4-5 август 2026-а: Ще паднат тихи дъждове...
Той споделя за себе си „ Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, който държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и другари. Това е моето родословие. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „ Франкенщайн “, ми е майка. “
На 22 август светът отбелязва 100 години от рождението на един идеалист с тъничък нюх за словесното великолепие. Рей Бредбъри остава в историята на литературата с " Вино от глухарчета ", " Марсиански летописи ", " 451 градуса по Фаренхайт ", " Смъртта е занятие самотно ", както с най-нежните описания на лятото. И за август, който е като ликьор от круши и би трябвало да се отпива глътка по глътка. Августовските дни, споделя Бредбъри, би трябвало да се сложат сред страниците на книгата като картонче за отбелязване и да ги изтръсквате като плам оттова през студените ноемврийски дни. А знаете ли, че Бредбъри има текст за датите 4 и 5 август 2026 година в " Август 2026. Ще паднат тихи дъждове " из " Марсиански летописи ". Нека си напомним за апокалипсиса, както го виждаше великият фантазьор.
Във всекидневната говорещият часовник упорито запя: тик-так, седем часа, ставайте бързо, ставайте бързо, седем часа! — като че ли се опасяваше, че никой няма да го чуе. В утринната тишина къщата беше пуста. Часовникът продължаваше да пее, повтаряйки непрестанно: седем и девет, време за закуска, седем и девет!
Кухненската печка дрезгаво въздъхна и изхвърли от нажежения си корем осем идеално препечени филийки самун, четири яйца на очи, шестнадесет късчета бекон, две чашки кафе и две чаши студено мляко.
— Днес в град Алендейл, щат Калифорния, е четвърти август, две хиляди двадесет и шеста година — произнесе различен глас от тавана на кухнята. Той повтори датата три пъти, с цел да се запомни по-добре. — Днес е рожденият ден на мистър Федърстоун. Годишнината от сватбата на Тилита. Трябва да се заплати застраховката, а също и водата, газът, осветлението…...
Осем и една, тик-так, тик-так, осем и една минута, хайде на учебно заведение, хайде на работа, бързо, осем и една! Ала никакви порти не се блъскаха, по килимите не отекваха меките стъпки на гумени обуща. Вън валеше дъжд. Метеорологическата кутия в предния двор тихичко напяваше: „ Дъжд,. дъжд, отминавай! Дъждобрана не забравяй… “ Дъждът глухо барабанеше по покрива на запустялата къща.
...
Десет часа. Иззад завесата на дъжда се появи слънцето. Къщата се възправяше сама измежду отломки и пепел. Това бе единствената оживяла къща. Нощем разрушеният град излъчваше радиоактивно зарево, което можеше да се види от доста благи в близост.
Десет и петнадесет. Градинската пръскачка се завъртя, изхвърляйки нагоре златисти фонтани, които пълнеха свежия утрешен въздух с бисерна роса. Водата се удряше в прозоречните стъкла, стичаше се по овъглената западна стена, чиято бяла багра беше напълно изгоряла. Цялата западна фасада на къщата беше почерняла с изключение на пет дребни островчета. Тук — върху боята, се обрисуваше фигура на мъж, който тика автоматизирана тревна косачка. Там — като на фотография, жена се е навела да бере цветя. Малко по-далеч — силуети, пирографирани като че ли на дърво в едно титаническо мигновение: малко момче с ръце издигнати нагоре, над него виси очертанието на подхвърлена топка; против момчето — едно момиченце, протегнало нагоре ръце да хване топката, която в никакъв случай няма да падне.Останали са единствено пет петна от багра — мъжът, дамата, децата и топката. Всичко друго — тъничък пласт овъглен прахуляк.Тихият дъждец от пръскачката изпълваше градината с падащи светли искрици.Колко добре тази къща бе опазила своя покой до този ден! Как внимателно бе питала: „ Кой е там? Парола! “ И не получила нужния отговор от самотните лисици и мяукащите котки, тя затваряше прозорците и спускаше щорите с ревността на остаряла мома, подтиквана от възприятието за самозапазване, граничещо с механическа неуравновесеност.Тя, т.е. къщата, изтръпваше при всеки звук. Докоснеше ли се някое врабче до прозореца, щорите мощно изщракваха и уплашената птичка отлиташе далеко! Никой, нито даже някоя птица не можеше да се приближи до къщата!Къщата беше олтар с 10 хиляди свещенослужители и прислужници — огромни и малки; те служеха и прислужваха и в хор, и поотделно… Но боговете бяха изчезнали и религиозният обряд продължаваше безсмислено и неефикасно.
...Два и тридесет и пет.От стените на вътрешния двор отскочиха маси за игра на карти. А картите като мълниеносен душ се понесоха по местата си. Върху дъбови подставки се появиха коктейли „ Мартини “ и сандвичи с яйца. Засвири музика.Но масите останаха празни и картите — недокоснати.
...Пет часа. Ваната се изпълни с бистра топла вода. Шест, седем, осем часа. Съдовете за вечеря правиха удивителни фокуси; в кабинета нещо щракна и върху металическата подложка против камината, където в този момент гореше прелестен огън, внезапно изникна запалена пура с шапчица от мека сива пепел. Тя пушеше и чакаше.Девет часа. Скрити топлопроводи стопляха леглата — нощем тук ставаше хладно.Девет и пет минути. От тавана на кабинета се обади глас:— Мисис Маклилан, кое стихотворение желаете да чуете довечера?Къщата мълчеше. ...Огънят догаряше в каменната камина, пурата се трансформира в купчина пепел и падна в пепелника. Празните кресла стояха едно против друго сред безмълвните стени и музиката продължаваше да свири.
В 10 часа къщата стартира да умира.Задуха мощен вятър. Клонът на едно падащо дърво се блъсна в кухненския прозорец. Шише с течност за почистване на петна се разруши върху горящата печка. В момент цялата стая бе обхваната от пламъци!...Къщата правеше опит да се избави. Вратите компактно се затваряха, само че прозорците се изпонапукаха от горещината и вятърът раздуха огъня.
Огънят със своите десетки милиарди ядосани искри се втурна с гневна фамилиарност от стая в стая и най-накрая се понесе нагоре по стълбището — къщата стартира да отстъпва. От стените с вик наизлязоха суетливи водни плъхове, пръскаха в близост вода и се връщаха бегом за нови ресурси. И стенните пръскачки заизливаха пороища неестествен дъжд.Ала късно. Някъде някаква помпа въздъхна тежко, сви плещи и замря. Престана дъждът, който се бореше с огъня. Изтече аварийна вода, която през много-много дни бе пълнила ваните и блага съдовете....Къщата изтръпна от смут, потраквайки дъбовите си кости; оголеният й скелет се гърчеше измежду горещината; инсталационните жици — нейните нерви — се оголиха, като че ли някой хирург бе одрал кожата й, с цел да накара алените вени и капиляри да потреперят в нажежения въздух.
...
В последния момент, измежду бученето на огнената лавина, към момента можеше да се чуе хор от сподавени гласове, които продължаваха да оповестяват какъв брой е часът, да извършват музикални части, да опустошават тревата в градинката благодарение на телеуправлявани косачки или в безумието си да слагат някой чадър пред и зад входната врата, която ту се отваряше, ту се затваряше — хиляди неща се случваха по едно и също време, като в някоя часовникарска работилница, където голям брой часовници един след различен трескаво означават времето: момент на безразсъден безпорядък и въпреки всичко на някакво единство; песни, крясъци и последните мишки чистачки излитаха безстрашно от скривалището си, с цел да оберат и отнесат далеко тази отвратителна пепел! А един глас с благородно неуважение към настъпилата блъсканица високо рецитираше стихове в припламналия кабинет, до момента в който не се трансфораха в пепел всички кино ролки, разтопиха всички електропроводи и разпаднаха всички схеми.
Най-после огънят подкопа къщата, тя рухна на земята, изхвърляйки нагоре фонтани от искри и пушек.
В кухнята момент преди да се посипе огненият дъжд от основни и горящи греди, печката с главозамайваща скорост приготвяше закуска: 10 дузини яйца, шест самуна изгорял самун, двадесет дузини беконови резенки — и всичко това погълна огънят, заставяйки свистящата печка да работи още по-трескаво, истерически!Грохот. Покривът се строполи върху кухнята и гостната, гостната върху сутерена, сутеренът — върху избата. Хладилници, кресла, кино ролки, легла, електрически уреди — всичко рухна и се трансформира в куп овъглени скелети.
Дим и тишина. Огромно количество пушек.
На изток постепенно се появи зората. Само една стена остана да стърчи измежду руините. И от тази стена говореше последният уединен глас; слънцето към този момент осветяваше димящите отломки, а гласът все повтаряше:
— Днес е пети август 2026 година, през днешния ден е пети август 2026 година, през днешния ден е…
На 22 август светът отбелязва 100 години от рождението на един идеалист с тъничък нюх за словесното великолепие. Рей Бредбъри остава в историята на литературата с " Вино от глухарчета ", " Марсиански летописи ", " 451 градуса по Фаренхайт ", " Смъртта е занятие самотно ", както с най-нежните описания на лятото. И за август, който е като ликьор от круши и би трябвало да се отпива глътка по глътка. Августовските дни, споделя Бредбъри, би трябвало да се сложат сред страниците на книгата като картонче за отбелязване и да ги изтръсквате като плам оттова през студените ноемврийски дни. А знаете ли, че Бредбъри има текст за датите 4 и 5 август 2026 година в " Август 2026. Ще паднат тихи дъждове " из " Марсиански летописи ". Нека си напомним за апокалипсиса, както го виждаше великият фантазьор.
Във всекидневната говорещият часовник упорито запя: тик-так, седем часа, ставайте бързо, ставайте бързо, седем часа! — като че ли се опасяваше, че никой няма да го чуе. В утринната тишина къщата беше пуста. Часовникът продължаваше да пее, повтаряйки непрестанно: седем и девет, време за закуска, седем и девет!
Кухненската печка дрезгаво въздъхна и изхвърли от нажежения си корем осем идеално препечени филийки самун, четири яйца на очи, шестнадесет късчета бекон, две чашки кафе и две чаши студено мляко.
— Днес в град Алендейл, щат Калифорния, е четвърти август, две хиляди двадесет и шеста година — произнесе различен глас от тавана на кухнята. Той повтори датата три пъти, с цел да се запомни по-добре. — Днес е рожденият ден на мистър Федърстоун. Годишнината от сватбата на Тилита. Трябва да се заплати застраховката, а също и водата, газът, осветлението…...
Осем и една, тик-так, тик-так, осем и една минута, хайде на учебно заведение, хайде на работа, бързо, осем и една! Ала никакви порти не се блъскаха, по килимите не отекваха меките стъпки на гумени обуща. Вън валеше дъжд. Метеорологическата кутия в предния двор тихичко напяваше: „ Дъжд,. дъжд, отминавай! Дъждобрана не забравяй… “ Дъждът глухо барабанеше по покрива на запустялата къща.
...
Десет часа. Иззад завесата на дъжда се появи слънцето. Къщата се възправяше сама измежду отломки и пепел. Това бе единствената оживяла къща. Нощем разрушеният град излъчваше радиоактивно зарево, което можеше да се види от доста благи в близост.
Десет и петнадесет. Градинската пръскачка се завъртя, изхвърляйки нагоре златисти фонтани, които пълнеха свежия утрешен въздух с бисерна роса. Водата се удряше в прозоречните стъкла, стичаше се по овъглената западна стена, чиято бяла багра беше напълно изгоряла. Цялата западна фасада на къщата беше почерняла с изключение на пет дребни островчета. Тук — върху боята, се обрисуваше фигура на мъж, който тика автоматизирана тревна косачка. Там — като на фотография, жена се е навела да бере цветя. Малко по-далеч — силуети, пирографирани като че ли на дърво в едно титаническо мигновение: малко момче с ръце издигнати нагоре, над него виси очертанието на подхвърлена топка; против момчето — едно момиченце, протегнало нагоре ръце да хване топката, която в никакъв случай няма да падне.Останали са единствено пет петна от багра — мъжът, дамата, децата и топката. Всичко друго — тъничък пласт овъглен прахуляк.Тихият дъждец от пръскачката изпълваше градината с падащи светли искрици.Колко добре тази къща бе опазила своя покой до този ден! Как внимателно бе питала: „ Кой е там? Парола! “ И не получила нужния отговор от самотните лисици и мяукащите котки, тя затваряше прозорците и спускаше щорите с ревността на остаряла мома, подтиквана от възприятието за самозапазване, граничещо с механическа неуравновесеност.Тя, т.е. къщата, изтръпваше при всеки звук. Докоснеше ли се някое врабче до прозореца, щорите мощно изщракваха и уплашената птичка отлиташе далеко! Никой, нито даже някоя птица не можеше да се приближи до къщата!Къщата беше олтар с 10 хиляди свещенослужители и прислужници — огромни и малки; те служеха и прислужваха и в хор, и поотделно… Но боговете бяха изчезнали и религиозният обряд продължаваше безсмислено и неефикасно.
...Два и тридесет и пет.От стените на вътрешния двор отскочиха маси за игра на карти. А картите като мълниеносен душ се понесоха по местата си. Върху дъбови подставки се появиха коктейли „ Мартини “ и сандвичи с яйца. Засвири музика.Но масите останаха празни и картите — недокоснати.
...Пет часа. Ваната се изпълни с бистра топла вода. Шест, седем, осем часа. Съдовете за вечеря правиха удивителни фокуси; в кабинета нещо щракна и върху металическата подложка против камината, където в този момент гореше прелестен огън, внезапно изникна запалена пура с шапчица от мека сива пепел. Тя пушеше и чакаше.Девет часа. Скрити топлопроводи стопляха леглата — нощем тук ставаше хладно.Девет и пет минути. От тавана на кабинета се обади глас:— Мисис Маклилан, кое стихотворение желаете да чуете довечера?Къщата мълчеше. ...Огънят догаряше в каменната камина, пурата се трансформира в купчина пепел и падна в пепелника. Празните кресла стояха едно против друго сред безмълвните стени и музиката продължаваше да свири.
В 10 часа къщата стартира да умира.Задуха мощен вятър. Клонът на едно падащо дърво се блъсна в кухненския прозорец. Шише с течност за почистване на петна се разруши върху горящата печка. В момент цялата стая бе обхваната от пламъци!...Къщата правеше опит да се избави. Вратите компактно се затваряха, само че прозорците се изпонапукаха от горещината и вятърът раздуха огъня.
Огънят със своите десетки милиарди ядосани искри се втурна с гневна фамилиарност от стая в стая и най-накрая се понесе нагоре по стълбището — къщата стартира да отстъпва. От стените с вик наизлязоха суетливи водни плъхове, пръскаха в близост вода и се връщаха бегом за нови ресурси. И стенните пръскачки заизливаха пороища неестествен дъжд.Ала късно. Някъде някаква помпа въздъхна тежко, сви плещи и замря. Престана дъждът, който се бореше с огъня. Изтече аварийна вода, която през много-много дни бе пълнила ваните и блага съдовете....Къщата изтръпна от смут, потраквайки дъбовите си кости; оголеният й скелет се гърчеше измежду горещината; инсталационните жици — нейните нерви — се оголиха, като че ли някой хирург бе одрал кожата й, с цел да накара алените вени и капиляри да потреперят в нажежения въздух.
...
В последния момент, измежду бученето на огнената лавина, към момента можеше да се чуе хор от сподавени гласове, които продължаваха да оповестяват какъв брой е часът, да извършват музикални части, да опустошават тревата в градинката благодарение на телеуправлявани косачки или в безумието си да слагат някой чадър пред и зад входната врата, която ту се отваряше, ту се затваряше — хиляди неща се случваха по едно и също време, като в някоя часовникарска работилница, където голям брой часовници един след различен трескаво означават времето: момент на безразсъден безпорядък и въпреки всичко на някакво единство; песни, крясъци и последните мишки чистачки излитаха безстрашно от скривалището си, с цел да оберат и отнесат далеко тази отвратителна пепел! А един глас с благородно неуважение към настъпилата блъсканица високо рецитираше стихове в припламналия кабинет, до момента в който не се трансфораха в пепел всички кино ролки, разтопиха всички електропроводи и разпаднаха всички схеми.
Най-после огънят подкопа къщата, тя рухна на земята, изхвърляйки нагоре фонтани от искри и пушек.
В кухнята момент преди да се посипе огненият дъжд от основни и горящи греди, печката с главозамайваща скорост приготвяше закуска: 10 дузини яйца, шест самуна изгорял самун, двадесет дузини беконови резенки — и всичко това погълна огънят, заставяйки свистящата печка да работи още по-трескаво, истерически!Грохот. Покривът се строполи върху кухнята и гостната, гостната върху сутерена, сутеренът — върху избата. Хладилници, кресла, кино ролки, легла, електрически уреди — всичко рухна и се трансформира в куп овъглени скелети.
Дим и тишина. Огромно количество пушек.
На изток постепенно се появи зората. Само една стена остана да стърчи измежду руините. И от тази стена говореше последният уединен глас; слънцето към този момент осветяваше димящите отломки, а гласът все повтаряше:
— Днес е пети август 2026 година, през днешния ден е пети август 2026 година, през днешния ден е…
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ