва да хващаш още дузпи.
- Какво е чувството да спасиш дузпа? Примерно третата, след която стана ясно, че най-вероятно ще бием?
- Нея дори я хванах. Това по принцип е много рядко. Мексиканецът я би с все мощ, само че аз това го чаках, тъй като е бранител. Пак добре, че я хванах, тъй като можеше да мине изпод. Уникално е чувството. Аз и в този момент настръхвам. Вратарят си е като самостоятелен спорт в груповия. Много пъти тимове са губили поради вратари, доста пъти са печелили. В този случай съумях да оказа помощ на тима си и да отидем по-нагоре. Да стигнем съвсем до края.
- Този мач ли смяташ за най-велик в кариерата си?
- Не мога да кажа. Може би с най-важно значение за бъдещето. Защото след това играхме четвъртфинал с Германия, бихме, отидохме на полуфинал... На това международно изиграхме седем мача от седем вероятни. Това е неповторимо. Но сигурно съм имал и по-трудни мачове.
- Кой смяташ за най-хубав собствен мач като самостоятелно показване?
- Не мога да кажа.
- Аз мога.
- Кажи.
- Реванша с “Щутгарт ” в София. (За купата на УЕФА през септември 1983 година - б. а.)
- Еее, тогава бях доста млад, бяхме доста положителни, само че и имахме шанс. Те имаха 20 положения и аз хванах всичко. Но имам и други положителни мачове. Но успеха над Мексико бе доста значима. Иначе отново щяхме да се върнем в България, отново хората щяха да са удовлетворени, само че...
- Във кино лентата “Титаник ” има един миг първоначално, в който Леонардо ди Каприо е на носа на кораба и крещи “Ние сме господари на света ”. Така ли се почувствахте, като се прибрахте в България?
- Беше неповторимо. Със сигурност се чувствахме най-обичаните хора в България. Никога няма да го не помни. От летището по булеварда до “Васил Левски ”. Самолетът закъсня, хората бяха чакали 4-5 часа. Това те прави многократно по-щастлив - когато схванеш, че си зарадвал цяла една страна. ”
- Спомена, че против “Щутгарт ” си бил на 20 години. Смяташе ли, че ще стигнеш до четвърти в света? Капитан?
- Тогава, като бях почти на 20 години, паднахме в подготовка за европейското в последната минута.
- В Сплит от Югославия.
- Точно по този начин. После се класирахме за международното в Мексико. И то с победи над европейския първенец Франция и Югославия. След това падаме в последната минута от Шотландия и не се класираме за европейското през 1988 година После отидохме на международното през 1994 година, на европейското две години по-късно и отново на международното във Франция през 1998 година Това потвърждава, че изключително за дребни страни като България футболът е игра на генерации. Същото е за Унгария, за Австрия, за Швейцария. При нас поколението беше неповторимо. 5-6 години най-много разлика сред играчите, множеството играли и преди 1989 година, а по-късно в огромни европейски тимове, със самочувствие. А тези, които играеха в България, да вземем за пример бековете, бяха също с доста качества.
- Защо не се резервира инерцията от Съединени американски щати `94?
- Защото е въпрос на генерации. Не е единствено работа на управления, на клубове, на треньори, на почитатели, в случай че щеш... Има и персонална упоритост. Да искаш да печелиш трофеи и победи с клубния си тим, с националния. Инерцията може би беше изгубена по някое време, като в този момент се опитваме да увеличим основата на пирамидата. За страдание, не реализираме резултат. Но поколенията се раждат. След 1994 година имаше едно доста крепко потомство - то се класира на европейското през 2004 година Аз тогава бях първи вицепрезидент и отговарях за националния тим. Така че някой, като споделя, че не съм класирал националния тим на огромно състезание - класирал съм. (Смее се.) След това на два пъти имаше късмет аха да се класираме, само че не стана. Защото и шансът е доста значим. То и нашето потомство беше на сантиметри от това да стане това, което стана. Последна минута, Костадинов - в случай че беше излязъл ударът му в навън, сменят треньора, стартират подмладяване, разформироват тима...
- Ти си и татко на футболист. Как виждаш новото потомство, какво им пречи?
- Основно приказваме за българските футболисти, за поколенията след нас, изключително за последните няколко години - интернет, телефони, обществени мрежи... Всичко е персонално. Желанието да тренираш, да се бориш, да си извоюваш титулярното място на поста, за който си избран. Голямо значение има и по какъв начин се тренира в клубовете, тъй като
нашите играчи съгласно
мен не са задоволително
добре готови
физически
Което е изцяло неприемливо. Може да не си най-талантливият, най-техничният, само че когато си квалифициран физически, имаш някакви шансове. Очевидно момчетата желаят, само че им тежи националната фланелка.
- Какво пък толкоз им тежи?
- Критиките да вземем за пример. Явно са по-нежни души. Нас са ни подлагали на критика доста повече, в случай че имахме триумфи. Няма да не помни един мач, в който не ни споделяха имената. С Финландия, бихме 2:0.
- Тогава беше напълно друга повода. Имаше афектирани футболисти за рецензия в предходния мач.
- Няма значение. Не е толкоз значимо. Лека му пръст, фамозният коментатор Мичмана (Николай Колев - б. а.) по този начин говореше по малкия екран - номер 3 подава на номер 7, той центрира към номер 9 и той вкарва. Така беше преди 25 години, само че сме издържали. Вярно е, че тогава нямаше толкоз доста медии, нямаше толкоз доста разбирачи.
- Това ли е повода да не даваш изявленията?
- Аз съм президент и би трябвало да си правя работата. Не съм афектиран, въпреки че имам мотиви и за това. Давам изявленията, когато има мотив. На другия ден след мача с Косово се явих на конференция, тъй като имаше мотив - давахме топки децата да играят. Това е значимото, а не кой на кого е афектиран. А за какво е паднал националният тим, е работа на треньорския щаб, а не на президента на футболния съюз.
- Виждаш ли вероятности в този народен тим, воден от този народен треньор?
- Първо, желая посредством вашата медия и персонално посредством теб да благодаря на Краси Балъков, че се съгласи да поеме националния тим в този сложен миг. Много беше къс интервалът, в който трябваше да намерим треньор, както и след това той да се съгласи. Това са две ралични неща. Много играчи излязоха от строя, изключително Бодуров. С него нямаше да стават такива неща откъм гърба. /24chasa.bg
- Много е. Четвърт век. Аз съм на 56 години, значи това е почти половината от съзнателния ми живот. Спомените са живи, дори стават по-силни. Особено когато се забележим с сътрудници, или, както в този момент, когато ти ми вземаш изявление по мотива или твои сътрудници пускат старите мачове по малките екрани и вършат филми. Това си остава един извънреден миг за всички нас.
- В Съединени американски щати през 1994 година имаше два тима, на които ти имаше да си връщаш поради предното ни международно в Мексико осем години по-рано. Вярваше ли, че ще се получи? Че ще стигнете толкоз надалеч - четвърти в света?
- Нямаше никаква жадност за реванш. Нито персонална, нито отборна. Ние отидохме в Америка за първа победа на международно състезание. Преди това България беше ходила
пет пъти на международно,
без нито един път да бие
Така че това ни беше главната цел. Първият мач с Нигерия, изключително през първото полувреме, беше равносилен в една огромна горещина. Второто полувреме ни хванаха на контраатаки и можеше да ни бият и с повече от 3:0. Много противен тим бяха. Но значимото беше, че след този погром запазихме хладнокръвие, с доста воля на играчи, на управление.Тогава Димитър Димков беше пресаташе и аз като капитан бях помолил всички факсове от България с вестникарските отрязъци от “осанна ” до “разпни го ”, а след първия мач напряко бяха смачкали тима, та аз тези факсове ги хвърлях непосредствено в кошчето и не ги показвах на никого, с цел да има успокоение.
- Радваш ли се, че тогава не е имало интернет, фейсбук?
- Е, сигурно. Някои от играчите напряко можеше да си тръгнат, както и сега това работи отрицателно освен на футболисти, само че и на всички типове спортисти, а и на цялата юноша.
- Тъй като са минали в действителност 25 години и доста хора не си спомнят детайлностите, само че тогава преди мача с Мексико привикаха в Съединени американски щати трети вратар - Митко Попов, за всеки случай. Какво ти беше положението?
- Той не можеше да бъде картотекиран, в случай че от ФИФА не бяха споделили, че аз не съм в положение въобще да играя. Аз още от София си потеглих с интервенция на лакътя, дори в деня на пътуването професор Шойлев, господ да го елементарни, ми направи пункция. До първия мач упражнявах с налакътник и по този начин играх до мача с Аржентина. Но не е ставало въпрос да се откажа да вардя.
- След като бихте Гърция, да не приказваме след успеха над Аржентина, към този момент си бяхте изпълнили задачата най-малко. Как подходихте за мача с Мексико? Каква ви беше мотивацията?
- След Аржентина, когато Наско вкара втория гол и отидохме в другия поток, имахме чувството, че може да създадем нещо огромно. Да, Мексико също е огромен тим, само че не е Италия, въпреки че на процедура в Ню Йорк играха съвсем на личен терен. Но мачът беше равносилен и дори бих споделил, че в случай че не беше онази измислена дузпа, можеше да бием в постоянното време.
- Българският тим поради това, че нямаше до оня миг победа на международно, си беше считан за новобранец. Имаше ли някакво надменно отношение от съдии? Защото доста жълти картони в мача с Мексико, че и червен...
- Не бих споделил. Но би трябвало да се има поради, че тогава, преди 25 години, на международното ни свириха съдии основно отвън Европа. Това си беше обикновено. Съдийските неточности - също. Начинът на игра на нашия тим го предполагаше - доста бягане, доста единоборства. Но и доста техника, играчите се усещаха интуитивно на терена по кое време какво би трябвало да се направи. Това беше силата на оня тим - колективът с неповторими играчи от международна класа.
- Легенди се носят и до през днешния ден по какъв начин с трима осъдени откъм гърба Димитър Пенев е избирал състава. Как по този начин един ценрален нападател и голмайстор беше комплициран на поста централен бранител? Ще е хубаво да внесеш някаква изясненост по въпроса.
- Димитър Пенев постоянно самичък си е избирал състава. Но от това, което знам, до момента в който беше мой треньор, е, че разчиташе на хора, които в никакъв случай не са го подвеждали, без значение от моментното им положение. В това число и на мен е разчитал. Имаше един миг във Франция, когато Женжини не ме пускаше (треньорът на тогавашния му тим “Мюлуз ” - б. а.), само че Пенев все пак ме пускаше титуляр, а аз не го подвеждах. Така беше и с всички останали. Избираше си състава, имаше усет. За мача в Мексико той видя в Ивайло (Йорданов - б. а.) човек, който е повсеместен футболист и може да запуши дупката в защита. А отвън това би трябвало да отбележим и головия му пас към Стоичков.
- Как се сработихте в самия мач? Все отново ти си вратар, теб те визира най-вече кой е пред теб.
- А, той си беше окей. Голмайстор е, само че в по-голямата част от кариерата си е играл по-назад. С целия си опит, с това, че е повсеместен футболист, нямаше доста какво да му се изяснява. С Трифон, лека му пръст, с другите, аз откъм гърба... Всички слушаха, спазваше се тактическата дисциплинираност и нямахме пролеми.
- Имаше още един случай, който мнозина не помнят...
- Да, счупи се вратата. И то вратата, на която след това хванах дузпите.
- Така ли?
- Да. Първото полувреме на нея пази Кампос, вратарят на мексиканците. През второто бях аз, а след продълженията се падна на нея да се бият дузпите.
- Вие с него няма по какъв начин да не се познавате, нали?
- Познававаме се, несъмнено.
- Как един вратар се готви за дузпи?
- Навремето, в случай че питаш мен, се готвехе чисто самостоятелно. Сега, като гледаш дузпи, идва треньорът на вратарите, гледал е примерно двайсет мача обратно кой по какъв начин е изпълнявал от противника, къде бие по принцип и го изяснява на вратаря. Тогава нямаше такива неща. Така че аз по време на мача гледах кой по какъв начин играе, с кой крайник рита, по какъв начин му е по-удобно. Преценявах по какъв начин би могло да бъде, само че това не означаваше, че той ще я бие там. Аз постоянно съм казвал, че това е игра на нерви и доста добре изпълнената дузпа не оставя никакви шансове на вратаря.
- Понеже приказваме на първо място за мача с Мексико, тъй като в петък тъкмо от него станаха 25 години, по кое време ти мина през главата, че ще се стигне до дузпи?
- Към края на първото продължение. Беше доста топло. 100 хиляди на “Джайнтс стейдиъм ”, от тях 90 хиляди мексиканци, нагледно казано.
Американците и всички европейци бяха за нас, несъмнено. Но безусловно
нищо не се чуваше
с изключение на
мексиканските
викове
Така че към края на първото продължение се усетихме, че вървим към дузпи.
- Умората в този миг по какъв начин работи? Мобилизира ли те, или те кара да си пестиш силите?
- За икономисване и дума не може да става. Може би подсъзнателно за най-изтощените, само че отново не съм сигурен. Нашият тим беше извънредно добре квалифициран физически, по тази причина нямаше какво да пестим. Целта и цената на триумфа в подобен миг те подвига отначало.
- Мексиканците изпуснаха първата дузпа, Кампос хвана втората. Какво си намерения в този миг?
- Нищо с изключение на “Бате Боби, би трябвало да хващаш още ”... (Смее се.) Точно по този начин си споделих. Питали са ме доста пъти какво съм си споделил, когато си сложих кърпата на лицето и легнах на тревата. Това са ме учили и във ВИФ - споделя се автогенна подготовка. Изключваш се от мача. Представяш си, че си на вълните или на риба, или просто си почиваш... Бог да го елементарни доктор Гевренов, скърбя, че към този момент толкоз хора са си отишли от този момент, ме бутна, а
аз му споделям: Докторе,
остави ме на мира
Все едно ме разсъни от сън. Те изпускат - аз хванах посоката на удара, след това Кампос усети къде ще бие Балъков и избавя. И аз си споделям: Трябва да хващаш още дузпи.
- Какво е чувството да спасиш дузпа? Примерно третата, след която стана ясно, че най-вероятно ще бием?
- Нея дори я хванах. Това по принцип е много рядко. Мексиканецът я би с все мощ, само че аз това го чаках, тъй като е бранител. Пак добре, че я хванах, тъй като можеше да мине изпод. Уникално е чувството. Аз и в този момент настръхвам. Вратарят си е като самостоятелен спорт в груповия. Много пъти тимове са губили поради вратари, доста пъти са печелили. В този случай съумях да оказа помощ на тима си и да отидем по-нагоре. Да стигнем съвсем до края.
- Този мач ли смяташ за най-велик в кариерата си?
- Не мога да кажа. Може би с най-важно значение за бъдещето. Защото след това играхме четвъртфинал с Германия, бихме, отидохме на полуфинал... На това международно изиграхме седем мача от седем вероятни. Това е неповторимо. Но сигурно съм имал и по-трудни мачове.
- Кой смяташ за най-хубав собствен мач като самостоятелно показване?
- Не мога да кажа.
- Аз мога.
- Кажи.
- Реванша с “Щутгарт ” в София. (За купата на УЕФА през септември 1983 година - б. а.)
- Еее, тогава бях доста млад, бяхме доста положителни, само че и имахме шанс. Те имаха 20 положения и аз хванах всичко. Но имам и други положителни мачове. Но успеха над Мексико бе доста значима. Иначе отново щяхме да се върнем в България, отново хората щяха да са удовлетворени, само че...
- Във кино лентата “Титаник ” има един миг първоначално, в който Леонардо ди Каприо е на носа на кораба и крещи “Ние сме господари на света ”. Така ли се почувствахте, като се прибрахте в България?
- Беше неповторимо. Със сигурност се чувствахме най-обичаните хора в България. Никога няма да го не помни. От летището по булеварда до “Васил Левски ”. Самолетът закъсня, хората бяха чакали 4-5 часа. Това те прави многократно по-щастлив - когато схванеш, че си зарадвал цяла една страна. ”
- Спомена, че против “Щутгарт ” си бил на 20 години. Смяташе ли, че ще стигнеш до четвърти в света? Капитан?
- Тогава, като бях почти на 20 години, паднахме в подготовка за европейското в последната минута.
- В Сплит от Югославия.
- Точно по този начин. После се класирахме за международното в Мексико. И то с победи над европейския първенец Франция и Югославия. След това падаме в последната минута от Шотландия и не се класираме за европейското през 1988 година После отидохме на международното през 1994 година, на европейското две години по-късно и отново на международното във Франция през 1998 година Това потвърждава, че изключително за дребни страни като България футболът е игра на генерации. Същото е за Унгария, за Австрия, за Швейцария. При нас поколението беше неповторимо. 5-6 години най-много разлика сред играчите, множеството играли и преди 1989 година, а по-късно в огромни европейски тимове, със самочувствие. А тези, които играеха в България, да вземем за пример бековете, бяха също с доста качества.
- Защо не се резервира инерцията от Съединени американски щати `94?
- Защото е въпрос на генерации. Не е единствено работа на управления, на клубове, на треньори, на почитатели, в случай че щеш... Има и персонална упоритост. Да искаш да печелиш трофеи и победи с клубния си тим, с националния. Инерцията може би беше изгубена по някое време, като в този момент се опитваме да увеличим основата на пирамидата. За страдание, не реализираме резултат. Но поколенията се раждат. След 1994 година имаше едно доста крепко потомство - то се класира на европейското през 2004 година Аз тогава бях първи вицепрезидент и отговарях за националния тим. Така че някой, като споделя, че не съм класирал националния тим на огромно състезание - класирал съм. (Смее се.) След това на два пъти имаше късмет аха да се класираме, само че не стана. Защото и шансът е доста значим. То и нашето потомство беше на сантиметри от това да стане това, което стана. Последна минута, Костадинов - в случай че беше излязъл ударът му в навън, сменят треньора, стартират подмладяване, разформироват тима...
- Ти си и татко на футболист. Как виждаш новото потомство, какво им пречи?
- Основно приказваме за българските футболисти, за поколенията след нас, изключително за последните няколко години - интернет, телефони, обществени мрежи... Всичко е персонално. Желанието да тренираш, да се бориш, да си извоюваш титулярното място на поста, за който си избран. Голямо значение има и по какъв начин се тренира в клубовете, тъй като
нашите играчи съгласно
мен не са задоволително
добре готови
физически
Което е изцяло неприемливо. Може да не си най-талантливият, най-техничният, само че когато си квалифициран физически, имаш някакви шансове. Очевидно момчетата желаят, само че им тежи националната фланелка.
- Какво пък толкоз им тежи?
- Критиките да вземем за пример. Явно са по-нежни души. Нас са ни подлагали на критика доста повече, в случай че имахме триумфи. Няма да не помни един мач, в който не ни споделяха имената. С Финландия, бихме 2:0.
- Тогава беше напълно друга повода. Имаше афектирани футболисти за рецензия в предходния мач.
- Няма значение. Не е толкоз значимо. Лека му пръст, фамозният коментатор Мичмана (Николай Колев - б. а.) по този начин говореше по малкия екран - номер 3 подава на номер 7, той центрира към номер 9 и той вкарва. Така беше преди 25 години, само че сме издържали. Вярно е, че тогава нямаше толкоз доста медии, нямаше толкоз доста разбирачи.
- Това ли е повода да не даваш изявленията?
- Аз съм президент и би трябвало да си правя работата. Не съм афектиран, въпреки че имам мотиви и за това. Давам изявленията, когато има мотив. На другия ден след мача с Косово се явих на конференция, тъй като имаше мотив - давахме топки децата да играят. Това е значимото, а не кой на кого е афектиран. А за какво е паднал националният тим, е работа на треньорския щаб, а не на президента на футболния съюз.
- Виждаш ли вероятности в този народен тим, воден от този народен треньор?
- Първо, желая посредством вашата медия и персонално посредством теб да благодаря на Краси Балъков, че се съгласи да поеме националния тим в този сложен миг. Много беше къс интервалът, в който трябваше да намерим треньор, както и след това той да се съгласи. Това са две ралични неща. Много играчи излязоха от строя, изключително Бодуров. С него нямаше да стават такива неща откъм гърба. /24chasa.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ