За лоботомията и хората – кратката история на Хенри М.
Той пази информацията за двигателните ни качества, спомените и инструкциите за всичко, което вършим всеки ден, можем да позволяваме, че даже съзнанието ни се е скрило някъде там. Зад коравата черепна кутия се крие една доста сериозна галактика, към момента недостъпна за електронния свят, изкуствения разсъдък и останалите цифрови средства. Без подозрение, мозъкът остава последният фронт на свободата. А в този момент си представете, че същият е злепоставен и попадне в неверните ръце.
Снимка: Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=25399602
Малкият Хенри Молейсън (само на 6-7 години) се прибирал към дома си за вечеря. Докато пресичал, той е блъснат от преминаващ велосипед. Ударът е толкоз мощен, че младежът излетява и пада на главата си, изпадайки в безсъзнание. След събуждането, Молейсън съумял да се възвърне – съвсем. Раните зарастват, само че епелептичните пристъпи стават все по-чести. Лекарствата не помагали и всеки ден бил същинско наказване за детето. В опита си да оказват помощ, родителите съумели да продадат детето си на дявола и за жалост – негов дядо. Безкрайните пристъпи стимулирали дядо Уилям Бийчър Сковил да се намеси.
Въпросният е ученик на медицинския университет в Пенсилвания и сериозен последовател на лоботомията. Според доктор Сковил, няма нищо, което лоботомията не би могла да излекува, по тази прричина и толкоз буйно се практикува. Макар и дребният Хенри да е бил изцяло здрав душевен, дядо бил сигурен, че може да оправи момчето, даже и с цената на разрушен череп и кастриран мозък. Едва ли някой е подозирал, че детето с епилепсия ще се трансформира в един от най-хубавите пациенти на 20-и век, както е описван през днешния ден. След много прегледи, родителите се съгласяват да изпратят сина си в болничното заведение.
Д-р Сковил отворил черепа на внука си, само че този път, неговата цел не била фронталния лоб. Електроенцефалограмата не показвала нито една точка от мозъчната кора, където има увреждане. Сковил употребявал плоска шпатула, с цел да размести фронталния лоб и да надникне малко по-дълбоко в темпоралния, където може да се крие атрофирала мозъчна тъкан. Отново липсвали доказателства, които да разкрият такава вреда.
Обикновено при отрицателни резултати, лекарите приключват интервенцията и просто търсят различен вид за лекуване, само че вместо това, Сковил решил, че е редно да направи нещо – въпреки всичко е отворил черепа на момчето. Решението било елементарно, с всмукателен катетър, той решил да унищожи 3-те зони на темпоралния лоб. Заради нелепостта на родителите си, Хенри понесал най-тежката допустима загуба – обезличил се. Неговата публична диагноза е антероградна амнезия – пациентът не може да образува нови мемоари. Спомените за последните 2 години били също унищожени и младежът останал в клопката на личния си мозък или каквото е останало от него.
Самият Сковил се наслаждавал на всяка опция да направи лоботомия – въпреки всичко е решил да я приложи на някогашната си жена и до 70-те години на предишния век е обяснявал на пациенти, че тази процедура не крие никакви опасности. Бедната Емили също получила лоботомия като коледен подарък. До тази намеса се стигнало, откакто дамата схванала, че нейният мъж е изневерявал с друга. От напрежението и напрежението, брачната половинка почнала да халюцинира. Уилям пък не желал да си губи времето с истеричната си брачна половинка и я изпратил в дом за душевно заболели, където получила съществено количество успокоителни, които да я трансфорат зарзават. Понеже нямало какво да каже повече по тематиката, дамата била лоботомирана. След това правила компания на Уилям и новата му по-красива другарка в фамилното жилище.
Снимка: By Photography Harris A Ewing – Saturday Evening Post, 24 May 1941, pages 18-19, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24641578
Хенри или Х.М., както ще бъде прочут за медицината, изгубил краткотрайната си памет. Трагедията му е, че не можел да си спомни нищо. Не знаел къде е стаята му, не знаел къде е тоалетната, не помнил по какъв начин да я употребява, когато стигне там. Хенри е странник на всекидневния свят и всичко ново е незапомнено остаряло.
С сходна диагноза, неврологът от Монреал, Д-р Бренда Милнър решила да потърси за подпомагане родителите на Хенри. Благодарение на него, тя съумяла да откри, че човек разполага с два самостоятелни дяла на паметта в мозъка.
В този случай, Хенри имал един здрав. Изследването завършило, само че вместо с това да завърши историята, Х.М. бива завещан от Сюзън Коркин, която получила позиция в Мазачузетския институт по технология. Дамата е толкоз амбициозна и заинтригувана, че просто няма по какъв начин да даде своята златна мина, не и преди да реализира всичко допустимо в медицината. Коркин почнала да се разпорежда с пациента си, не разрешавала на никого да се приближи до него, в случай че не извърши нейните стремежи. Опитно ѝ зайче щяло да прекара целият си живот в пътешествия до университета и назад, от 1953-а до гибелта му през 2008-а.
Направената лоботомия завещава единствено болежка и страдалчество, заличавани от към този момент разваленото схващане. Хенри бил отдаван „ чартърен “, а Коркин съумяла да получили съществени суми от разнообразни учени и грандове, които желали да изследват този медицински феномен. За сметка на това, пациентът получавал единствено скромна инвалидна пенсия. При неналичието на разум, нормално родителите би трябвало да дават позволение за избрани процедури. Институтът доста добре знаел, че никой няма да се съгласи, детето му да бъде измъчвано с електрошок в гърдите, с цел да стане ясно какъв предел на болежка има. Коркин наела съдия-изпълнител, който да оторизира всичко това. Братовчедът на Хенри живеел единствено на няколко километра от болничното заведение, само че той самият не бил потърсен.
Изследванията траяли и след гибелта му, „ попечителката “ изпратила мозъка на сътрудник от университета в Калифорния. Якопо Анес е италиански невролог, който желал да види мозъкът на този феномен. Още в първите минути съумял да забележи, че има пострадвания във фронталния лоб, породени най-вероятно от шпатулата, с която Сковил се е опитвал да стигне до въпросната зона. Установяването на тази вреда на практика анулирала всички типове проучвания, направени от лекарите до този миг. Атакуването на фронталния лоб е елементарна процедура на лоботомията, само че Сковил споделя, че е направил напълно друга процедура, повторна инспекция можела да убие пациента, затова в никакъв случай не е направена. Всички работили към 50 години на теорията, че е повреден единствено темпоралният лоб. След като схванала това, Коркин незабавно употребила юристите на университета, с цел да върне мозъка и да прикрие съдбовната детайлност. Освен това, юристите съумели да вземат всички записи на италианския хирург, затова нямало по какъв начин да се докажже безумната неточност на медицината. Историята приключва с това, че на финала, всички архиви за пациента са унищожени, зверствата върху него остават вечно в загадка, а някъде в записките, в това число и Уикипедия се счита, че „ Х.М. “ е пациентът на медицината на 20-и век.
Целият скандал е разказан в книгата на Люк Дитрик „ Пациент Х.М: История на паметта, лудостта и фамилните секрети “. След публикуването на публикация в Ню Йорк Таймс, представители на МУТ показват документи, с които демонстрира, че изказванията на журналистта са неистина – тяхната версия е, че за всяко безчовечие са имали позволение от родителите. Люк Дитрич парира, представяйки запис от последното изявление, където Сюзан Коркин декларира, че има планове да унищожи целият списък и да затрие историята на „ пациентът на 20-и век “, гарантирайки своя труд, както и този на сътрудниците си.
