Тези, които са натрупали доста повече мъдрост и житейски опит

Тези, които са натрупали много повече мъдрост и житейски опит от мен, постоянно споделят: " И за положително, и за неприятно – постоянно хора си трябват… ". Имат поради, че и в най-щастливите мигове в живота си, и в най-тъжните постоянно имаш потребност от другите до себе си. И са прави – по този начин е. Човекът е обществено животно, само че през днешния ден – макар всички форми за връзка и другарство – като че ли ставаме все по-отдалечени един от различен.

Наскоро чух експерти антрополози да беседват за другарството – по какъв начин има обред за сприятеляване. Започва страхливо – с първи стъпки за доближаване. После следва последователно разпределяне, другарство, срещи, хранене на обща софра и така нататък А от време на време магията сработва от първия момент, когато видиш някого… Обаче, мисля си, даже и да си извършил всички детайли както би трябвало, даже и да си мислиш, че другарството ви към този момент е здраво и може да устои на вечността, от време на време животът крие много изненадващи обрати в джоба си… Има една остаряла приказка, която гласи, че приятелят е оня, който може да запее песента на душата ти даже когато ти самият си я не запомнил. Когато бяхме деца, беше елементарно. Приятелите бяха тези, с които през ваканциите тичахме по поляните и играехме до здрач. После, с порастването, бяха тези, които останаха до нас и ни даваха препоръки или бършеха сълзите ни, неизбежно съпътстващи пубертета. След това останаха тези, с които си делил един покрив, последните си пари, споделял си тайните си, фантазиите си, най-щурите си вечери, най-тъжните си мигове. Онези, които са държали ръката ти, когато целият останал свят се разпада. Които са те побутвали – от време на време с много мощ – когато се колебаеш, а щастието те чака зад ъгъла. Когато са те смъмряли без позор, с цел да те върнат в правия път…

Във всички тези мигове е било елементарно да вярваш, че постоянно ще е по този начин. Че рамото, което ти е било опора, постоянно ще остане до теб…

Но постоянно всекидневието се трансформира във въртоп. Повлича ни с центробежната си мощ и ни запилява в разнообразни краища на света, в разнообразни графици, кариери, затрупва ни с куп грижи, фамилни отговорности, гаджета, сътрудници и финансови провокации.

И е ужасно, когато започнеш да се питаш: в случай че в този момент нещо ми се случи, на кого мога да се обадя? Кой от всичките ми другари, които в последно време нямат никакво време за мен, ще се отзове? Кой ще мине с следващото опрощение (че няма време, че му е изникнало нещо (по-интересно от теб, само че това е премълчано), че ще се уговорите за някой по-късен момент… А всяка последваща спогодба се разпада, от време на време без даже да те предупредят, а ти си чакал до последния момент… Оказва се, че през днешния ден всеки си има цялостен боеприпас от оправдания, а ти – по другарски – смирено би трябвало да ги приемеш и да се надяваш, че един ден ще е друго. Никога не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, по кое време ще дойдат, по кое време ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва… А по празници е най-тъжно – когато тайфата, заедно усмихната на фотосите преди години, към този момент мъчно може да се събере в същия състав… И когато се огледаш по-внимателно, видиш, че си в действителност самичък – доста по-сам след като и да е.

С една другарка неотдавна си говорихме. Каза ми: " Дори и да не се виждаме постоянно, другарството ни си остава същото – то е отвън времето, не се променя… ". Права е. Така е. С най-хубавите другари е по този начин. И два пъти да се видят в годината, и един път да се видят на две години, другарството им си остава същото, тъй като съумяват да намерят път един към различен и този път постоянно ще ги свързва…

Но в това тук и в този момент, когато си самичък, а душата ти се е стегнала на морски възел, се питаш: " Какво се случи, какво се обърка, къде са другите, тези, от които имаш потребност и в положително, и в неприятно, с които през годините си изтанцувал целия обред за сприятеляване?... ".

Магията на съществуването е, че в никакъв случай не знаеш какъв брой си значим за хората към себе си – в действителност. И когато си очаквал на повика ти да се отзове някой, на който доста държиш, а срещнеш хладното му равнодушие, денят има силата да те сблъска с изцяло чужд за теб, който да ти подаде ръка и да те издърпа от мрака на безизходицата. Без ритуали. Без предистория. Понякога с къс диалог и добра дума. Понякога с деяние и бърза мисъл. Понякога просто с наличието си – да знаеш, че го има и че е до теб…

Има една остаряла приказка, която гласи, че приятелят е оня, който може да запее песента на душата ти, даже когато ти самият си я не запомнил. В един от обичаните ми сериали в другите сезони двама от героите бяха убити. Техните сътрудници и другари, когато се сбогуваха с тях, запяваха песента, която знаеха, че им е любима… Има дни, в които съм безпределно признателна – на тези, които толкоз пъти досега с такава виртуозност са изпявали личната ми ария, че са ме прибирали от безпътицата ми – от време на време даже без думи. А в тези моменти, в които още веднъж стартира да изгубвам тоналността и да отслабва доверието ми в близките, се появява някой – става известно, че не е наложително да ти е бил пръв другар или непосредствен, може да е отдалечен чужд, просто контур от всекидневието или някой, който има силата да се трансформира в пътеводна светлина – и ми връща вярата у хората, нужни и в положително, и в неприятно. Понякога просто лишава малко повече време. И се случва ненадейно. От посока, за която даже не си подозирал, че съществува… Защото в никакъв случай не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, по кое време ще дойдат, по кое време ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва…

Автор: Яница Христова

Яница е приключенец по дух и повествовател на истории по природа. Според част от приятелите си в предходен живот е била или викингска принцеса, или средновековна вълшебница, защото достоверната ѝ алена коса през днешния ден я издава и се трансформира в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, само че твърдото разбиране, че единствено фантазиите имат силата да чертаят пътищата на ориста ти, я водят на забавни места – последното от тях се трансформира в неин дом и я предизвика да приключи „ Творческо писане ”. Чувства се непрекъснато влюбена и омагьосана – от театъра, от положителната литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с забавни хора… Иска й се някой ден историите, които написа, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: https://artyaniart.blogspot.bg/