(The Virgin Spanking the Christ Child before Three Witnesses: Andre

(The Virgin Spanking the Christ Child before Three Witnesses: Andre Breton, Paul Eluard, and the Painter, by Max Ernst, 1926)

В съчиненията на Макаренко неколкократно се повтаря едно значимо наблюдаване: " Децата на щастливите фамилии са добре възпитани. "   Да, в действителност, няма никакво подозрение, щастието е най-хубавият педагог, само че за жал неговите " научни основи " още не са открити. Знае се единствено, че " всички щастливи фамилии си наподобяват ", както твърди Лев Николаевич Толстой, до момента в който нещастните са цялостни с " многообразие ". Може би би трябвало да се добави, че възпитанието пък от своя страна значително е отговорно за щастието, и по този начин кръгът ще се затвори.

В актуалното семейство няма единение и по въпроса за наказванията, даже и за най-примитивното - физическото. Много родители са изрично уверени, че едно дете не трябва да се бие. И аз съм уверен в това, жена ми - също. И все пак всеки един от нас е нарушавал убежденията си. Така че разликата сред нас и тези, които имат вяра в лечебната стойност на багра, е в това, че ние се намираме в по-жалко състояние, страдаме от скрупули, тъй като сме престъпвали възгледите си. Ние имаме едно опрощение - нервите. Въпросът е единствено кой е отговорен, че личното ни дете е било в положение да ни извади от равновесие.

Да се разисква физическото наказване, е непристойно старомодно. И в случай че би трябвало да размишляваме върху нещо, то е за какво продължаваме да го прилагаме. Мисля, че да се откажеш от физическото наказване, не значи единствено да престанеш да раздаваш шамари. Когато едно дете за пръв път през живота си почувствува болката, то не е в положение да проумее смисъла на събитието. Това, което реализираме с първата плесница, е събуждането на възприятието за боязън, ние се надяваме, че споменът от болката ще защищити от повторна постъпка. Така че физическото наказване е единствено вариация на възпитанието посредством боязън, а би трябвало да признаем, че в продължение на хилядолетия страхът е педагог номер едно и в фамилията, и в обществото. Какво значат чистосърдечните думи на старите хора: " Децата би трябвало да имат боязън ", с изключение на синоним на положително образование.

Страхът от физическата болежка е най-примитивният и най-ясно изразеният. Когато стопанинът вдигне ръка, битото куче се свива единствено. Важното е да си отговорим почтено дали възпитанието посредством боязън в каквато и да е форма е също по този начин остаряло, както побоят. Тук обаче почвата става хлъзгава - има ли санкции, ще има и боязън от тях. В края на краищата обществото се защищава посредством наказателната институция.

Аз не пия, когато карам колата си, най-много тъй като ме е боязън, че ще ми лишават свидетелството. Но сходен боязън не може да бъде цел на възпитанието. Тъй като, щом той отпадне (началникът на КАТ е мой приятел), няма да има какво да ме възпре. Възпитанието има смисъл, в случай че докара моя разсъдък и воля до възбраната да карам пийнал, тъй като съм проумял и оценил заплахата, на която посрамвам себе си и другите. И тука още веднъж кръгът се затваря. Възпитаният посредством боязън няма да нарушава нормите, само че в никакъв случай няма да осъзнае тяхната същинска нужда.

Да се отхвърли наказването по начало, прочее такива гласове нееднократно са се чували, известна е формулата " Наказанието възпитава плебеи ", ми се коства безнадеждно начинание, най-малко за близкото бъдеще на човечеството. Като си спомня единствено какви блестящи редове са написани за или срещу смъртната присъда, изпадам в бездънен ужас. И все пак знам, че едно образование, разчитащо на страха и насилието, може да реализира избрани прагматични цели, само че в своята същина то си остава подправено. По времето на Хитлер престъпната престъпност в райха е достигнала най-нисък %. Страхът е тържествувал и като че ли осъществил задачата си. Но по времето на същия този Хитлер закононарушенията против индивида в Германия са достигнали върха си. Никой не е смеел да прибере пропуснат портфейл, само че ужасяващо доста, дано това не се не помни, ужасяващо доста са били хората, които са посягали върху забравената човешка независимост.

Както доста други хора, и аз си представям задачата на същинското образование не в втълпяване на послушание към нормите на обществото, а в основаване на персони, които нямат потребност да ги нарушават даже тогава, когато против тях не може да се приложи никаква глоба.

Насилието върху детето е последното, а не първото средство и уверен съм, че то ще си остава обезверено средство. Детето е почтено, даже античните правници, които са били задоволително безцеремонни, са го освобождавали от отговорност. Детето е почтено и благородната цел на възпитанието е да резервира тази непорочност в най-голяма степен и у възрастния човек. Нашата тъжна история най-малко е потвърдила, че еничари елементарно се основават.

Страхът от болката или задачата на плесницата, на пръчката, на издърпаните уши, извитите ръце и всички останали средства на фамилната инквизиция имат едно основно следствие: светът се разделя на бити и биещи. Когато биещият е баща, той от време на време споделя: " Да знаеш, че мене ме боли повече от тебе! "  Иска ти се да му повярваш, тъй като той общо взето е добър човек и започваш да разбираш, че да биеш е прекомерно трагична и естествена нужда. Същественото е по някакъв метод и ти да попаднеш в категория на биещите, значи би трябвало да се откри някой подобаващ за задачата. Братчето, това гадно създание, него към момента не удрят, него към момента глезят и като си разсипе яденето, и като счупи паницата. Пляс на братчето един пестник, пляс още един. То се разплаква него също като мен го боли, ето в този момент отива при мама и стартира да се вайка.

- Ти ли го удари?
- Аз?
- Защо?

Чистосърдечният отговор е: тъй като вие удряте мене. Но майка ми не пита себе си и тъй като аз мълча и виждам, тя ми зашлевява една плесница с мократа си от чиниите ръка. Мама не ме обича, никой не ме обича. Но идващия път аз ще набия братчето, когато никой няма у дома, то е още малко и ще не помни да се оплаче.

Избрано от: Убийството на Моцарт (Размисли за възпитанието), Георги Данаилов

Изображение: The Virgin Spanking the Christ Child before Three Witnesses: Andre Breton, Paul Eluard, and the Painter, by Max Ernst, 1926; Paris, France
Снимка: БГНЕС