Българка за опитите си за бягство от Кабул: Казвах си - това е краят на света..
Това са думите на българката Ева Пилософ, която се мести от Дубай в Кабул, заемайки висока позиция в областта на образованието. Тя споделя пред за претърпяния смут и опитите за бягство от завзетата от талибани страна Афганистан.
Началото
„ Всички ми се смееха и ми споделяха, че ще остана в Кабул. Казвах им, че няма да стане никога”, споделя Ева Пилософ. Но става. И подправеният искра на Емирствата последователно угасва, с цел да възпламени пламъка на нещо по-ярко.
" За мен постоянно е било доста значимо концепцията за това, че образованието е право, а не привилегия и може би това е нещото, с което най-вече съм желала да се боря и това беше една от главните аргументи да отида там, тъй като там грамотността е 14% ", споделя тя. Поема поста научен шеф на група учебни заведения в Кабул. Животът от картичката обаче остава, просто щастието към този момент рисува други картини.
Ева привиква на открито да носи шал на главата, само че не тъй като би трябвало, а от почитание към културата на другите. С годините все по-силно заобиква локалните. И когато схваща за настъпването на талибаните, отхвърля да повярва, че армията на страната ще се откаже по този начин елементарно. Нашите, споделя тя, са над 300 000, другите 4 пъти по-малко.
" В събота вечерта си стояхме в учебно заведение на една зелена поляна и ядохме сладолед до 8 вечерта... И в неделя всичко се обърна с главата надолу. Аз отивах на работа, приключихме изпита на децата бързо, започнахме да изнасяме децата от учебно заведение, градът се задръсти. Всичката войска и полиция изчезна. Те просто се стопиха в униформите си. просто имаше униформи на улицата, хората ги нямаше. Колите им там, с ключовете на таблата и униформата е на земята. Охраната даже на учебните заведения изчезна, единствено намерихме униформите хвърлени в всякакви канавки. "
Първи опит за бягство
Съпругът ѝ е пакистанец и се пробват да намерят заслон в Пакистан: “От пакистанското посолство ни споделиха, че на идващия ден ще има полет и брачният партньор ми постави своето име в манифеста, опитваше се да постави и моето, само че те непрекръснато му отказваха, защото не съм пакистански жител и в действителност ние тръгнахме към летището с концепцията, че в случай че мен не ме качат на полета, той ще си замени място с мен. Тръгнахме към летището - аз бях облечена с черно покривало до земята - абая. Носех маска и слънчеви очила, с цел да не се вижда какъв брой съм бяла. Изгризах си и акрила от маникюра, тъй като това също доста ме издаваше.Летището беше претъпкано с хора, опитваха се да се катерят по оградата. Няма чиновници на държавното управление, няма държавна администрация - няма кой да те ревизира, по какъв начин влизаш изобщо в летището. "
Втори път
" Обадихме се на шефа в компанията, в която работим и казахме, че имаме потребност от сигурна кола. Той ни предизвести, че водачът ще е облечен като талибанин и да не се плашим. Трябваше и да приказваме извънредно безшумно в колата, с цел да не ни чуе някой, че приказваме на британски. Имаше изстрели отвред. Не знаеш каква е повода. Колата внезапно спря и трябваше да продължим пешком в цялостната тюрма. Стинагхме първия чек пойнт на талибаните. Това беше и първият ми път, в който се срещам от близко с тази животинска свирепост. Започнаха да крещят и аз замръзнах. Казвах си “Това е краят на света”. Нашият другар се опита да приказва с тях и те започнаха да го бият, доста да го бият...Единственото, което съумя да ни каже е да вървим.. Ние продължихме напред… "
На всеки 100 метра има по още един пропускателен пункт
" Удрят с каквото се сетят. В края на шала си поставят камък и вършат вързопче, и те бият. През цялото време крещят: “Седни!!”. Съпругът ми споделяше да не сядам изцяло, тъй като зад мен идват хора и в случай че седна изцяло момента, в който кажат: “Тръгвайте!”, останалите ще ме стъпчат. Моят мъж се опитваше да им каже, че съм болна и за това не сядам. Те не спираха да го удрят - даже с дръжката на калашника и в този миг, тъй като още не бях седнала, талибанин добилижи калашника в челото ми и сподели да сядам. В този миг седнах. "
Лъчът вяра - Париса
" След като седнах, цялата треперех. Изведнъж някой ме хвана за ръката и на прелестен британски ми сподели, че всичко ще е наред и да не се тормозя. Обърнах се и видях, че това е едно младо момиче, също облечена в абая. И тя трепереше като лист. Не знам от къде я откри тази мощност и стартира да приказва с талибаните - лице в лице. Спори с тях и супер яростно говореше с тях: “Тя има паспорт, би трябвало да я пуснете” и в един миг тя ме хваща за ръката още веднъж и потегля към втория пропускателен пункт. Минахме през доста гъста навалица. "
Все по този начин не престават напред - без багаж и единствено с един паспорт
" Видяхме в далечината едни натовски бойци. Пред тях имаше една навалица с хора с паспорти. Успяхме да притеглим с доста крещене вниманието на един от тях “Тя европеец, тя е европеец!” Аз бях на две метра от бойците, само че не можех да мръдна даже сантиметър. Хората ме натискаха, не можех да вдишвам. Съпругът ми се опитваше да даде паспорта на боеца, само че като всички видяха, че е друг цвят, се опитваха да го изтръгнат от ръцете му.. В момента, в който схванаха, че ме пускат, всички започнаха да ме дърпат за ръцете, за косата, бутаха ми бебета.. Съпругът ме дърпаше напред, а те обратно. В един миг ме бутна под бодливата тел и ми споделяше да стъпя върху нея. Но аз съм с тази безумно дълга абая и тя се влачи, всичко се закачи за телта. Цялата се омотах. Краката ми бяха нарязани. Прескочих. Питаха ме кой е с мен, незабавно отговорих “Със брачна половинка си и Париса.” Аз не я познавам и в никакъв случай не съм я виждала през живота си, само че аз нямаше да съм тук, в случай че не беше тя. "
От няколко дни е в лагер в Доха с десетки хиляди чужденци и афганистанци
“Когато кажеш, че имаш семейство, нормално имаш поради 40 души - по-голямата част от тях необразовани, дамите в никакъв случай не са работили, а някои от тях даже не са излизали на открито. Повечето път те са женени за братовчедите си. Момче, което е работило като преводач, то ще се интегрира, само че останалите 40 са казусът. В Кабул към момента има залостени хора, които би трябвало излязат, а не могат. Аз към момента се надявам, че цялата обстановка ще се усъвършенства. Наистина ще следват платформата, която талибаните показват пред всички. Много желая да се върна и бих се върнала.”
“Една от ученичките ми, която е тук с мен, ме попита дали учебното заведение ще стартира и дали ще е онлайн”, споделя Ева със сълзи в очите.
Началото
„ Всички ми се смееха и ми споделяха, че ще остана в Кабул. Казвах им, че няма да стане никога”, споделя Ева Пилософ. Но става. И подправеният искра на Емирствата последователно угасва, с цел да възпламени пламъка на нещо по-ярко.
" За мен постоянно е било доста значимо концепцията за това, че образованието е право, а не привилегия и може би това е нещото, с което най-вече съм желала да се боря и това беше една от главните аргументи да отида там, тъй като там грамотността е 14% ", споделя тя. Поема поста научен шеф на група учебни заведения в Кабул. Животът от картичката обаче остава, просто щастието към този момент рисува други картини.
Ева привиква на открито да носи шал на главата, само че не тъй като би трябвало, а от почитание към културата на другите. С годините все по-силно заобиква локалните. И когато схваща за настъпването на талибаните, отхвърля да повярва, че армията на страната ще се откаже по този начин елементарно. Нашите, споделя тя, са над 300 000, другите 4 пъти по-малко.
" В събота вечерта си стояхме в учебно заведение на една зелена поляна и ядохме сладолед до 8 вечерта... И в неделя всичко се обърна с главата надолу. Аз отивах на работа, приключихме изпита на децата бързо, започнахме да изнасяме децата от учебно заведение, градът се задръсти. Всичката войска и полиция изчезна. Те просто се стопиха в униформите си. просто имаше униформи на улицата, хората ги нямаше. Колите им там, с ключовете на таблата и униформата е на земята. Охраната даже на учебните заведения изчезна, единствено намерихме униформите хвърлени в всякакви канавки. "
Първи опит за бягство
Съпругът ѝ е пакистанец и се пробват да намерят заслон в Пакистан: “От пакистанското посолство ни споделиха, че на идващия ден ще има полет и брачният партньор ми постави своето име в манифеста, опитваше се да постави и моето, само че те непрекръснато му отказваха, защото не съм пакистански жител и в действителност ние тръгнахме към летището с концепцията, че в случай че мен не ме качат на полета, той ще си замени място с мен. Тръгнахме към летището - аз бях облечена с черно покривало до земята - абая. Носех маска и слънчеви очила, с цел да не се вижда какъв брой съм бяла. Изгризах си и акрила от маникюра, тъй като това също доста ме издаваше.Летището беше претъпкано с хора, опитваха се да се катерят по оградата. Няма чиновници на държавното управление, няма държавна администрация - няма кой да те ревизира, по какъв начин влизаш изобщо в летището. "
Втори път
" Обадихме се на шефа в компанията, в която работим и казахме, че имаме потребност от сигурна кола. Той ни предизвести, че водачът ще е облечен като талибанин и да не се плашим. Трябваше и да приказваме извънредно безшумно в колата, с цел да не ни чуе някой, че приказваме на британски. Имаше изстрели отвред. Не знаеш каква е повода. Колата внезапно спря и трябваше да продължим пешком в цялостната тюрма. Стинагхме първия чек пойнт на талибаните. Това беше и първият ми път, в който се срещам от близко с тази животинска свирепост. Започнаха да крещят и аз замръзнах. Казвах си “Това е краят на света”. Нашият другар се опита да приказва с тях и те започнаха да го бият, доста да го бият...Единственото, което съумя да ни каже е да вървим.. Ние продължихме напред… "
На всеки 100 метра има по още един пропускателен пункт
" Удрят с каквото се сетят. В края на шала си поставят камък и вършат вързопче, и те бият. През цялото време крещят: “Седни!!”. Съпругът ми споделяше да не сядам изцяло, тъй като зад мен идват хора и в случай че седна изцяло момента, в който кажат: “Тръгвайте!”, останалите ще ме стъпчат. Моят мъж се опитваше да им каже, че съм болна и за това не сядам. Те не спираха да го удрят - даже с дръжката на калашника и в този миг, тъй като още не бях седнала, талибанин добилижи калашника в челото ми и сподели да сядам. В този миг седнах. "
Лъчът вяра - Париса
" След като седнах, цялата треперех. Изведнъж някой ме хвана за ръката и на прелестен британски ми сподели, че всичко ще е наред и да не се тормозя. Обърнах се и видях, че това е едно младо момиче, също облечена в абая. И тя трепереше като лист. Не знам от къде я откри тази мощност и стартира да приказва с талибаните - лице в лице. Спори с тях и супер яростно говореше с тях: “Тя има паспорт, би трябвало да я пуснете” и в един миг тя ме хваща за ръката още веднъж и потегля към втория пропускателен пункт. Минахме през доста гъста навалица. "
Все по този начин не престават напред - без багаж и единствено с един паспорт
" Видяхме в далечината едни натовски бойци. Пред тях имаше една навалица с хора с паспорти. Успяхме да притеглим с доста крещене вниманието на един от тях “Тя европеец, тя е европеец!” Аз бях на две метра от бойците, само че не можех да мръдна даже сантиметър. Хората ме натискаха, не можех да вдишвам. Съпругът ми се опитваше да даде паспорта на боеца, само че като всички видяха, че е друг цвят, се опитваха да го изтръгнат от ръцете му.. В момента, в който схванаха, че ме пускат, всички започнаха да ме дърпат за ръцете, за косата, бутаха ми бебета.. Съпругът ме дърпаше напред, а те обратно. В един миг ме бутна под бодливата тел и ми споделяше да стъпя върху нея. Но аз съм с тази безумно дълга абая и тя се влачи, всичко се закачи за телта. Цялата се омотах. Краката ми бяха нарязани. Прескочих. Питаха ме кой е с мен, незабавно отговорих “Със брачна половинка си и Париса.” Аз не я познавам и в никакъв случай не съм я виждала през живота си, само че аз нямаше да съм тук, в случай че не беше тя. "
От няколко дни е в лагер в Доха с десетки хиляди чужденци и афганистанци
“Когато кажеш, че имаш семейство, нормално имаш поради 40 души - по-голямата част от тях необразовани, дамите в никакъв случай не са работили, а някои от тях даже не са излизали на открито. Повечето път те са женени за братовчедите си. Момче, което е работило като преводач, то ще се интегрира, само че останалите 40 са казусът. В Кабул към момента има залостени хора, които би трябвало излязат, а не могат. Аз към момента се надявам, че цялата обстановка ще се усъвършенства. Наистина ще следват платформата, която талибаните показват пред всички. Много желая да се върна и бих се върнала.”
“Една от ученичките ми, която е тук с мен, ме попита дали учебното заведение ще стартира и дали ще е онлайн”, споделя Ева със сълзи в очите.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ