Това е една история за българския път и за българския

Това е една история за българския път и за българския живот. С уговоркатата, че няма път обратно, както животът има своя натурален ход и в никакъв случай не можеш да върнеш нито един момент.

Седмицата стартира с покруса на пътя, в която живота си изгубиха десетки деца, родители, младоженци. Часове по-рано възрастни хора изгоряха в село Рояк. На този декор заболяването ни лиши още стотици наши сънародници. Това се случи по огромния общ път на нашето общество единствено в границите на няколко дни.

" Предстоеше ни още доста път. Но какво от това? Пътят е живот ", написа Керуак в класиката " По пътя ".

Ако пътят е живот, то българският път е рисков за живота. Той е мрачен, на моменти злокобно лъкатушен или лъжливо прав. По българския път знаците от време на време объркват, липсват или не се виждат. По българския път маркировката е български патент на непукизъм и работа на парче. На някои места тя е толкоз занемарена, че даже в центъра на София човек несъзнателно може да влезе в насрещното.

По българския път не можеш да схванеш къде продължава твоята лента, ненадейно идва нова, която май е остарялата, тъй като няма метод да схванеш кои контури са по-нови. Дори и българският път да е нов и добре издигнат, маркировката е толкоз нескопосана, че на моменти се чудиш по какъв начин е допустимо това да се случва. Защото липсва обща визия и няма тактика. Няма мисъл за хората и тяхната сигурност. Знаци липсват или знакът е един, нормално прикрит зад неподдържана растителност край пътя, край която постоянно стоят служители на реда, с цел да глобяват пропусналите самотния прикрит знак.

Край българския път стърчат железа. Плочките са разрушени и можеш да си счупиш крайници, да те убие ток от кабел или да пропаднеш в ров.

Край българския път никнат нови здания, без особена мисъл дали пътят ще може да поеме пътуващите. Строят се кооперации, цели квартали в огромните градове към този момент са задръстени от камиони и тиня. Коли се качват по тротоарите. Стърчат кранове, а паркоместата в София костват повече от дребен апартамент по зимните ни курорти. Българският път е претрупан и в това време уединен. Той е неприятно поддържан и печален. Българският път се нуждае от смяна. Българският живот - също.

Защото това е нашият път и нашият живот, по които от време на време се движим като самоубийци. Пътят, край който някои от нас изхвърлят боклуците си или облекчават потребностите си. Или дават подкупи, или желаят подкупи. Пътят, по който се движим без лицензи и документи. Замислете се, пътят в действителност е обвързван с живота, без значение по какъв начин минава той. А животът би трябвало да се живее умерено, рационално, с мисъл за другия, с религия, че пътят на времето ще ни води до все по-нови и все по-щастливи мигове.

По българския път би трябвало да се движим със примирение и вяра. Че от всички нас зависи този път може да наподобява по-добре и ще е по-добре. Че тези, които си отидоха по пътя, не са си отишли на вятъра, а са ни завещали уроци за рискове, които ние би трябвало да предотвратяваме. Във всяка една сфера на живота.

Когато е алено - да стопираме. Защото и в живота от време на време е нужно да спреш. Когато е неразрешено да завием наляво или надясно да не го вършим, тъй като никой не почита тези, които вършат дребни дяволии. Да търсим отговорност на тези, които очевидно не си правят работата.

По пътя е такова, каквото си го създадем, само че нормално след най-трудната поука. Но в случай че си затваряме и очите и за поуките, по пътя ще е все по този начин мрачно, непредсказуемо и безредно. И все по този начин - толкоз рисково за живота.