Това е първата книга за аутизма и живота с него,

Това е първата книга за аутизма и живота с него, писана от български създател, от български родител. „ Възхвала на Ханс Аспергер “ (Изд. Колибри) показва затрогващата персонална история на писателя и издател на „ Либерален обзор “ Златко Енев. Историята на семейство, в което се е родило невроспецифичната щерка Леа, история за любовта, гнева, узряването, приемането, отговорността. Творчеството на Златко Енев, който от 30 години живее и работи в Берлин, обгръща шест книги, издадени в България: фантастичната трилогия за деца и възрастни „ Гората на призраците “ (2001), „ Паркът на призраците “ (награда на Съюз на българските писатели за най-хубава детска книга за 2003), „ Пустинята на призраците “ (2005); романа „ Една седмица в парадайса “ (Колибри, 2003); есеистичния алманах „ Жегата като олицетворение на българското “ (2009) и романа „ Реквием за никого “ (2011). Детските му книги са преведени на няколко езика, сред които и китайски, а част от тях са включени в читанката за IV-ти клас на българските начални учебни заведения.

Споделяме откъс от родителската изповед на Златко Енев, татко на Леа и Паул, в една история за живота, а не просто роман за аутизма.

♥ „ Възхвала на Ханс Аспергер “ (фрагмент)

Не знам за какво по този начин е организиран индивидът, че всичко, което го прави благополучен, спокоен и удовлетворен, някак отхвърля да остави действителни, дълбоки следи в паметта. Мисли си, значи, индивидът за неща като „ щастливо детство “, „ положителни години “ или просто „ младостта “, само че от тези неща рядко остават тези отчетливи, ръбести като зле излят бетон, чегъртащи мемоари, с които ни белязват нещастията, болките и страховете. Не че хората не са го знаели от много време, ей го на – Ницше го е дефинирал по-добре от всеки различен: Болката постоянно пита за повода, до момента в който удоволствието е склонно да стои само по себе си и да не гледа обратно. Не че и научни теории за това няма – прекомерно дълго време сме били маймуни, прекомерно дълго време сме изкарали в боязън и смут пред какво ли не, та в хода на еволюцията мозъците ни са се нагласили да записват и резервират най-много неприятното и мъчителното, тъй като то нормално се оказва по-добрият, по-надеждният преподавател... Да, главата несъмнено е в положение да одобри и премели всичко това, да кимне и да продължи с някаква там друга залъгалка. Тя може, само че това изпод не може. Присвива се стомахът в конвулсии на протест и яд и отхвърля, отхвърля, отхвърля да се съгласи. И главата го следва, желае или не. „ Защо, за какво, за какво съм такова говедо, за какво все единствено неприятното и мъчителното запаметявам с най-дребните, като шкурка престъргващи елементи, а всичко останало – хубавото, лекото, щастливото – сякаш го има, сякаш го помня, а като погледна, от него единствено някакви дифузни усеща останали. “ Ей такива неща ме изтезават комай на прага на шейсетте ми години. Дали в миналото всичко това ще се промени?

...

И заживяхме, значи, със страха и гнева, дето човек с нищо не може да ги помръдне, и колкото и да се напъва, току му идва от вътрешната страна да повдигне очи нагоре, да размаха пестник и да просъска: „ Ах, ти, такъв-онакъв, който и да си на този свят, управителю, за какво ми натресе всичко това? С какво го заслужих, какво толкоз направих, човек ли убих, закононарушение ли скрих, хора ли подведох, та навръх мен тази чаша изпрати? Защо, за какво, за какво? “. И си седиш, и си гледаш по този начин в празното и няма, няма, няма отговор.

А детето пораства. И с всеки минал ден вярата, че ето, ей сегинка, ей в този миг то най-сетне ще се изправи, ще разкърши плещи, ще ни огледа с бистри ясни очи и ще загука нещо детско – като всички останали, мамка му! – се топи като... абе като каквото ви пристигна на мозъка.

...

Прескачам тук няколко години, в които животът с невроспецифичното дете към момента изглеждаше търпим. Не елементарен, просто търпим. Опитвахме се да одобряваме всичко, да се освободим от упованията, да вършим ежедневната си работа. След една дребна безкрайност тя най-сетне проходи (на две години и осем месеца), след това постепенно и мъчно стартира да преодолява „ обикновените неща “, които всяко дете научава ей по този начин. Да не се блъска в предметите. Да седи на цукалото. Да се изкачва по стъпала. Да не се опасява от клатещото се конче.

Не ще и дума, още от първите дни след диагнозата това дете беше на непрестанна физиотерапия. И без подозрение, работата на всички тези хора – положителни, свестни, кадърни експерти – е съдействала безпределно доста за развиването му. Днес, от дистанцията на годините, това към този момент по-ясно се провижда. Но тогава, в онази застинала безкрайност – или най-малко това е останало в главата ми от ония години, някъде сред първата и петата й – всичко ми изглеждаше по този начин, като че ли сме заживели в някаква неуместна, построена по тертипа на античния мъдрец Парменид вселена: сякаш има някакво придвижване, само че погледнеш по този начин, и придвижване няма никакво. Светът единствено те подлъгва, че нещо в него се движи и трансформира. А истината е, че всичко е застинало и придвижването е единствено фантазия.

Все отново в едно нещо бяхме имали голям шанс: в ранната си възраст Леа не беше белязана от най-голямото проклинание на аутизма – неспособността за физически контакт. Беше гушкаво и любвеобилно създание, едно такова пухкавичко малко мече, което обича да го прегръщат, носят, гъделичкат, целуват. Като всяко невротипично дете. По-късно това се промени, изключително в тийнейджърските й години, само че пък кой ли младеж разрешава на родителите си да го милват и целуват?

В главата ми напират безразборни мемоари: Леа с постоянно запушени ушенца, тъй като се опасява от нещо; Леа, която има съществени проблеми с отделянето (акането) и това води до съвсем клинични рискове за живота й (но за това по-късно, там си има цяла обособена история, която би била съвсем комична, в случай че не беше толкоз страшна); Леа в Гран Канария – безумно красива дребна кукличка, с която би трябвало да внимаваме във всеки миг, с цел да не се случи пакост или катастрофа; Леа в детската градина, където за пръв път се сблъскваме с казуса, който ще ни изтезава в продължение на години (а по какъв начин в действителност се образова едно такова дете?); Леа със залепено върху оченцето капаче, тъй като в един миг стартира да развива мощно кривогледство – и това беше единственият интервал от живота й, в който изглеждаше външно повредена. Леа, Леа, Леа...

Наскоро попитах Паул как самият той е преживявал израстването с тази сестра. (Не знам дали е обикновено, или не, само че той едвам в този момент стартира да се отваря и лека-полека да споделя дълбоките, постоянно потискани, постоянно прикривани страхове, напрежения и несигурности, с които е било обвързвано за него всичко това.) Отговорът му беше малко абсурден, малко моралистичен и напряко смъртоносен, най-малко за един татко. (Споменах ли дотук, че синът ми е най-интелигентното младо създание, което познавам – а в това време и най-хубавият, най-интимният, най-близкият ми приятел; както наподобява, двамата тиктакаме по интуитивно сходни начини)...

„ Аз бях Уили Ломан, а Леа беше Елвис Пресли. “

Разбирате ли какво споделя с мен това момче? Аз бях никой, а Леа беше звездата.

Изтръпнах, несъмнено, и ми струваше известно изпитание да не покажа стреснатостта си от един толкоз пряк, толкоз безмилостен отговор, в който, желая или не, аз чета укор в липса на родителска подготвеност. Паул винаги се е чувствал изцяло помрачен от мощта, с която Леа е изисквала и получавала лъвския къс от родителското внимание в тази къща. Самият аз, израснал в атмосфера на остра конкуренция в борбата за родителската любов и внимание сред мен и по-големия ми брат (при което е много евентуално да съм имал по-скоро ролята на Леа, в сравнение с онази на Паул), знам повече от добре до какво може да докара ревността на едно дете, което се усеща изместено, избутано, изтласкано настрани от центъра на родителското внимание, тъй като паралелно с него се е появило друго, по-малко, а значи снабдено с автоматизирани привилегии създание. Нещата могат да станат същински грозни, несъмнено не е нужно да ви разправям чак толкоз доста. Слава богу, Паул е екипиран с всички добродетели на немското образование (а дали не и гени?), което в никакъв случай не му е разрешило да се отнесе даже и за момент нападателно към сестра си. Страдал е, само че си е мълчал. И е понасял всичко също като възрастните, а в действителност по-добре от тях – за личните си провинения с Леа имам да разправям още доста.

Моят наследник, моят воин!

Фрагмент: от „ Възхвала на Ханс Аспергер, Златко Енев, Изд. Колибри
Научете повече на:
Снимка: