Призрак броди по Европа
Тези мои нерадостни размишления написах в отговор на един въпрос на огромния наш стихотворец и преводач Иван Цанев, заложен посредством „ Литературен вестник “ и поместен в неговия брой 18 от 11-17 май 2022 година Въпросът е следният:
" Ако съществуваше машина на времето и Антон Павлович Чехов можеше да се върне в родния Таганрог през април 2022 година, какво би могъл да каже пред днешните си разноезични читатели и фенове? Дали би цитирал Тютчев – или? "
Става дума за популярното четиристишие на Фьодор Тютчев, писано преди век и половина, което през днешния ден мало и огромно, във връзка и без мотив, не стопира в един глас да повтаря:
Русия с разум не ще прозреш,
не ще я вместиш в обща мяра
Русия с цел да схванеш,
само е нужна религия.
(Пр. П. Велчев)
Не имам вяра нито в машините на времето, нито в Русия, както се пробва да ни внуши един талантлив съветски стихотворец от ХІХ век – третият след Пушкин и Лермонтов, само че недотам прочут на света, евентуално заради надълбоко философския темперамент на неговата поезия. Чета го и дешифрирам с приятност, от доста години, само че на почивки и извънредно внимателно.
Малцина у нас, а и в самата Русия през днешния ден знаят, че точно Фьодор Тютчев – блестящият имперски посланик, старши цензор в Министерството на външните работи и скришен (придворен) консултант, е измежду първите, които използват термина „ русофобия “. Така той в писмо до щерка си Ана през 1867 година дефинира едно относително ново съгласно него събитие, което стартира да придобива „ патогенен темперамент “ и не почива върху никакви правила, а „ единствено на инстинкти, чиято природа следва да бъде проучена “.
Няма и година, откогато Ана е предходна под венчило, а татко й – написал, без още да разгласява, популярното си четиристишие „ Умом Россию не понять “, което от ухо на ухо и ръка на ръка популяризира пламенно шурей му. Тютчев не се изживява като стихотворец. Далеч по-важни съгласно него са отворените му писма до редакциите на европейски вестници, публикациите и трактатите, в които опълчва православна Русия на революционния Запад. Като велика християнска страна, счита той, Русия би трябвало да уголемява непрекъснато своята територия с център Константинопол и да сплотява славянските нации под ръководството на съветския цар.
За сведение на днешните българи дъщерята на Тютчев е брачна половинка на Иван Аксаков, а той – освен улица в центъра на София и Варна, а журналист и стихотворец, герой за освобождението на съветското селячество от „ еврейско робство “ и дружно с брат си Константин – водещ идеолог на славянофилството.
„ Западът – написа брат му – е родил знанието и умъртвил вярата. А ние не желаеме да живеем без вяра… Много ще сбъркат ония, на които им хрумне да ползват европейските си възгледи по отношение на Русия и въз основа на тях да я съдят… Законите – това са немски фокуси… “.
И още: в израз на братско поклонение към ръководителя на Славянския комитет Иван Аксаков, който набира средства за въоръжаването българското опълчение в Руско-турската война и произнася пламенна тирада против решенията на Берлинския конгрес, няколко изборни комитета у нас издигат кандидатурата му за княз на България в навечерието на Учредителното заседание. Тя обаче не е утвърдена от НВ Царя Освободител. Княз на България става обичаният му племенник – Александър Батенберг. И популярност Богу.
Толкова за Тютчев, неговия шурей и митичната религия на българина в дядо Иван.
А в този момент няколко думи за мен.
Пиша тия редове часове откакто външният министър на Украйна пристигна на крайници в българския парламент да желае военна помощ от страната ни и с неприсъща за европейски посланик искреност сподели право в очите на националните ни представители: „ Не може да сте все по средата. “.
Изпотих се от позор.
Не може да сме все сред капките, в действителност, да не пролеем капка пот даже за личната си независимост, все на сянка да седим и на тепсия да я чакаме. Да си траем, снишаваме и повтаряме:
" Всяко зло за положително! И вълкът утолен, и агнето цяло! "
Този смел украинец – Дмитро Кулеба, беше гледал към този момент два месеца гибелта в очите – в нейния най-безобразен и нетърпим за всяко човешко създание тип, не беше подгъвал крайник, затварял клепач. Какви ли ще да са му се видели нашите родни депутати, ония тънки шмекери и сервилни циници измежду тях, че да стигне до сходна диагноза и да изрече на всеослушание, без да го увърта: не са ни братя хора, които убиват по подобен метод.
А на нас – братя ли са ни руснаците? Братски народ ли ни е съветският? Ами руският? Великият и нерушимият, чийто злопаметен фантом Историк № 1 на всички времена и нации е запретнал ръкави да налива с плът и кръв? „ Братушки “ ли са ни те в действителност, подарък естествен или проклинание, орис или мит, преобърната история или политическо факсимиле, което ни се набива в главите и насажда в душите от детските градини още? И по кое време, по какъв начин по този начин работливият, гостолюбив, съчувствен българин стигна до такава степен, че да обръща тил на хора, които техни и наши „ братя “ са се заели да изличат от лицето на земята? В един глас с крадеца да реве по мегафони и микрофони:
„ Дръжте крадеца “?
Цял народ, къде по-достоен и жертвоготовен в този предопределен за бъдещето на Европа момент, да петни с прозвището „ бандити и нацисти “? И без два реда накръст да е прочел за украинците, нито да е стъпвал в Киев, да назовава режима им там „ незаконен “, а техния демократично определен президент – „ смешник “. Хора ли са въобще тези обзети от завист и безумие същества, които на следващия ден сами ще налягат под танковете на Путин да ги направи на каша?
Ако до тогава следващият вирус не е приключил тази работа, схваща се…
Защото – необичайно – същите тези бабаити, които доскоро пищяха, че имунизацията не е нищо друго с изключение на чип, пробна течност и секретно оръжие на шепа милиардери зад океана, основано час по-скоро да ни колонизира, управлява и стерилизира – същите тези борци за независимост през днешния ден развяват знамето на великата съветска концепция и нейната Желязна орда.
Само че знамето, с което се намятат и увиват по площадите, е напоено отровата на Лернейската хидра, а не с любовна запарка, както сластният кентавър Нес лъже ревностната Деянира. И отровата към този момент се просмукала в кръвта им, а самото то е станало тяхна втора кожа и няма по какъв начин да го отлепят от себе си, с изключение на като Херакъл и те да се хвърлят в огъня.
Където и нас желаят да завлекат.
Много добре си дава сметка нашенецът какво желае от него Европа, и какво – Путин. Ама не му се работи, отучила го е националната власт отпред с братския Съюз на съветските социалистически републики, а сегашната – тя власт ли е, единствено гледа да бръкне по-дълбоко в джоба на българина и слуша какво американците ще й кажат.
Откъде това настървение внезапно у нас, тази ненавист и злост към американците и Европа, не мога да си обясня. Впрочем мога. Впрочем днешният българин дотам е обезумял, оскотял и озверял, че е подготвен да величае и Путин, и зверовете му в армията.
Имаше преди време в учебниците по теоретичен комунизъм една глава, споделяше се „ Съветският човек “. Тия учебници ние, студентите, ги наричахме тогава „ научна фантастика “, а с понятието „ руски човек “ се забавлявахме и най-лекомислено подигравахме. Уви, оказа се, че то напълно не е инцидентно и изпразнено от наличие и че май няма да е зле да попрелистим отново тия образователни пособия. Защо ли?
Ами с цел да си разбираем някои феномени в днешна Русия, която след успехите си над фашистка Германия и нацистка Украйна се кани да означи най-бляскаво стогодишнината от основаването на Съюз на съветските социалистически републики. След броени месеци… И с цел да се убедим, че този нов вид „ руски човек “ в действителност съществува и не стопира и да шества из „ просторите на своя край превъзходен “. Сред многочислените му позитивни черти, помня, преди всичко беше беззаветната лоялност към руския народ и гневният отпор против всевъзможни попълзновения на международния империализъм отпред със Съединени американски щати към комунистическото му родно място.
Два цитата от зората на това комунистическо родно място, първият от Горки:
„ Болшевиките отпред с Ленин правят един от най-жестоките научни опити над живото тяло на съветския народ… задачата на опита е преправка на живата човешка материя “.
И вторият – на философа Сергей Булгаков през 1918 година:
„ Обърнете внимание по какъв начин се промени даже външният тип на боеца – той се трансформира в нещо звероподобно, страшно… Вашите „ приятели “, да Ви призная, от време на време ми наподобяват на същества, лишени въобще от дух и притежаващи единствено низши душевни качества, една такава особена вариация на Дарвиновите маймуни – homo socialisticus. “
Тук незабавно ми идва на разум и не мога да не загатна другия Булгаков – Михаил, с неговото „ Кучешко сърце “, което излезе за първи път на български език в сп. „ Факел “, преди още да бъде оповестено в сакат тип в родината на създателя през 1987 година Хубаво е и тази пророческа, забранявана повече от шейсет години повест, да се препрочете, да си напомним по какъв начин в търсене на безконечната младост професор Преображенски присажда човешки мозък на безприютен махленски помияр.
И какво следва от това? – Кучето се преобразява в човек, в случай че заслужава по този начин да се назова кучият наследник, който стартира да псува, пие, краде, преследва себеподобните и размахва наган против своя основател.
Ако можем да приказваме за народен темперамент, доста от чертите му е доразвил, креативен обогатил и доукрасил с думи, без да променя същността им, точно този нов, руски човек, подготвен за следващ път да се обрече и обрече целия свят на премеждия в името на смъртоносната братска интервенция. Да вземем пословичната му обич към родината, с която той отколе толкоз се слави и като човек на крайностите за броени часове органично може да преобразува в разрушителен великоруски национализъм.
Видяхме къде се корени този национализъм, само че и да си представим не можем (или не искаме) до каква степен ще стигне. Съветският човек, както и релативно по-кротките му прародители от царска Русия, вижда на всички места врагове. Неговият път на развиване е необикновен, собствен личен и единствен ще избави човечеството от порока, божия яд и гибелта, към която се е запътило. Всички, които мислят иначе и изобщо мислят, са задгранични сътрудници, екстремисти и терористи.
Нито за момент не съм вярвал на Путин и на тази Русия, която той стартира да преобразува по собствен облик и сходство още с идването си на власт, само че ме е смайвало плиткоумието и трогателната наивност на Запада към него. Не можеш да храниш див звяр, подготвен да те раздра, с хайвер, нито да го поиш с шампанско. Сърбал съм им попарата на руснаците, години наред.
Тяхното имперско надменност и неуважение към живота – и на обособения човек, и на народите, не е от през вчерашния ден и граничи с презрението и омразата към всичко непознато и неясно. Най-удивителното е безразсъдната им самоувереност. И да се яви някой Чехов през днешния ден, ще го замерят с бутилки и псувни, по долно долни дрехи ще го съблекат и ще му търсят сметка, задето е американско.
Намесата в персоналния живот на съседа и гледането в непознатата чиния им е обичано занятие. Дразни ги всичко, което той си разрешава без тяхно утвърждение и позволение. И както са подготвени, в мигове на духовно прояснение и цялостно замайване, ризата си от гърба за теб да смъкват, по този начин на следващия ден – и кожата ти да одерат. С Божията благословия, естествено… Непрекъснатите ограничения и узаконеното с епохи иго са развили у тях оня прочут на всички ни комплекс за непълноценност, който и до през днешния ден, под управлението на скования от завист към цивилизования свят Путин, елементарният руснак може да избие само с ненавист към богатия и свободния.
Преди година пловдивски публицист ме попита какво мисля за Путин. Казах, че е по-опасен и от Сталин.
„ Как може по този начин да говорите! – едвам не изтърва микрофона си мъжът от другата страна на линията.
„ Дори Сталин не си позволяваше по този начин намерено да назовава жителите си „ задгранични сътрудници “, „ екстремисти “ и „ терористи “, поради това, че мислят иначе – продължавах аз. – Беше надалеч по-хитър. Водеше следствия, скалъпваше обществени процеси, съчиняваше правдоподобни условия и обстоятелства, насърчаваше доносничеството, губеше стотици хиляди трудодни в изтръгването на самопризнания, само че не стигаше до такава степен, че да подписва саморъчно угодни единствено нему укази и закони. Допитваше се до членовете на политбюро – или най-малко си даваше тип, че се допитва. А народът изобщо не му вярваше по този начин беззаветно – с изключение на по време на войната. Какъвто е казусът и с Путин. “
„ Каква война? – недоумяващо запита журналистът. „ Ами в Донбас – крещя. – В Сирия. В Африка. С оръжие в ръка. С банди от платени главорези. Да не преставам ли? “
Всички тия завоевателни войни за днешния победèн от рухването на Берлинската стена победител и избавител се сипят като манна небесна от горната страна му. Русия в никакъв случай не е серпантина да колонизира народите в личните им територии, които тя постоянно е считала за естествено продължение на нейните и е разширявала. Ентропията, знаем, е гибелта на вселената. Е, тъкмо тя може един ден да докара и до гибелта на Русия и Путин от 20 години се стяга за нея.
Всяка рецензия, и най-предпазливата забележка към Русия не стопира да се възприема като груба интервенция в нейните вътрешни работи. Помня с каква патриотическа пристрастеност допреди година-две някогашен отстъпник защитаваше правата на съветските писатели. Беше станал президент на съветския ПЕН център и се възмущаваше от опитите на централата на ПЕН в Лондон да набърква политиката в литературата. Но един от първите подписа „ Обръщението в отбрана на специфичната интервенция в Донбас и на територията на Украйна “, озаглавено „ Кой желае жертви? “. Странно заглавие, нали? Палачът в ролята на жертва… Защото кой може да желае жертви? – Онзи, естествено, който атакува и стартира война, както и да я назовава.
„ За първи път изпитвам позор, че съм руснак “ – написа ми през днешния ден Олег Хлебников, заместник-главен редактор на закрития опозиционен вестник „ Новая газета “, учреден от различен наш другар – Юрий Шчекочихин.
Юрий беше популярен публицист, народен представител и член на Комисията по следствието на събитията към гърмежите на жилищните блокове в Москва и Волгодонск и по време на ученията в Рязан през 1999 година Отровиха го. За дни косата му опада на кичури и кожата му се свлече. Беше на 53 години. По същия метод се разви и протече загадъчната болест на Александър Литвиненко, чиято книга „ Лубянската незаконна формация “ получих от него в ръкопис и издадох през 2003-та – три години преди да бъде токсичен в Лондон.
Да не преставам ли? Да намесваме ли тук въобще името на Антон Павлович Чехов, с който би трябвало да завърша?
По-добре не, да му спестим този позор и срам.
Но в случай че руските учени получат заповед да произведат машина на времето, пленят и принудят Чехов да се завърне в родния Таганрог на брега на Азовско море, моят въпрос е: дали там въобще ще има негови читатели и фенове? А в случай че има, и литературната вечер с него се състои – в някой бункер естествено! – а на първия ред в бункера седи самичък Путин и повтаря:
„ В Россию можно только верить “, какво би споделил Антон Павлович?
Ясно е какво. Нищо. По-скоро би си надянал пенснето и прочел някое остаряло разказче, да речем, „ Спи й се “ – за тринайсетгодишната, унищожена от работа и властнически крясъци бавачка Варка и за бебето, което тя удушила, тъй като ревяло и не й давало да спи.
---
Георги Борисов е български стихотворец, есеист и журналист, издател, преводач от съветски, френски и британски. Завършил е Френска езикова гимназия в София (1969) и Литературния институт " М. Горки " в Москва (1974). Работил е като редактор във в. " Литературен фронт " (1976-1981) и зав. отдел " Документална и художествена литература " в " Профиздат " (1986-1989). От основаването на сп. " Факел " (1981) е негов заместник-главен редактор, а от 1990 година - основен редактор. Основател и шеф на издателствата " Факел " (1991-1995) и " Факел експрес " (1995). Носител е на премията " Владимир Башев " за най-хубава първа стихосбирка (1977), на литературната премия за лирика на в. " Труд " (1999) и на премията " Иван Николов " за най-хубава поетична книга (2001).
" Ако съществуваше машина на времето и Антон Павлович Чехов можеше да се върне в родния Таганрог през април 2022 година, какво би могъл да каже пред днешните си разноезични читатели и фенове? Дали би цитирал Тютчев – или? "
Става дума за популярното четиристишие на Фьодор Тютчев, писано преди век и половина, което през днешния ден мало и огромно, във връзка и без мотив, не стопира в един глас да повтаря:
Русия с разум не ще прозреш,
не ще я вместиш в обща мяра
Русия с цел да схванеш,
само е нужна религия.
(Пр. П. Велчев)
Не имам вяра нито в машините на времето, нито в Русия, както се пробва да ни внуши един талантлив съветски стихотворец от ХІХ век – третият след Пушкин и Лермонтов, само че недотам прочут на света, евентуално заради надълбоко философския темперамент на неговата поезия. Чета го и дешифрирам с приятност, от доста години, само че на почивки и извънредно внимателно.
Малцина у нас, а и в самата Русия през днешния ден знаят, че точно Фьодор Тютчев – блестящият имперски посланик, старши цензор в Министерството на външните работи и скришен (придворен) консултант, е измежду първите, които използват термина „ русофобия “. Така той в писмо до щерка си Ана през 1867 година дефинира едно относително ново съгласно него събитие, което стартира да придобива „ патогенен темперамент “ и не почива върху никакви правила, а „ единствено на инстинкти, чиято природа следва да бъде проучена “.
Няма и година, откогато Ана е предходна под венчило, а татко й – написал, без още да разгласява, популярното си четиристишие „ Умом Россию не понять “, което от ухо на ухо и ръка на ръка популяризира пламенно шурей му. Тютчев не се изживява като стихотворец. Далеч по-важни съгласно него са отворените му писма до редакциите на европейски вестници, публикациите и трактатите, в които опълчва православна Русия на революционния Запад. Като велика християнска страна, счита той, Русия би трябвало да уголемява непрекъснато своята територия с център Константинопол и да сплотява славянските нации под ръководството на съветския цар.
За сведение на днешните българи дъщерята на Тютчев е брачна половинка на Иван Аксаков, а той – освен улица в центъра на София и Варна, а журналист и стихотворец, герой за освобождението на съветското селячество от „ еврейско робство “ и дружно с брат си Константин – водещ идеолог на славянофилството.
„ Западът – написа брат му – е родил знанието и умъртвил вярата. А ние не желаеме да живеем без вяра… Много ще сбъркат ония, на които им хрумне да ползват европейските си възгледи по отношение на Русия и въз основа на тях да я съдят… Законите – това са немски фокуси… “.
И още: в израз на братско поклонение към ръководителя на Славянския комитет Иван Аксаков, който набира средства за въоръжаването българското опълчение в Руско-турската война и произнася пламенна тирада против решенията на Берлинския конгрес, няколко изборни комитета у нас издигат кандидатурата му за княз на България в навечерието на Учредителното заседание. Тя обаче не е утвърдена от НВ Царя Освободител. Княз на България става обичаният му племенник – Александър Батенберг. И популярност Богу.
Толкова за Тютчев, неговия шурей и митичната религия на българина в дядо Иван.
А в този момент няколко думи за мен.
Пиша тия редове часове откакто външният министър на Украйна пристигна на крайници в българския парламент да желае военна помощ от страната ни и с неприсъща за европейски посланик искреност сподели право в очите на националните ни представители: „ Не може да сте все по средата. “.
Изпотих се от позор.
Не може да сме все сред капките, в действителност, да не пролеем капка пот даже за личната си независимост, все на сянка да седим и на тепсия да я чакаме. Да си траем, снишаваме и повтаряме:
" Всяко зло за положително! И вълкът утолен, и агнето цяло! "
Този смел украинец – Дмитро Кулеба, беше гледал към този момент два месеца гибелта в очите – в нейния най-безобразен и нетърпим за всяко човешко създание тип, не беше подгъвал крайник, затварял клепач. Какви ли ще да са му се видели нашите родни депутати, ония тънки шмекери и сервилни циници измежду тях, че да стигне до сходна диагноза и да изрече на всеослушание, без да го увърта: не са ни братя хора, които убиват по подобен метод.
А на нас – братя ли са ни руснаците? Братски народ ли ни е съветският? Ами руският? Великият и нерушимият, чийто злопаметен фантом Историк № 1 на всички времена и нации е запретнал ръкави да налива с плът и кръв? „ Братушки “ ли са ни те в действителност, подарък естествен или проклинание, орис или мит, преобърната история или политическо факсимиле, което ни се набива в главите и насажда в душите от детските градини още? И по кое време, по какъв начин по този начин работливият, гостолюбив, съчувствен българин стигна до такава степен, че да обръща тил на хора, които техни и наши „ братя “ са се заели да изличат от лицето на земята? В един глас с крадеца да реве по мегафони и микрофони:
„ Дръжте крадеца “?
Цял народ, къде по-достоен и жертвоготовен в този предопределен за бъдещето на Европа момент, да петни с прозвището „ бандити и нацисти “? И без два реда накръст да е прочел за украинците, нито да е стъпвал в Киев, да назовава режима им там „ незаконен “, а техния демократично определен президент – „ смешник “. Хора ли са въобще тези обзети от завист и безумие същества, които на следващия ден сами ще налягат под танковете на Путин да ги направи на каша?
Ако до тогава следващият вирус не е приключил тази работа, схваща се…
Защото – необичайно – същите тези бабаити, които доскоро пищяха, че имунизацията не е нищо друго с изключение на чип, пробна течност и секретно оръжие на шепа милиардери зад океана, основано час по-скоро да ни колонизира, управлява и стерилизира – същите тези борци за независимост през днешния ден развяват знамето на великата съветска концепция и нейната Желязна орда.
Само че знамето, с което се намятат и увиват по площадите, е напоено отровата на Лернейската хидра, а не с любовна запарка, както сластният кентавър Нес лъже ревностната Деянира. И отровата към този момент се просмукала в кръвта им, а самото то е станало тяхна втора кожа и няма по какъв начин да го отлепят от себе си, с изключение на като Херакъл и те да се хвърлят в огъня.
Където и нас желаят да завлекат.
Много добре си дава сметка нашенецът какво желае от него Европа, и какво – Путин. Ама не му се работи, отучила го е националната власт отпред с братския Съюз на съветските социалистически републики, а сегашната – тя власт ли е, единствено гледа да бръкне по-дълбоко в джоба на българина и слуша какво американците ще й кажат.
Откъде това настървение внезапно у нас, тази ненавист и злост към американците и Европа, не мога да си обясня. Впрочем мога. Впрочем днешният българин дотам е обезумял, оскотял и озверял, че е подготвен да величае и Путин, и зверовете му в армията.
Имаше преди време в учебниците по теоретичен комунизъм една глава, споделяше се „ Съветският човек “. Тия учебници ние, студентите, ги наричахме тогава „ научна фантастика “, а с понятието „ руски човек “ се забавлявахме и най-лекомислено подигравахме. Уви, оказа се, че то напълно не е инцидентно и изпразнено от наличие и че май няма да е зле да попрелистим отново тия образователни пособия. Защо ли?
Ами с цел да си разбираем някои феномени в днешна Русия, която след успехите си над фашистка Германия и нацистка Украйна се кани да означи най-бляскаво стогодишнината от основаването на Съюз на съветските социалистически републики. След броени месеци… И с цел да се убедим, че този нов вид „ руски човек “ в действителност съществува и не стопира и да шества из „ просторите на своя край превъзходен “. Сред многочислените му позитивни черти, помня, преди всичко беше беззаветната лоялност към руския народ и гневният отпор против всевъзможни попълзновения на международния империализъм отпред със Съединени американски щати към комунистическото му родно място.
Два цитата от зората на това комунистическо родно място, първият от Горки:
„ Болшевиките отпред с Ленин правят един от най-жестоките научни опити над живото тяло на съветския народ… задачата на опита е преправка на живата човешка материя “.
И вторият – на философа Сергей Булгаков през 1918 година:
„ Обърнете внимание по какъв начин се промени даже външният тип на боеца – той се трансформира в нещо звероподобно, страшно… Вашите „ приятели “, да Ви призная, от време на време ми наподобяват на същества, лишени въобще от дух и притежаващи единствено низши душевни качества, една такава особена вариация на Дарвиновите маймуни – homo socialisticus. “
Тук незабавно ми идва на разум и не мога да не загатна другия Булгаков – Михаил, с неговото „ Кучешко сърце “, което излезе за първи път на български език в сп. „ Факел “, преди още да бъде оповестено в сакат тип в родината на създателя през 1987 година Хубаво е и тази пророческа, забранявана повече от шейсет години повест, да се препрочете, да си напомним по какъв начин в търсене на безконечната младост професор Преображенски присажда човешки мозък на безприютен махленски помияр.
И какво следва от това? – Кучето се преобразява в човек, в случай че заслужава по този начин да се назова кучият наследник, който стартира да псува, пие, краде, преследва себеподобните и размахва наган против своя основател.
Ако можем да приказваме за народен темперамент, доста от чертите му е доразвил, креативен обогатил и доукрасил с думи, без да променя същността им, точно този нов, руски човек, подготвен за следващ път да се обрече и обрече целия свят на премеждия в името на смъртоносната братска интервенция. Да вземем пословичната му обич към родината, с която той отколе толкоз се слави и като човек на крайностите за броени часове органично може да преобразува в разрушителен великоруски национализъм.
Видяхме къде се корени този национализъм, само че и да си представим не можем (или не искаме) до каква степен ще стигне. Съветският човек, както и релативно по-кротките му прародители от царска Русия, вижда на всички места врагове. Неговият път на развиване е необикновен, собствен личен и единствен ще избави човечеството от порока, божия яд и гибелта, към която се е запътило. Всички, които мислят иначе и изобщо мислят, са задгранични сътрудници, екстремисти и терористи.
Нито за момент не съм вярвал на Путин и на тази Русия, която той стартира да преобразува по собствен облик и сходство още с идването си на власт, само че ме е смайвало плиткоумието и трогателната наивност на Запада към него. Не можеш да храниш див звяр, подготвен да те раздра, с хайвер, нито да го поиш с шампанско. Сърбал съм им попарата на руснаците, години наред.
Тяхното имперско надменност и неуважение към живота – и на обособения човек, и на народите, не е от през вчерашния ден и граничи с презрението и омразата към всичко непознато и неясно. Най-удивителното е безразсъдната им самоувереност. И да се яви някой Чехов през днешния ден, ще го замерят с бутилки и псувни, по долно долни дрехи ще го съблекат и ще му търсят сметка, задето е американско.
Намесата в персоналния живот на съседа и гледането в непознатата чиния им е обичано занятие. Дразни ги всичко, което той си разрешава без тяхно утвърждение и позволение. И както са подготвени, в мигове на духовно прояснение и цялостно замайване, ризата си от гърба за теб да смъкват, по този начин на следващия ден – и кожата ти да одерат. С Божията благословия, естествено… Непрекъснатите ограничения и узаконеното с епохи иго са развили у тях оня прочут на всички ни комплекс за непълноценност, който и до през днешния ден, под управлението на скования от завист към цивилизования свят Путин, елементарният руснак може да избие само с ненавист към богатия и свободния.
Преди година пловдивски публицист ме попита какво мисля за Путин. Казах, че е по-опасен и от Сталин.
„ Как може по този начин да говорите! – едвам не изтърва микрофона си мъжът от другата страна на линията.
„ Дори Сталин не си позволяваше по този начин намерено да назовава жителите си „ задгранични сътрудници “, „ екстремисти “ и „ терористи “, поради това, че мислят иначе – продължавах аз. – Беше надалеч по-хитър. Водеше следствия, скалъпваше обществени процеси, съчиняваше правдоподобни условия и обстоятелства, насърчаваше доносничеството, губеше стотици хиляди трудодни в изтръгването на самопризнания, само че не стигаше до такава степен, че да подписва саморъчно угодни единствено нему укази и закони. Допитваше се до членовете на политбюро – или най-малко си даваше тип, че се допитва. А народът изобщо не му вярваше по този начин беззаветно – с изключение на по време на войната. Какъвто е казусът и с Путин. “
„ Каква война? – недоумяващо запита журналистът. „ Ами в Донбас – крещя. – В Сирия. В Африка. С оръжие в ръка. С банди от платени главорези. Да не преставам ли? “
Всички тия завоевателни войни за днешния победèн от рухването на Берлинската стена победител и избавител се сипят като манна небесна от горната страна му. Русия в никакъв случай не е серпантина да колонизира народите в личните им територии, които тя постоянно е считала за естествено продължение на нейните и е разширявала. Ентропията, знаем, е гибелта на вселената. Е, тъкмо тя може един ден да докара и до гибелта на Русия и Путин от 20 години се стяга за нея.
Всяка рецензия, и най-предпазливата забележка към Русия не стопира да се възприема като груба интервенция в нейните вътрешни работи. Помня с каква патриотическа пристрастеност допреди година-две някогашен отстъпник защитаваше правата на съветските писатели. Беше станал президент на съветския ПЕН център и се възмущаваше от опитите на централата на ПЕН в Лондон да набърква политиката в литературата. Но един от първите подписа „ Обръщението в отбрана на специфичната интервенция в Донбас и на територията на Украйна “, озаглавено „ Кой желае жертви? “. Странно заглавие, нали? Палачът в ролята на жертва… Защото кой може да желае жертви? – Онзи, естествено, който атакува и стартира война, както и да я назовава.
„ За първи път изпитвам позор, че съм руснак “ – написа ми през днешния ден Олег Хлебников, заместник-главен редактор на закрития опозиционен вестник „ Новая газета “, учреден от различен наш другар – Юрий Шчекочихин.
Юрий беше популярен публицист, народен представител и член на Комисията по следствието на събитията към гърмежите на жилищните блокове в Москва и Волгодонск и по време на ученията в Рязан през 1999 година Отровиха го. За дни косата му опада на кичури и кожата му се свлече. Беше на 53 години. По същия метод се разви и протече загадъчната болест на Александър Литвиненко, чиято книга „ Лубянската незаконна формация “ получих от него в ръкопис и издадох през 2003-та – три години преди да бъде токсичен в Лондон.
Да не преставам ли? Да намесваме ли тук въобще името на Антон Павлович Чехов, с който би трябвало да завърша?
По-добре не, да му спестим този позор и срам.
Но в случай че руските учени получат заповед да произведат машина на времето, пленят и принудят Чехов да се завърне в родния Таганрог на брега на Азовско море, моят въпрос е: дали там въобще ще има негови читатели и фенове? А в случай че има, и литературната вечер с него се състои – в някой бункер естествено! – а на първия ред в бункера седи самичък Путин и повтаря:
„ В Россию можно только верить “, какво би споделил Антон Павлович?
Ясно е какво. Нищо. По-скоро би си надянал пенснето и прочел някое остаряло разказче, да речем, „ Спи й се “ – за тринайсетгодишната, унищожена от работа и властнически крясъци бавачка Варка и за бебето, което тя удушила, тъй като ревяло и не й давало да спи.
---
Георги Борисов е български стихотворец, есеист и журналист, издател, преводач от съветски, френски и британски. Завършил е Френска езикова гимназия в София (1969) и Литературния институт " М. Горки " в Москва (1974). Работил е като редактор във в. " Литературен фронт " (1976-1981) и зав. отдел " Документална и художествена литература " в " Профиздат " (1986-1989). От основаването на сп. " Факел " (1981) е негов заместник-главен редактор, а от 1990 година - основен редактор. Основател и шеф на издателствата " Факел " (1991-1995) и " Факел експрес " (1995). Носител е на премията " Владимир Башев " за най-хубава първа стихосбирка (1977), на литературната премия за лирика на в. " Труд " (1999) и на премията " Иван Николов " за най-хубава поетична книга (2001).
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ