Ще се разпадне ли Либия?
Това е въпрос, който редица турски медии слагат непосредствено в оповестени разбори. Либия освен е новата болежка на Анкара след Северна Сирия, само че и тематика, която нашироко се разисква от ръководещите, опозицията и обществото в страната. Обсъжда се и на равнище " външни връзки ", което приказва, че Анкара търси съдружници, поддръжка или най-малко схващане за своите ползи в Либия. В тази връзка е и извършеният преди дни телефонен диалог сред президентите Реджеп Ердоган и Доналд Тръмп. Без да се пропущат разискванията по въпроса с Москва, които по обясними аргументи се наблюдават деликатно от всички международни медии. Външният министър Мевлют Чавушоглу постоянно беседва с съветския му сътрудник Сергей Лавров и то освен за Сирия. Под лупа се наблюдават либийските конкретизирания, тъй като възгледите на Москва и Анкара се разминават и за Либия. Западът чака надали не конфликт, който да се отрази върху тактическото съдействие Русия-Турция, най-много в Сирия и върху общи енергийни планове. Още повече, че апелите за преустановяване на военните дейности в Либия, подплатени от извършената конференция в Берлин с " пътна карта от 55 точки ", се оказват на процедура без покритие. Развитието на ситуацията демонстрира, че
дипломатическите ходове нямат гаранция за осъществяване.
Либийският въпрос очевидно ще продължи да се разисква още дълго както на полето на геополитиката, по този начин и в районен проект. Но трайно решение на хоризонта освен не се вижда. Напротив, продължава двувластието в страната. Това поражда и опасенията, че може да се стигне до делене на Либия.
В тази връзка си коства припомнянето кои водят война в Либия и по какъв начин са ситуирани геополитически и районни сили в спора. От едната страна е държавно управление в Триполи с водач Фейз Сарадж, което е прието от Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, Съединени американски щати, Турция, Катар, Италия и се приема за законно, само че без каквито и да било благоприятни условия да " наложи властта си над цяла Либия ", както се показват на Запад. Не е без значение, че то е подкрепяно на терен и от последователи на " Мюсюлманските братя ", в това число и от пристигнали от Сирия радикални бойци.
Срещу него е ген. Халифа Хафтар, командващ Либийска национална войска (ЛНА). Тя се поддържа финансово, военно и политически от Египет, Франция, Саудитска Арабия, ОАЕ, с бойци от Судан, само че и подмолно от Русия (чрез бойци от частна армия " Вагнер " ), даже от Съединени американски щати поради 20-годишния престой на Хафтар там и огласените му към този момент връзки с Централно разузнавателно управление на САЩ.
Обикновено се не помни за пустинните области на юг, заемани от племена на бедуини, които си имат собствен живот. Ген Хафтар държи по-голямата част от Либия и изключително значимо е, че става дума за главните нефтени и газови залежи на страната. Неговият представител Мисмари тези дни съобщи в обществените мрежи, че " либийският въпрос не може да се реши политически, а единствено по боен път ", което е в директно несъгласие с решенията на конференцията от Берлин за преустановяване на огъня. Германският външен министър Хайко Маас към този момент предизвести, че ще се постановат наказания на тези, които не престават да доставят с оръжие воюващите страни. Страните обаче водят война и се оправдават с " попречване на интервенции на съперника ", както Мисмари назовава интервенция на армията на ген. Хафтар в региона на Ебу Киреин, югоизточно от Мисрата.
Не се обелва нито дума за организирането на конференция в Женева под егидата на Организация на обединените нации, която ще организира съвещание на правилото 5+5 - т.е. боен комитет, формиран от по 5-ма представители от двете воюващи страни, за уточняване съответно на точките за намиране на решение за привършване на спора.
За опазване целостта на страната не се приказва на всеослушание.
Принципът е първо да се спре огънят. В същото време от Триполи в писмен тип има информации, че " би трябвало да се преразгледа разговорът с Хафтар преди конференцията в Женева ", тъй като " милициите на Хафтар правят набези с минохвъргачи и системи " Град " на летището " Митига " в столицата Триполи ". Подчертава се, че това е нарушаване на решенията от Берлин за преустановяване на огъня.
На процедура обаче остава без отговор въпросът кой, по какъв начин и под каква форма ще ползва надзор върху решението за преустановяване на огъня. Има информации, че членките на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации (САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания) са се разбрали за изпращане на цивилни наблюдаващи като контрольори, само че всичко е " на книга ". На този декор обаче Турция изпрати военни сили и съоръжение за Сарадж, а Атина заплаши, че и Гърция може да изпрати военни в Либия. Двете страни са членки на НАТО, само че стоят на противоположни позиции за Либия, както и в " студена война " поради упоритостите на Анкара да има роля в разпределянето на баницата от откритите газови залежи на юг от Кипър. Тук е заровено и турското куче. Подписаното от Анкара със Сарадж съглашение за " разширение на морската икономическа зона на 200 благи " и за военна помощ от Турция би трябвало да се резервира непременно при всички условия. Защото дава опция за права в шелфа на Крит, за газа.
Но и заплашва гръцки ползи. И освен. Атина плаши с несъгласие в Европейски Съюз, само че в Брюксел позициите по либийския въпрос са разнопосочни, без значение от решения за прекъсване на огъня. Италия е зад Сарадж, а Франция - зад Хафтар. Турция се базира на вековни исторически (Либия е била част от Османската империя), културни и верски връзки с Либия, с цел да " оправдае " интервенция и заинтригуваност. Но в позицията й мощно мирише на газ и експорт на напрежение от вътрешни проблеми. Щом Арабската лига има решение, че " изпращането на турски войски в Либия опонира на интернационалното право " и се изпращат писма с недоволства до Организация на обединените нации, НАТО, Европейски Съюз, Организацията на Африканския съюз, то Ердоган отива в Алжир за среща с сътрудника Абдулмеджид Тебун с " политически цели ". Не е без значение, че под водачеството на Алжир заседаваха външните министри на Тунис, Египет, Судан, Чад и Нигерия, които обявиха, че са за взаимно политическо решение и за невмешателство на други страни в Либия. Регионалните сили очевидно се стремят да не позволен нова намеса от страна на геополитически играчи, тъй като тяхната сигурност и непоклатимост също е сложена на карта.
Случаят с Либия е сладкодумен. А фактът, че мигрантският поток от Африка не е спирал след гибелта на Кадафи е грижа най-много на Европа. Ако Анкара има роля в следвоенна Либия, даже и разграничена, тя още веднъж ще има коз в ръкава си с мигрантски потоци. Някои мислят стратегически, други - ден за ден. Но по какъв начин ще се получи, на този стадий остава неразбираемо. Страховете държат очите отворени,
само че мъчно се стига до рационални и трайни решения.
За изгода на редовите жители дори не си коства да се приказва. Ето, и Калъчдароглу, водачът на Народно-републиканската партия (НРП), главната опозиционна мощ в Турция, направил изявление, че политиката на Турция към Русия е неверна поради 60% взаимозависимост от съветската енергетика. Но и той досега не може да предложи опция за решение на либийския въпрос и на процедура си остава единствено с рецензии за икономическите проблеми на Турция. Стара традиция. Всички при съседите застават зад национални ползи, когато става въпрос за външна политика. Другото е грижа на съперниците и на тези, чиито ползи визира политиката на Анкара. В случая, в случай че Либия се разпадне, Турция без подозрение ще си има своята облага. Затова се приказва без страсти за подобен вид.
Въпросът е пита ли някой какво желаят либийците? Какво ще решат огромните? Защото зачестяват мнения от рода на " не ядосвайте великите сили ". Ами в случай че се нарушават родни ползи? Историческата процедура демонстрира, че дребните нормално заплащат висока цена за своите упоритости и отбрана на ползи. Трудно намират път за лавиране. Либийският въпрос е образец по какъв начин, до момента в който води война за власт и петрол, страната им може в действителност да се разпадне. Не че в този момент не е раздрана. Кой печели? Едва ли самите либийци. В ерата на задаваща се нова студена война, нищо не е несъмнено. Да му мислят дребните, огромните знаят по какъв начин да се грижат за себе си. Може и да си разделят нефта, газа, военните бази на либийска територия или да се заловен и те за гушите. Надеждите са, че нямат сметка от сходно развиване на събитията. Поне не на този стадий.
дипломатическите ходове нямат гаранция за осъществяване.
Либийският въпрос очевидно ще продължи да се разисква още дълго както на полето на геополитиката, по този начин и в районен проект. Но трайно решение на хоризонта освен не се вижда. Напротив, продължава двувластието в страната. Това поражда и опасенията, че може да се стигне до делене на Либия.
В тази връзка си коства припомнянето кои водят война в Либия и по какъв начин са ситуирани геополитически и районни сили в спора. От едната страна е държавно управление в Триполи с водач Фейз Сарадж, което е прието от Съвета за сигурност на Организация на обединените нации, Съединени американски щати, Турция, Катар, Италия и се приема за законно, само че без каквито и да било благоприятни условия да " наложи властта си над цяла Либия ", както се показват на Запад. Не е без значение, че то е подкрепяно на терен и от последователи на " Мюсюлманските братя ", в това число и от пристигнали от Сирия радикални бойци.
Срещу него е ген. Халифа Хафтар, командващ Либийска национална войска (ЛНА). Тя се поддържа финансово, военно и политически от Египет, Франция, Саудитска Арабия, ОАЕ, с бойци от Судан, само че и подмолно от Русия (чрез бойци от частна армия " Вагнер " ), даже от Съединени американски щати поради 20-годишния престой на Хафтар там и огласените му към този момент връзки с Централно разузнавателно управление на САЩ.
Обикновено се не помни за пустинните области на юг, заемани от племена на бедуини, които си имат собствен живот. Ген Хафтар държи по-голямата част от Либия и изключително значимо е, че става дума за главните нефтени и газови залежи на страната. Неговият представител Мисмари тези дни съобщи в обществените мрежи, че " либийският въпрос не може да се реши политически, а единствено по боен път ", което е в директно несъгласие с решенията на конференцията от Берлин за преустановяване на огъня. Германският външен министър Хайко Маас към този момент предизвести, че ще се постановат наказания на тези, които не престават да доставят с оръжие воюващите страни. Страните обаче водят война и се оправдават с " попречване на интервенции на съперника ", както Мисмари назовава интервенция на армията на ген. Хафтар в региона на Ебу Киреин, югоизточно от Мисрата.
Не се обелва нито дума за организирането на конференция в Женева под егидата на Организация на обединените нации, която ще организира съвещание на правилото 5+5 - т.е. боен комитет, формиран от по 5-ма представители от двете воюващи страни, за уточняване съответно на точките за намиране на решение за привършване на спора.
За опазване целостта на страната не се приказва на всеослушание.
Принципът е първо да се спре огънят. В същото време от Триполи в писмен тип има информации, че " би трябвало да се преразгледа разговорът с Хафтар преди конференцията в Женева ", тъй като " милициите на Хафтар правят набези с минохвъргачи и системи " Град " на летището " Митига " в столицата Триполи ". Подчертава се, че това е нарушаване на решенията от Берлин за преустановяване на огъня.
На процедура обаче остава без отговор въпросът кой, по какъв начин и под каква форма ще ползва надзор върху решението за преустановяване на огъня. Има информации, че членките на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации (САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания) са се разбрали за изпращане на цивилни наблюдаващи като контрольори, само че всичко е " на книга ". На този декор обаче Турция изпрати военни сили и съоръжение за Сарадж, а Атина заплаши, че и Гърция може да изпрати военни в Либия. Двете страни са членки на НАТО, само че стоят на противоположни позиции за Либия, както и в " студена война " поради упоритостите на Анкара да има роля в разпределянето на баницата от откритите газови залежи на юг от Кипър. Тук е заровено и турското куче. Подписаното от Анкара със Сарадж съглашение за " разширение на морската икономическа зона на 200 благи " и за военна помощ от Турция би трябвало да се резервира непременно при всички условия. Защото дава опция за права в шелфа на Крит, за газа.
Но и заплашва гръцки ползи. И освен. Атина плаши с несъгласие в Европейски Съюз, само че в Брюксел позициите по либийския въпрос са разнопосочни, без значение от решения за прекъсване на огъня. Италия е зад Сарадж, а Франция - зад Хафтар. Турция се базира на вековни исторически (Либия е била част от Османската империя), културни и верски връзки с Либия, с цел да " оправдае " интервенция и заинтригуваност. Но в позицията й мощно мирише на газ и експорт на напрежение от вътрешни проблеми. Щом Арабската лига има решение, че " изпращането на турски войски в Либия опонира на интернационалното право " и се изпращат писма с недоволства до Организация на обединените нации, НАТО, Европейски Съюз, Организацията на Африканския съюз, то Ердоган отива в Алжир за среща с сътрудника Абдулмеджид Тебун с " политически цели ". Не е без значение, че под водачеството на Алжир заседаваха външните министри на Тунис, Египет, Судан, Чад и Нигерия, които обявиха, че са за взаимно политическо решение и за невмешателство на други страни в Либия. Регионалните сили очевидно се стремят да не позволен нова намеса от страна на геополитически играчи, тъй като тяхната сигурност и непоклатимост също е сложена на карта.
Случаят с Либия е сладкодумен. А фактът, че мигрантският поток от Африка не е спирал след гибелта на Кадафи е грижа най-много на Европа. Ако Анкара има роля в следвоенна Либия, даже и разграничена, тя още веднъж ще има коз в ръкава си с мигрантски потоци. Някои мислят стратегически, други - ден за ден. Но по какъв начин ще се получи, на този стадий остава неразбираемо. Страховете държат очите отворени,
само че мъчно се стига до рационални и трайни решения.
За изгода на редовите жители дори не си коства да се приказва. Ето, и Калъчдароглу, водачът на Народно-републиканската партия (НРП), главната опозиционна мощ в Турция, направил изявление, че политиката на Турция към Русия е неверна поради 60% взаимозависимост от съветската енергетика. Но и той досега не може да предложи опция за решение на либийския въпрос и на процедура си остава единствено с рецензии за икономическите проблеми на Турция. Стара традиция. Всички при съседите застават зад национални ползи, когато става въпрос за външна политика. Другото е грижа на съперниците и на тези, чиито ползи визира политиката на Анкара. В случая, в случай че Либия се разпадне, Турция без подозрение ще си има своята облага. Затова се приказва без страсти за подобен вид.
Въпросът е пита ли някой какво желаят либийците? Какво ще решат огромните? Защото зачестяват мнения от рода на " не ядосвайте великите сили ". Ами в случай че се нарушават родни ползи? Историческата процедура демонстрира, че дребните нормално заплащат висока цена за своите упоритости и отбрана на ползи. Трудно намират път за лавиране. Либийският въпрос е образец по какъв начин, до момента в който води война за власт и петрол, страната им може в действителност да се разпадне. Не че в този момент не е раздрана. Кой печели? Едва ли самите либийци. В ерата на задаваща се нова студена война, нищо не е несъмнено. Да му мислят дребните, огромните знаят по какъв начин да се грижат за себе си. Може и да си разделят нефта, газа, военните бази на либийска територия или да се заловен и те за гушите. Надеждите са, че нямат сметка от сходно развиване на събитията. Поне не на този стадий.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ