Кметът на промяната: Пловдив щеше да има стадион, ако...
Тодор Петков е пловдивчанин, инженер по промишлено и гражданско строителство. Кмет на Пловдив от февруари 1988 до октомври 1990 година. На този пост го заварва началото на демокрацията на 10 ноември 1989 година Областен шеф на Пловдив от 2005 до 2009 година Ето какво си спомня кметът на смяната за тогавашните преломни събития:
Няма да не помни 10 ноември 1989 година в никакъв случай. Бях събрал шефовете на всички пловдивски строителни организации в почивната станция на Трансстрой на Пампорово. Исках да обсъдим в неофициална конюнктура идното довеждане докрай на стадион „ 9 септември ”, прочут в този момент като „ Пловдив ”. За страдание стадионът още не е завършен. А трябваше да е подготвен през 1990 година за третото международно състезание по лека атлетика за юноши и девойки, което щеше да се организира в Пловдив.
Научихме новината, еуфорията беше доста огромна. Ала на никого и през разум не му е минавало какво тъкмо ще стане отсега нататък. Мисля, че огромна част от хората тогава имаха вяра, че нещо ще се промени към по-добро. Докато през днешния ден може би разочарованите са повече от оптимистите.
В кръга на шегата - в случай че по този начин наречената смяна беше закъсняла с година, Пловдив щеше да има освен стадион, само че и много други неща. Но стадион сигурно щеше да има.
Спомням си преживелица, която се е запечатила в съзнанието ми. Ходех всеки ден на стадиона, с цел да видя по какъв начин вървят нещата. И виждам двама строителни служащи от дружество, което към този момент не съществува, седнали на скамейка, забили по едно синьо флагче и пият бира. Казах им: Давайте, момчета, че не остана време, би трябвало да приключваме обекта! Те не ме познаваха, тогава не беше като в този момент -управляващите и началниците да са всеки ден във вестниците и по малките екрани. Единият служащ сподели: Айде, бе, ще им работим на тия мръсни комунисти, ще им вършим стадион! Опитах се да им обясня, че стадионът е на всички пловдивчани. Не ме схванаха и продължиха да си пият бирата.
Стадионът прочее по този начин и не стана за международното, не беше напълно завършен, макар че бяхме вкарали да работят всичките строители на града. Пловдив беше на косъм да бъде лишен от домакинство на Световното, добре че парещ покровител за това беше тогавашният ръководител на Международната федерация по лека атлетика Примо Небиоло, изключителна персона. Тогава нашият стадион „ 9 септември ”, въпреки недовършен, беше с тартанова писта номер 1 в Европа.
А що се отнася до прехода, той стана някак по нашенски, да не се усъмни някой, че не сме българи!
Питам се, без да намирам отговори: Защо трябваше всичко да сринем? Ако в предходната система е имало нещо недобро, уродливо, за какво не съумяхме да изхвърлим единствено него, а останалото да бъде база за доизграждане? Може да е и въпрос на народен нрав, с който не можем да се преборим.
Ако се отворят данните от статистиката, ще се види, че Пловдив в ония години е бил в първата половина на областите у нас. Градът беше втори по величина, региона имаше 800 000 души, в този момент е с 200 000 по-малко. Значи е имало занаят, с цел да могат тия хора да живеят и да се трудят в границите на региона.
Искам да припомня, че през 60-те, по едно и също време с японското икономическо знамение, се заприказва и за българското знамение в селското стопанство. Бяхме тогава на такава висота, каквато кой знае дали в миналото ще я стигнем. Преди 10 ноември нямаше село, в което да няма настоящ завод, главно на Металхим, оръжейната индустрия. Това осигуряваше прехранване на хората. Чехия няма никаква миграция - и тогава, и до ден сегашен, тъкмо посредством основаване на занаят в дребните обитаеми места. А при нас една трета от хората избягаха в София, друга една трета в 3-4 огромни града.
Една от фундаменталните неточности след 10 ноември е това, че някои помислиха, че е най-лесно да управляваш. Довчера си господин никой, от през днешния ден ставаш министър и управляваш цялостен бранш. Преди 10 ноември не можеш да станеш министър, в случай че преди този момент не си бил най-малко общоприет шеф на обединяване или зам.-министър. Няма по какъв начин да стане добър управленец човек, който доскоро е управлявал само себе си, а през днешния ден го правиш министър председател или министър. Някой сподели, че е неприятен материалът. Не, споделям, че материалът е добър, само че не може да го хвърлиш в дълбокото да се дави, без първо да го научиш да плува.
Нямам носталгия по предишното. Въпросът е сътворяваме ли условия децата и внуците ни да са тук, а не България прогресивно да понижава. Слава богу, децата, внуците ми са тук и съм благополучен.
Искам да станем страна, в която да плащаме повече налози. Високите налози се заплащат от богатите хора. Колкото повече са богатите, толкоз повече пари ще се събират в страната като бюджет, а те се връщат назад, отново са за хората.
Финалът на прехода е надалеч. Доста път ни остава, само че имам вяра, че ще поставим старания. Страхотен ни е материалът, само че лозето желае мотика, единствено по този начин ще стане положително място за живеене.
Няма да не помни 10 ноември 1989 година в никакъв случай. Бях събрал шефовете на всички пловдивски строителни организации в почивната станция на Трансстрой на Пампорово. Исках да обсъдим в неофициална конюнктура идното довеждане докрай на стадион „ 9 септември ”, прочут в този момент като „ Пловдив ”. За страдание стадионът още не е завършен. А трябваше да е подготвен през 1990 година за третото международно състезание по лека атлетика за юноши и девойки, което щеше да се организира в Пловдив.
Научихме новината, еуфорията беше доста огромна. Ала на никого и през разум не му е минавало какво тъкмо ще стане отсега нататък. Мисля, че огромна част от хората тогава имаха вяра, че нещо ще се промени към по-добро. Докато през днешния ден може би разочарованите са повече от оптимистите.
В кръга на шегата - в случай че по този начин наречената смяна беше закъсняла с година, Пловдив щеше да има освен стадион, само че и много други неща. Но стадион сигурно щеше да има.
Спомням си преживелица, която се е запечатила в съзнанието ми. Ходех всеки ден на стадиона, с цел да видя по какъв начин вървят нещата. И виждам двама строителни служащи от дружество, което към този момент не съществува, седнали на скамейка, забили по едно синьо флагче и пият бира. Казах им: Давайте, момчета, че не остана време, би трябвало да приключваме обекта! Те не ме познаваха, тогава не беше като в този момент -управляващите и началниците да са всеки ден във вестниците и по малките екрани. Единият служащ сподели: Айде, бе, ще им работим на тия мръсни комунисти, ще им вършим стадион! Опитах се да им обясня, че стадионът е на всички пловдивчани. Не ме схванаха и продължиха да си пият бирата.
Стадионът прочее по този начин и не стана за международното, не беше напълно завършен, макар че бяхме вкарали да работят всичките строители на града. Пловдив беше на косъм да бъде лишен от домакинство на Световното, добре че парещ покровител за това беше тогавашният ръководител на Международната федерация по лека атлетика Примо Небиоло, изключителна персона. Тогава нашият стадион „ 9 септември ”, въпреки недовършен, беше с тартанова писта номер 1 в Европа.
А що се отнася до прехода, той стана някак по нашенски, да не се усъмни някой, че не сме българи!
Питам се, без да намирам отговори: Защо трябваше всичко да сринем? Ако в предходната система е имало нещо недобро, уродливо, за какво не съумяхме да изхвърлим единствено него, а останалото да бъде база за доизграждане? Може да е и въпрос на народен нрав, с който не можем да се преборим.
Ако се отворят данните от статистиката, ще се види, че Пловдив в ония години е бил в първата половина на областите у нас. Градът беше втори по величина, региона имаше 800 000 души, в този момент е с 200 000 по-малко. Значи е имало занаят, с цел да могат тия хора да живеят и да се трудят в границите на региона.
Искам да припомня, че през 60-те, по едно и също време с японското икономическо знамение, се заприказва и за българското знамение в селското стопанство. Бяхме тогава на такава висота, каквато кой знае дали в миналото ще я стигнем. Преди 10 ноември нямаше село, в което да няма настоящ завод, главно на Металхим, оръжейната индустрия. Това осигуряваше прехранване на хората. Чехия няма никаква миграция - и тогава, и до ден сегашен, тъкмо посредством основаване на занаят в дребните обитаеми места. А при нас една трета от хората избягаха в София, друга една трета в 3-4 огромни града.
Една от фундаменталните неточности след 10 ноември е това, че някои помислиха, че е най-лесно да управляваш. Довчера си господин никой, от през днешния ден ставаш министър и управляваш цялостен бранш. Преди 10 ноември не можеш да станеш министър, в случай че преди този момент не си бил най-малко общоприет шеф на обединяване или зам.-министър. Няма по какъв начин да стане добър управленец човек, който доскоро е управлявал само себе си, а през днешния ден го правиш министър председател или министър. Някой сподели, че е неприятен материалът. Не, споделям, че материалът е добър, само че не може да го хвърлиш в дълбокото да се дави, без първо да го научиш да плува.
Нямам носталгия по предишното. Въпросът е сътворяваме ли условия децата и внуците ни да са тук, а не България прогресивно да понижава. Слава богу, децата, внуците ми са тук и съм благополучен.
Искам да станем страна, в която да плащаме повече налози. Високите налози се заплащат от богатите хора. Колкото повече са богатите, толкоз повече пари ще се събират в страната като бюджет, а те се връщат назад, отново са за хората.
Финалът на прехода е надалеч. Доста път ни остава, само че имам вяра, че ще поставим старания. Страхотен ни е материалът, само че лозето желае мотика, единствено по този начин ще стане положително място за живеене.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ