Тодор Билчев е роден на 18.04.1956 г. в Русе. Завършил

Тодор Билчев е роден на 18.04.1956 година в Русе. Завършил е българска лингвистика във ВТУ " Св. св. Кирил и Методий ". Работи в Държавен списък - Русе. Издал е 64 книги, най-вече документални и исторически. Лауреат на националната литературна премия " Светлоструй " за документалистика. Автор е на четири стихосбирки: " Есенна беритба ", " Празниците на Духа ", " Прашинки от Безкрая ", " Светлина в душата ми погледна ".

Копнеж по идеал

Копнеж и идеал - най-български слова
професорката френска през днешния ден избра.
Но тя не бе ли чула " независимост ",
коя възпя Поета и умря?!

Но във блян и идеал за независимост,
тъй като постоянно българин живя,
затуй вероятно тя ги назова -
най-българските думи на света.

Копнеж и идеал, величие и срам.
Небосвода български е с тях озарен.
Затуй езикът ни е океан,
от думи звънкопеещи облян.

Че в него всеки тон е идеал, блян,
неистово жадувана вяра.
Сред свещените се той подрежда.
В словото ни Сам Се Бог оглежда!...

За безсмислието на словата, оправдаващи делата

Приказват си, приказват си, приказват си...
Но не санкционират се... И... не санкционират се...
А със думи сладки, и със думи мазни
толкоз неща си споделят... безобразни...

Ала, което би трябвало, единствено не това.
Че ще сбъркат огромна някоя игра.
За това били измислени словата,
знаят те, да си спасяваш самичък главата.

Затуй със думи елементарни политиците
си чешат непрестанно езиците.
Апартаменти?... Какво тук значат?...
Те страната купуват и... продават!...

Самотникът

Отиваш си. След туй - назад.
Отиваш си. И отново се връщаш.
Отиваш си? Невероятно!
Та ти, нали, все си се прибирал?

Къде да идеш? Нямаш никой.
И същото е - да се върнеш.
Днес животът ти е във застой.
И щом няма кого да прегърнеш.

Така все тука или пък там,
от житейските талази люлян,
постоянно с другите и постоянно самичък,
отшелник оставаш... Голям...

Какво ли може да поискаш?
И да ти дадат какво ли могат?
Със самотата самичък устискваш.
Ти със нея ставаш по-богат...

И отново се връщаш. И отиваш.
Все към нищото си насочен.
Макар и самичък, ти не загиваш.
Самотник тъй като си роден...

Живот

Животът - излъган пай от розови очаквания,
полети с кипналата завист на гневен ден.
Животът - горяща звезда и свъсени вежди.
Победител, шумно приветстван. Унил надвит.

Животът - и наслада, и тъга, сълза и усмивка,
през нощ непрогледна, минали и отишли.
Животът - искра измежду тъмата, нежна целувка,
в душите на хората, от где, неизвестно пристигнали.

Животът - хем благополучие, тъга, обич и ненавист,
над индивида надвиснали като ядосан ярем.
Животът - сияйна зора и гнойна проказа.
Както искаш, го казвай. Думата все е... живот!

За отхраната

Човек е умен, може ли да се нахрани.
А какъв брой мъдреци умирали са гладни?!
И храната единствено ли ражда мъдростта ни,
щом не за тяло, а за Дух сме призовани?!...

Искаме, не желаеме, се раждаме и мрем.
А дори, желаеме, не желаеме, живеем.
И що за тялото да дирим ний храната,
във апетит, когато сме зарязали душата.

Да, отхраната е значимо обвързване
за човек и неговото потомство.
Но дано с тялото да храним и душата.
За да останем безконечни ний... И на земята...

Земните крила

Само мрачна светлина
в делника ми милостиня.
А във моята душа
звънна тон от тишина.

Аз след него полетях.
Тебе да настигна... щях.
Но светът ми се присмя...
Ех, какъв добряк бях!

Как ти дириш все това,
дето няма го в света?!
Само мрачна светлина
безконечна е над таз земя!...

Ти това не го разбра
и от дребен полетя.
Но със земните крила
не се стига Вечността...

В света на звездите

Все огради ни подвигат, все стени ни градят.
Малко печален е този наш, сякаш, верен път.
Каквото да вършат, където и да вървят,
те, нашите вождове, не могат да сгрешат.

Бъркаме единствено елементарните, ние.
Защото зад нищо не можем да се скрием.
И даже да се борим, даже да се бием,
за себе си правдата не ще да открием.

Че постоянно са прави единствено тези, които
са могъщи и мощни с властта на парите.
Ала най са богати единствено бедните, те,
които живеят във света на звездите!...

Жажда за полет

Като кисело вино, като слаба ракия,
като самун мухлясал, като баница суха,
като луда вода във крайбрежията се удрям,
сякаш Горе дошъл съм, а към момента съм тука...

Между Бога и дявола така постоянно пътувам.
И двамата дърпат ме. И желаят ме двамата.
Жив ли съм, не разбирам, или още сънувам?
И по какъв начин и къде ли ще да свърши ми драмата?!

Може би чак тогава, може би и когато
изпия ракията, а от хляба с трохите
нахраня аз гладното, оскъдно, птичето ято...
И с него политна... надалеч... във Висините!

Венец от трънени лаври

Аз изписах от звънкащо слово
своя лавров, своя трънен венец.
Да политне сърце е готово,
като олово от жертвен свинец.

Но след полета кацане има.
А моето къде ли ще случи?
Гдето там и тъмата е зрима,
ще ли се, да е живо, научи?

Вятър ни духа и сняг ни вали.
Бури отвяват очаквания, фантазии.
Където раняват, там ни боли.
Ранена, без вик, душата крещи!...