На сцената на Болшой театър се състои премиерата на балета Лебедово езеро
Това е първият балет на Чайковски. Той постоянно и на драго сърце е поемал платени поръчки, а в този случай го прави, както споделя в писмо до Римски-Корсаков, „ `отчасти поради парите, от които се нуждая и частично тъй като от дълго време желая да изпитам силите си в този вид музика` “.Балетът като род не е бил изключително итересен за Чайковски, поради относително късия живот на творбите на сцената, само че хонорарът от 800 рубли е забележителен за времето.Композиторът се подговя съществено, като учи балетни композиции и изисква указания за броя танци, дължината им, такта, в който би трябвало да бъдат и други
Преди това музиката на постановките е подчинена на хореографията и извършва поддържаща роля. Чайковски е незадоволен и обръща салдото на силите като показва комплицирана комбинация, която господства над хореографията. Произведението е признато хладно от артистите в театъра – диригентът се оплаква от нейната трудност, а танцьорите, че е „ невъзможна за танцуване “.
Чайковски и щатният балетмайстор на Болшой Юлиус Венцел Рейзингер не си сътрудничат и работата напредва постепенно. Рейзингер даже се пробва (неуспешно) да даде избрани елементи на други композитори.
Малко прочут факт е, че шест години по-рано – през 1871 година, композиторът написа къса творба, с цел да забавлява племенниците си. Чайковски е въодушевен от визитата си в Нойшванщайн – „ лебедовия “ палат на Лудвиг II Баварски.[7]Творбата се споделя „ Езерото на лебедите “ и е представяна в фамилен кръг. Предполага се, че това е източникът на лайтмотива на балета, до момента в който част от партитурите са от изгубения балет на Чайковски Ундина.
Първоначалният сюжет следва обичайна линия за балетите по това време. Принц Зигфрид празнува пълнолетието си. Негов другар, виждайки ято лебеди, го приканва да отидат на лов. Младежът попада в сърцето на дива гора, до едно езеро. Огрени от лунната светлина, лебедите губят перата си и се трансформират в девойки, предвождани от Одета. Принцът се влюбва в нея. На идващия ден, на бала в двореца, разнообразни принцеси танцуват в чест на Зигфрид, само че той не може да си избере булка, мислейки си единствено за Одета. Ненадейно се появява декор Ротбарт с щерка си Одилия, която подло се преструва на Одета. Зигфрид ѝ се врича в обич. Сцената незабавно потъмнява, облеклата на Ротбарт падат и той се трансформира в дявол. Одилия се кикоти. С тропот прозорецът се отваря и се появява Одета с корона на главата. Принцът с смут пуска ръката на Одилия, хваща се за сърцето и бага от замъка. Последното деяние съвсем изцяло съответствува с познатото през днешния ден. Героите, съпротивляващи се на машинациите на Ротбарт, умират в езерото.
Премиерата е на 20 февруари (4 март) 1877 година на сцената на московския Болшой спектакъл. Сценографи са Карл Валц (2 и 4 действие), Иван Шангин (1 д.) и Карл Гропиус (3 д.). Диригент е Степан Рябов. Балетът се е състоял от 4 дейности, всяко с по една картина. В функциите: Полина Карпакова като Одета/Одилия, Станислав Гилерт – Зигфрид, Сергей Соколов – Ротбарт.
Изборът на Карпакова е чудноват, защото прима е Ана Собешчанская. Злите езици приказват, че изборът на Карпакова се дължи не толкоз на нейните умения, колкото на авторитетни врагове на Собешчанская.[8] Други източници показват, че спорът произтича от неналичието на соло на Одета в трето деяние – нещо, за което Собешчанская е упорствала пред Петипа, само че композиторът отказал.
Приходите от премиерата са разочароващо малко – към 6800 рубли.[Постановката на Рейзингер е призната сериозно и е свалена от сцена през 1882 година след 41 представления. Рейзингер включва преклено доста танци, които са „ небогати и скучни “ и вършат сюжетната линия непоследователна. Преобладаващото мнение е, че балетът е „ безпаричен на мелодии “ и музиката е „ най-слабото място “. Сценичните решения включват картонени крила[8] със залепени пера. Единствените позитивни мнения са за художника Карл Валц и неговата особено създадената театрална технология за обезпечаването на мъгла посредством пара.
„ В музикално отношение „ Лебедово езеро “ е най-хубавият балет, който в миналото съм слушал... Но в танцувално е надали не най-казионният, отегчителен и безпаричен балет, поставян в Русия. “
— Герман Ларош, прочут критик
Самият Чайковски написа на своята другарка Надежда декор Мек, че „ Лебедово езеро “ е по-слаб от „ Силвия “ на Делиб.
През 1880 и 1882 година балетмайсторът Йосиф Хансен възобновявава и отчасти преработва спектакъла. В ролята на Одета/Одилия са Лидия Гейтен и Елена Калмикова, на Зигфрид – Алфред Бекефи..
През 1901 година Александър Горски прави нова режисура за московската сцена. Художници са Александър Я. Головин, Константин Коровин и Николай Клодт. Диригент е Андрей Арендс, който редактира и музиката. Одета е Аделаида Джури, Зигфрид – Михаил Мордкин.
През 1937 година Асаф Месерер заменя трагичната гибел на Одета и Зигфрид с щастлива развръзка. Това става наложителна част от руския репертоар.
Преди това музиката на постановките е подчинена на хореографията и извършва поддържаща роля. Чайковски е незадоволен и обръща салдото на силите като показва комплицирана комбинация, която господства над хореографията. Произведението е признато хладно от артистите в театъра – диригентът се оплаква от нейната трудност, а танцьорите, че е „ невъзможна за танцуване “.
Чайковски и щатният балетмайстор на Болшой Юлиус Венцел Рейзингер не си сътрудничат и работата напредва постепенно. Рейзингер даже се пробва (неуспешно) да даде избрани елементи на други композитори.
Малко прочут факт е, че шест години по-рано – през 1871 година, композиторът написа къса творба, с цел да забавлява племенниците си. Чайковски е въодушевен от визитата си в Нойшванщайн – „ лебедовия “ палат на Лудвиг II Баварски.[7]Творбата се споделя „ Езерото на лебедите “ и е представяна в фамилен кръг. Предполага се, че това е източникът на лайтмотива на балета, до момента в който част от партитурите са от изгубения балет на Чайковски Ундина.
Първоначалният сюжет следва обичайна линия за балетите по това време. Принц Зигфрид празнува пълнолетието си. Негов другар, виждайки ято лебеди, го приканва да отидат на лов. Младежът попада в сърцето на дива гора, до едно езеро. Огрени от лунната светлина, лебедите губят перата си и се трансформират в девойки, предвождани от Одета. Принцът се влюбва в нея. На идващия ден, на бала в двореца, разнообразни принцеси танцуват в чест на Зигфрид, само че той не може да си избере булка, мислейки си единствено за Одета. Ненадейно се появява декор Ротбарт с щерка си Одилия, която подло се преструва на Одета. Зигфрид ѝ се врича в обич. Сцената незабавно потъмнява, облеклата на Ротбарт падат и той се трансформира в дявол. Одилия се кикоти. С тропот прозорецът се отваря и се появява Одета с корона на главата. Принцът с смут пуска ръката на Одилия, хваща се за сърцето и бага от замъка. Последното деяние съвсем изцяло съответствува с познатото през днешния ден. Героите, съпротивляващи се на машинациите на Ротбарт, умират в езерото.
Премиерата е на 20 февруари (4 март) 1877 година на сцената на московския Болшой спектакъл. Сценографи са Карл Валц (2 и 4 действие), Иван Шангин (1 д.) и Карл Гропиус (3 д.). Диригент е Степан Рябов. Балетът се е състоял от 4 дейности, всяко с по една картина. В функциите: Полина Карпакова като Одета/Одилия, Станислав Гилерт – Зигфрид, Сергей Соколов – Ротбарт.
Изборът на Карпакова е чудноват, защото прима е Ана Собешчанская. Злите езици приказват, че изборът на Карпакова се дължи не толкоз на нейните умения, колкото на авторитетни врагове на Собешчанская.[8] Други източници показват, че спорът произтича от неналичието на соло на Одета в трето деяние – нещо, за което Собешчанская е упорствала пред Петипа, само че композиторът отказал.
Приходите от премиерата са разочароващо малко – към 6800 рубли.[Постановката на Рейзингер е призната сериозно и е свалена от сцена през 1882 година след 41 представления. Рейзингер включва преклено доста танци, които са „ небогати и скучни “ и вършат сюжетната линия непоследователна. Преобладаващото мнение е, че балетът е „ безпаричен на мелодии “ и музиката е „ най-слабото място “. Сценичните решения включват картонени крила[8] със залепени пера. Единствените позитивни мнения са за художника Карл Валц и неговата особено създадената театрална технология за обезпечаването на мъгла посредством пара.
„ В музикално отношение „ Лебедово езеро “ е най-хубавият балет, който в миналото съм слушал... Но в танцувално е надали не най-казионният, отегчителен и безпаричен балет, поставян в Русия. “
— Герман Ларош, прочут критик
Самият Чайковски написа на своята другарка Надежда декор Мек, че „ Лебедово езеро “ е по-слаб от „ Силвия “ на Делиб.
През 1880 и 1882 година балетмайсторът Йосиф Хансен възобновявава и отчасти преработва спектакъла. В ролята на Одета/Одилия са Лидия Гейтен и Елена Калмикова, на Зигфрид – Алфред Бекефи..
През 1901 година Александър Горски прави нова режисура за московската сцена. Художници са Александър Я. Головин, Константин Коровин и Николай Клодт. Диригент е Андрей Арендс, който редактира и музиката. Одета е Аделаида Джури, Зигфрид – Михаил Мордкин.
През 1937 година Асаф Месерер заменя трагичната гибел на Одета и Зигфрид с щастлива развръзка. Това става наложителна част от руския репертоар.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ