„Драконът“ – политическата приказка на Явор Гърдев
Това е една доста нужна пиеса. Тя несъмнено е мъдра, отлично изиграна и чудесно сложена, само че на първо място постановката на Явор Гърдев „ Драконът “ по пиесата на Евгений Шварц е наложителна за всяка страна, в която политическата власт е изгубила мярката и е придобила „ драконови “ размери.
Евгений Шварц написа „ Драконът “ през 1943 година, само че първата режисура на пиесата е неразрешена от цензурата. Същото се случва и с втората режисура през 1962 година. По обясними аргументи политическата алегория на Шварц е неприемлива за руската власт. Затова пък „ Драконът “ е игран близо 20 години в Берлин, по него, отново в Германия, е сложена опера, а създател на либретото е Хайнер Мюлер. Изобщо това е класическо произведение, което много време е липсвало на родна сцена.
Главният воин в пиесата е самият змей. Ясно е, че в България единствено може да изиграе тази роля – или най-малко това излиза наяве още в първата сцена. Драконът живее в планината над градчето от 400 години и всяка година води в пещерата си по една госпожица. Хората в града са привикнали с това и от дълго време не се впечатляват – в последна сметка това си е техният змей, в случай че не е той, ще пристигна различен, може би и по-страшен. Затова в последните два-три века опозиция не се вижда. И не щеш ли един ден идва Ланселот. Във разновидността на Явор Гърдев той е просто Героят (Ненчо Костов), въобще в пиесата немските имена на героите са побългарени, може би с цел да се приближи повече сюжетът до актуалния фен. Героят желае и даже може би може да убие дракона, само че хората в градчето не са съгласни, сходна смяна в статуквото ги прави нервни и несигурни. Оказва се, че са прави – убийството на дракона няма да промени нищо, тъй като „ драконовата “ система я основават и поддържат хората. Изобщо от самото начало се сещах за еквивалента на този сюжет, преведен на родния политически език: „ Ами то просто няма за кой различен за се гласоподава “.
Евгений Шварц е детски публицист и на пръв взор сюжетът е баснословен. В него обаче има вплетени удачно доста детайли от действителността, някои от тях извънредно смешни. Това придава на действието динамичност и новост, тъй че показаното на сцената не наподобява ни минимум ретро – за това способстват и декорът и костюмите на Свила Величкова. Може би като преднамерено издирван резултат част от актьорите приказват някак плакатно, все едно рецитират, тъй като целият сюжет много припомня на времената, в които всички са рецитирали. На този декор се открояват видимо с изключение на упоменатият Михаил Мутафов също по този начин и в ролята на Градоначалника – мога сигурно да кажа, че най-хубавите функции в театъра на този артист са под режисурата на Явор Гърдев. В останалите функции са Ованес Торосян, Стоян Радев и още много артисти от трупата на варненския спектакъл, както и две симпатични деца.
Това е второто доста мощно зрелище на Явор Гърдев, което виждам в течение на две седмици – първото беше. Надявам се креативният му напредък да продължи доста дълго време, ние, феновете, имаме потребност от него.
Евгений Шварц написа „ Драконът “ през 1943 година, само че първата режисура на пиесата е неразрешена от цензурата. Същото се случва и с втората режисура през 1962 година. По обясними аргументи политическата алегория на Шварц е неприемлива за руската власт. Затова пък „ Драконът “ е игран близо 20 години в Берлин, по него, отново в Германия, е сложена опера, а създател на либретото е Хайнер Мюлер. Изобщо това е класическо произведение, което много време е липсвало на родна сцена.
Главният воин в пиесата е самият змей. Ясно е, че в България единствено може да изиграе тази роля – или най-малко това излиза наяве още в първата сцена. Драконът живее в планината над градчето от 400 години и всяка година води в пещерата си по една госпожица. Хората в града са привикнали с това и от дълго време не се впечатляват – в последна сметка това си е техният змей, в случай че не е той, ще пристигна различен, може би и по-страшен. Затова в последните два-три века опозиция не се вижда. И не щеш ли един ден идва Ланселот. Във разновидността на Явор Гърдев той е просто Героят (Ненчо Костов), въобще в пиесата немските имена на героите са побългарени, може би с цел да се приближи повече сюжетът до актуалния фен. Героят желае и даже може би може да убие дракона, само че хората в градчето не са съгласни, сходна смяна в статуквото ги прави нервни и несигурни. Оказва се, че са прави – убийството на дракона няма да промени нищо, тъй като „ драконовата “ система я основават и поддържат хората. Изобщо от самото начало се сещах за еквивалента на този сюжет, преведен на родния политически език: „ Ами то просто няма за кой различен за се гласоподава “.
Евгений Шварц е детски публицист и на пръв взор сюжетът е баснословен. В него обаче има вплетени удачно доста детайли от действителността, някои от тях извънредно смешни. Това придава на действието динамичност и новост, тъй че показаното на сцената не наподобява ни минимум ретро – за това способстват и декорът и костюмите на Свила Величкова. Може би като преднамерено издирван резултат част от актьорите приказват някак плакатно, все едно рецитират, тъй като целият сюжет много припомня на времената, в които всички са рецитирали. На този декор се открояват видимо с изключение на упоменатият Михаил Мутафов също по този начин и в ролята на Градоначалника – мога сигурно да кажа, че най-хубавите функции в театъра на този артист са под режисурата на Явор Гърдев. В останалите функции са Ованес Торосян, Стоян Радев и още много артисти от трупата на варненския спектакъл, както и две симпатични деца.
Това е второто доста мощно зрелище на Явор Гърдев, което виждам в течение на две седмици – първото беше. Надявам се креативният му напредък да продължи доста дълго време, ние, феновете, имаме потребност от него.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ