Едно момиче извън града, яхнало вълните
Това е историята на Радостина Ганчева, едно момиче от града, решило да го напусне и да заживее с вятъра. Тя и сестра й имат сърф и кайт учебно заведение на турския остров Гьокчеада и особено за нас, Момичетата от града, са създали един курс с чудното заглавие Сестрите напразно.
Чудя се по какъв начин стартира тази история, може би са доста истории в действителност. Обичам да рисувам, да фотографирам и да пътувам (естествено – да карам уиндсърф и сноуборд). Както споделяше един другар, “ти си бродяга ” – очевидно съм бродяга. Чувствам се добре като у дома на всички места по света и подобавам с голямо любознание към всичко – към местата, към хората.
Пътувах сама, разхождах се, гледах, мислех... Обожавах огромните градове – тези, в които единствено като влезеш, усещаш, че са над 10 милиона души. Харесвах и по-малките, несъмнено. Междувременно имах страхотна работа в рекламна организация, която изискваше съвсем цялото ми време, тъй че пътешествията бяха къси бягства, само че ми даваха заплашителен заряд; хранят ме и до през днешния ден, припомням си звука и миризмата, цветовете на всяко място, където съм била. От друга страна работата в рекламата за мен беше ужасно значима, даваше ми опция да консумирам силата си и да ползвам ентусиазма си. И по този начин досега, в който желаех нещо да се промени. Това е може би заради обстоятелството, че хората в рекламата се възприемат като всемогъщи, а взаимоотношенията с рекламодателите от време на време са безусловно разрушителни. Естествено, спецификата на работата е обвързвана с операция, само че има известна доза надценяване и това ме дистанцира.Най-ценната смяна в живота ми е смирението, на което природата ме научи, възприятието за независимост.Животът ми даде опция да пренаредя полезностите. Това се случи преди осем години, когато със сестра ми се научихме да караме кайт (тя) и уиндсърф (аз). Беше като прояснение. Установяваш, че животът е организиран по различен метод, че дребното дребосъче, което се има за огромен началник, създател и впрочем неща е песъчинка в голям свят, че всичко градско, съпоставено с природата, е като фон в реклама. А чувството за обединение с природата за мен е в действителност осезаемо при срещата с морето и вятъра.
Истинското каране стартира, когато пясъкът стартира да лети, чадърите да падат и плажуващите да си тръгват; на местата с непрекъснат вятър обаче като цяло съвсем няма чадъри и плажуващи. След час, час и половина сесия на талази метър и половина до два с вятър 12-15 метра в секунда (50 км в час) и пулс 145 до 170 излизаш от водата с празна глава, напълно празна. Прибираш оборудването и светът може да спре да се върти – в идващите няколко минути това ще е без значение. Това е най-силното пристрастяване, което съм изпитвала и най-голямата независимост...
Започнах да диря благоприятни условия да карам уиндсърф от ден на ден. Така, нагледно казано, избягах от града много преди този момент да стане “модерно ” и стигнах до Гьокчеада, турски остров в Егейско море. Всъщност това място не е нито толкоз далечно, нито е толкоз екзотично, само че е очарователно провинциално, сурово и доста прохладно.[[gallery]]
Разбира се, въобще не бях първата уиндсърфистка на този остров, само че бях първата жена, която се реши да отвори сърф учебно заведение там. Не го направих напълно сама – имах и към момента имам няколко правилни съидейници. И това е най-ценната смяна в живота ми – смирението, на което природата ме научи, възприятието за независимост и по едно и също време силата и увереността, че всяко нещо е допустимо, в случай че се посветиш напълно. Това и направих; въпреки всичко в средите на сърфистите бях пристигнала отникъде, а и турски не можех да приказвам. Все още изучавам и двете. Уиндсърфът е сложен спорт, изисква съгласуваност, възприятие за баланс и мощ, само че чувството, което дава, е несравнимо.
Изобщо връщането към природата е по този начин нужното презареждане и филтриране на всеки човек в актуалния свят. Има прекалено много “удобства ”, поради които сме изгубили доста от качествата си; би трябвало да си ги върнем, самите ние да се завърнем в естествената си среда. Няма по-добър метод и по-добро предизвикателство от това.
Има и нещо друго: карането на уиндсърф или кайт кардинално е обвързвано с доста пътешестване – първо тъй като в другите интервали от годината вятър има на разнообразни места в света. В Европа, а изключително в България, може да се каже, че съвсем няма вятър. (В Гърция, Турция, Испания и Франция духа през лятото.) Това е обаче е най-хубавата част, тъй като след сезона още веднъж пътувам, единствено че до изолирани, далечни места, където в общия случай няма нищо друго с изключение на океан и пустиня и вятър, доста вятър, и най-хубавите райдъри в света. Всичко е различно; след 24 часа полети и стоене по разнообразни летища с голям багаж спортна екипировка, и в допълнение още 3-4 часа път с джип през по-труднопроходими места, стигаме до някой “най-добър спот ” – и това е раят, почтена дума!
Обичам Мароко и най-вече Дахла, дребен град на носа на полуостров, който оформя 40-километрова лагуна. Освен Дахла в радиус от 300 километра друго няма – единствено дюни, вятър, океан и големи звезди нощем, и всичко това е необозримо и безпределно... Дюните в Дахла от горната страна са плоски като полети с асфалт, а в кората има седиментни миди и охлюви. Сигурно са били част от дъното на океана и са напълно разнообразни от дюните в пустинята Сеара в северната част на Бразилия. Сеара пък е бяла, дюните са “плаващи ”, вятърът е толкоз мощен, че носи пясъците им и с годините те се “местят ” и затрупват дребни палмови горички или колиби... В началото на пустинята се намира Джерикоакоара, малко рибарско населено място, което се е трансформирало в най-сигурната и известна кайт и уиндсърф дестинация поради непрекъснатия вятър. Най-близкото летище Фораталеза е на 300 км и до Джери се пътува с джип; част от пътя минава през дюните и плажа, а по време на прилив вълните безусловно облизват гумите. Вятърът е толкоз мощен, че там постоянно карам с най-малкото си платно и дребната си дъска. Джерикоакоара е отчасти скрита зад един рид, по тази причина пясъкът не я затрупва, а растителността е обилна, и искряща във всички най-ярки цветове. Подобни са цветовете на растителността в Муи-Не, във Виетнам, единствено пясъците са червени. Любимите ми плодове там са разнообразни, а вятърът също е непрекъснат и локалните хора са усмихнати... Майка ми един път ми сподели: “Ти вървиш към този момент единствено в някакви пустини и морета... ” Вярно е, само че на тези места срещам хора, които имат същите ползи и настройки и се усещам напълно на място.А в Гьокчеада началото на всеки сезон е мъчно, бурите през зимата унищожават съвсем всичко, всяка пролет започваме съвсем изначало. Възстановяваме провалите по базата, приготвяме всичко по този начин, че мястото да е прелестно, сглобяваме и подреждаме цялата екипировка; всичко това го вършим сами. После всеки ден сме на плажа – учим хората да карат уиндсърф или кайт. Разбира се, ние самите също караме всеки ден, този спорт е безконечен за научаване и това е най-хубавото!
С времето открих, че дамите напредват по друг метод от мъжете. Има и друга истина. Поради неналичието на условия за кайт и уиндсърф в България равнището на всички е много ниско; все пак или може би тъкмо по тази причина в средата на брега девойките постоянно са обект на състрадание и подбив. Това би трябвало да се промени, просто повече девойки би трябвало да дойдат на брега. Няма да отхвърлям, че спортовете са сложни и изискват време и отдаденост, само че къде по-трудни неща вършим. Момичетата на всяка възраст са любопитни и надарени и във всяка има авантюристичен дух – би трябвало единствено да го отключим.
Радостина Ганчева
Чудя се по какъв начин стартира тази история, може би са доста истории в действителност. Обичам да рисувам, да фотографирам и да пътувам (естествено – да карам уиндсърф и сноуборд). Както споделяше един другар, “ти си бродяга ” – очевидно съм бродяга. Чувствам се добре като у дома на всички места по света и подобавам с голямо любознание към всичко – към местата, към хората.
Пътувах сама, разхождах се, гледах, мислех... Обожавах огромните градове – тези, в които единствено като влезеш, усещаш, че са над 10 милиона души. Харесвах и по-малките, несъмнено. Междувременно имах страхотна работа в рекламна организация, която изискваше съвсем цялото ми време, тъй че пътешествията бяха къси бягства, само че ми даваха заплашителен заряд; хранят ме и до през днешния ден, припомням си звука и миризмата, цветовете на всяко място, където съм била. От друга страна работата в рекламата за мен беше ужасно значима, даваше ми опция да консумирам силата си и да ползвам ентусиазма си. И по този начин досега, в който желаех нещо да се промени. Това е може би заради обстоятелството, че хората в рекламата се възприемат като всемогъщи, а взаимоотношенията с рекламодателите от време на време са безусловно разрушителни. Естествено, спецификата на работата е обвързвана с операция, само че има известна доза надценяване и това ме дистанцира.Най-ценната смяна в живота ми е смирението, на което природата ме научи, възприятието за независимост.Животът ми даде опция да пренаредя полезностите. Това се случи преди осем години, когато със сестра ми се научихме да караме кайт (тя) и уиндсърф (аз). Беше като прояснение. Установяваш, че животът е организиран по различен метод, че дребното дребосъче, което се има за огромен началник, създател и впрочем неща е песъчинка в голям свят, че всичко градско, съпоставено с природата, е като фон в реклама. А чувството за обединение с природата за мен е в действителност осезаемо при срещата с морето и вятъра.
Истинското каране стартира, когато пясъкът стартира да лети, чадърите да падат и плажуващите да си тръгват; на местата с непрекъснат вятър обаче като цяло съвсем няма чадъри и плажуващи. След час, час и половина сесия на талази метър и половина до два с вятър 12-15 метра в секунда (50 км в час) и пулс 145 до 170 излизаш от водата с празна глава, напълно празна. Прибираш оборудването и светът може да спре да се върти – в идващите няколко минути това ще е без значение. Това е най-силното пристрастяване, което съм изпитвала и най-голямата независимост...
Започнах да диря благоприятни условия да карам уиндсърф от ден на ден. Така, нагледно казано, избягах от града много преди този момент да стане “модерно ” и стигнах до Гьокчеада, турски остров в Егейско море. Всъщност това място не е нито толкоз далечно, нито е толкоз екзотично, само че е очарователно провинциално, сурово и доста прохладно.[[gallery]]
Разбира се, въобще не бях първата уиндсърфистка на този остров, само че бях първата жена, която се реши да отвори сърф учебно заведение там. Не го направих напълно сама – имах и към момента имам няколко правилни съидейници. И това е най-ценната смяна в живота ми – смирението, на което природата ме научи, възприятието за независимост и по едно и също време силата и увереността, че всяко нещо е допустимо, в случай че се посветиш напълно. Това и направих; въпреки всичко в средите на сърфистите бях пристигнала отникъде, а и турски не можех да приказвам. Все още изучавам и двете. Уиндсърфът е сложен спорт, изисква съгласуваност, възприятие за баланс и мощ, само че чувството, което дава, е несравнимо.
Изобщо връщането към природата е по този начин нужното презареждане и филтриране на всеки човек в актуалния свят. Има прекалено много “удобства ”, поради които сме изгубили доста от качествата си; би трябвало да си ги върнем, самите ние да се завърнем в естествената си среда. Няма по-добър метод и по-добро предизвикателство от това.
Има и нещо друго: карането на уиндсърф или кайт кардинално е обвързвано с доста пътешестване – първо тъй като в другите интервали от годината вятър има на разнообразни места в света. В Европа, а изключително в България, може да се каже, че съвсем няма вятър. (В Гърция, Турция, Испания и Франция духа през лятото.) Това е обаче е най-хубавата част, тъй като след сезона още веднъж пътувам, единствено че до изолирани, далечни места, където в общия случай няма нищо друго с изключение на океан и пустиня и вятър, доста вятър, и най-хубавите райдъри в света. Всичко е различно; след 24 часа полети и стоене по разнообразни летища с голям багаж спортна екипировка, и в допълнение още 3-4 часа път с джип през по-труднопроходими места, стигаме до някой “най-добър спот ” – и това е раят, почтена дума!
Обичам Мароко и най-вече Дахла, дребен град на носа на полуостров, който оформя 40-километрова лагуна. Освен Дахла в радиус от 300 километра друго няма – единствено дюни, вятър, океан и големи звезди нощем, и всичко това е необозримо и безпределно... Дюните в Дахла от горната страна са плоски като полети с асфалт, а в кората има седиментни миди и охлюви. Сигурно са били част от дъното на океана и са напълно разнообразни от дюните в пустинята Сеара в северната част на Бразилия. Сеара пък е бяла, дюните са “плаващи ”, вятърът е толкоз мощен, че носи пясъците им и с годините те се “местят ” и затрупват дребни палмови горички или колиби... В началото на пустинята се намира Джерикоакоара, малко рибарско населено място, което се е трансформирало в най-сигурната и известна кайт и уиндсърф дестинация поради непрекъснатия вятър. Най-близкото летище Фораталеза е на 300 км и до Джери се пътува с джип; част от пътя минава през дюните и плажа, а по време на прилив вълните безусловно облизват гумите. Вятърът е толкоз мощен, че там постоянно карам с най-малкото си платно и дребната си дъска. Джерикоакоара е отчасти скрита зад един рид, по тази причина пясъкът не я затрупва, а растителността е обилна, и искряща във всички най-ярки цветове. Подобни са цветовете на растителността в Муи-Не, във Виетнам, единствено пясъците са червени. Любимите ми плодове там са разнообразни, а вятърът също е непрекъснат и локалните хора са усмихнати... Майка ми един път ми сподели: “Ти вървиш към този момент единствено в някакви пустини и морета... ” Вярно е, само че на тези места срещам хора, които имат същите ползи и настройки и се усещам напълно на място.А в Гьокчеада началото на всеки сезон е мъчно, бурите през зимата унищожават съвсем всичко, всяка пролет започваме съвсем изначало. Възстановяваме провалите по базата, приготвяме всичко по този начин, че мястото да е прелестно, сглобяваме и подреждаме цялата екипировка; всичко това го вършим сами. После всеки ден сме на плажа – учим хората да карат уиндсърф или кайт. Разбира се, ние самите също караме всеки ден, този спорт е безконечен за научаване и това е най-хубавото!
С времето открих, че дамите напредват по друг метод от мъжете. Има и друга истина. Поради неналичието на условия за кайт и уиндсърф в България равнището на всички е много ниско; все пак или може би тъкмо по тази причина в средата на брега девойките постоянно са обект на състрадание и подбив. Това би трябвало да се промени, просто повече девойки би трябвало да дойдат на брега. Няма да отхвърлям, че спортовете са сложни и изискват време и отдаденост, само че къде по-трудни неща вършим. Момичетата на всяка възраст са любопитни и надарени и във всяка има авантюристичен дух – би трябвало единствено да го отключим.
Радостина Ганчева
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ