1903 - историята, такава, каквато можеше да бъде - Книги
Тези дни на книжния пазар в България се появи едно ново заглавие, което умерено може да бъде окачествено като " прелюбопитно ".
Става дума за " 1903 ", излязла на знаменателната дата, 2 август, Илинден.
Книгата, несъмнено, е историческа и, несъмнено, е обвързвана с Илинденско-Преображенското въстание през упоменатата година, дала име на романа. До тук - нищо ново.
Новото обаче е, че това е първата българска книга, написана в поджанра " различна история ". В прочут смисъл, смисъла на появяването на тази книга е сходно на това, когато в България е била публикуван първата " научна-фантастика ".
Затова и " 1903 " може да се окаже същинско събитие – книга, пионер в региона си.
Какво в действителност е „ различна история “?
Най-общо казано, в случай че действителната история дава отговор на въпроса „ Какво се е случило? “, то различната ѝ посестрима дава отговор на въпрса „ Какво е можело да се случи? “ или обичаното на всички читатели: „ А какво ли би станало, в случай че... “
Алтернативата не е просто измислица на създателя, а е съвсем точна просвета. Нищо във обстоятелствата не се трансформира, с изключение на едно-единствено решение на някой почитан човек. Всичко останало си остава същото, просто събитията потеглят в друга посока, заради едно взето решение.
Например, Цезар самичък е решил да „ премине Рубикон “. Ако не го беше сторил, историята в този момент щеше да е друга. Въпрос на субективно решение.
Подобно е с Наполен, който атакува Русия. Или Хитлер – Полша. Така се решили, по този начин са създали, въпрос на преценка и на решение, което е можело да бъде друго.
В България също има сходен случай – когато тясното държавно управление, отпред с цар Фердинанд са взели решение да са атакуван съдружниците на 13 юни 1913 г, и по този начин стартира Междусъюзническата война, довела на национална злополука след това. Можело е да не го вършат, само че по този начин са намерили за добре тогава. Въпрос на решение.
Десет години по-рано, през 1903 година, политически и държавен хайлайф на България също е взел едно решение – да не се намесва в събитията в Македония след експлоадирането на Илинденско-Преображенското въстание.
А какво би станало в случай че бяха взели противоположното решение – България да се намеси в събитията и да разгласи война на Османската империя през 1903?
Точно това е въпросът, който задава тази книга. И дава отговор на него много изчерпателно, забавно и вълнуващо. Струва си да се прочете.
Да се напише историческа книга, несъмнено, не е елементарно, тъй като се изискват задълбочени знания по тематиката, на времето и за героите.
Но да се напише " различна история " е доста по-трудно, тъй като би трябвало да се знаят освен нещата, които са станали, само че и тези, който не са се случили, а е можело - а тук към този момент материята е голяма. За да развиеш всички вероятни разновидности на едно събитие изисква в действителност грамаден по размер труд.
Тук казусът е точно подобен - върху книгата е работено над седем години. Авторът твърди, че с цел да напише романа си, му се е наложило да се потопи напълно в годините тогава и да узнае всичко за времето, като че ли е съвременник на събитията. Заявява, че е „ познавал “ всички български офицери с сан от пълководец на полк на горе, всеки с неговите си особености, преимущества и дефекти и по този начин ги е подбрал за ролята им в книгата.
Освен това е знаел поименно имената и номерата на всичките 76 парни локомотива, които са били в страната тогава – кой по кое време е изработен, какъв модел е, каква мощ има и каква скорост развива.
Освен това, си е направил труда (или удоволствието) през тези години да посети и да види с очите си безусловно всички места, на които са развива действието на книгата - дворците „ Евксиноград “ и „ Врана “, „ Долмабахче “ в Истанбул и даже „ Мирамаре “ в Триест, джамията „ Идриз “ в Цариград, манастира „ Христос Вседържител “ в село Айватово (сега Лахни) покрай Солун, „ френската “ гара в Дедеагач, както и гарите Караагач, Бадама и Кулели Бургаз, да премине по маршрута Белово-Юндола-Белица-Неврокоп-Драма-Кавала, въобще самичък да се убеди в действителността на местата, на които развива дейностите на историята си. Похвално изпитание.
Според него преди да е имал подготвена тази „ подматрачна рамка “, на която се крепи всичко, не е можел въобще да стартира да написа книгата си.
Българската аудитория познава добре своите военни герои – генералите Иван Фичев, Кирил Ботев, Радко Димитриев, Иван Колев и други, все обвеяни в популярност през Балканските и Световната война. Всички те са герои в книгата.
Има обаче едно потомство офицери, който не са задоволително известни на необятната аудитория заради обстоятелството, че не са доживели до 1912 г, просто някои от тях са умряли преди този момент, други са били към този момент пенсионирани. Но през 1903 година тъкмо те са били фактор, точно те са заемали висшите военни длъжности в страната. Точно тези хора създателят вади на напред във времето и към тях гради историята си.
Най-фрапиращ е казусът с военачалник Спас Георгиев. Известен като „ освободителя на Горна Джумая “ (Благоевград), този български офицер е единственият, от който не е останала нищо, даже една снимка. Това е заради простата причина, че след преврата на 9 септември 1944 година фамилията му е било подложено на такива гонения от новата власт, че са били принудени да се откажат от него, да го изтрият от паметта си, както и да унищожат безусловно всичко обвързвано с „ царския офицер “, в това число и фамилните фотоси за спомен. Така никой не знае към този момент дори по какъв начин е изглеждал този заслужен български военачалник.
Книгата се старае да възвърне справедливостта и да оправдава паметта му, като му отдава една от основните функции в повествованието.
Всъщност, в книгата няма нито един фиктивен воин, всички те са действителни персони, за които написа и в Уикипедия. Просто книгата в този момент вдъхва нов живот на нашите позабравени герои. И по този начин Никифор Никифоров, Върбан Винаров, Никола Иванов, Никола Петров, Тантилов, Драндаревски и мнозина други, ни стават доста по-близки и по-ясни.
Интересното е, че обстановката е същата и с хората от противниковия лагер – османските паши и офицери, добили плът и кръв в редовете на книгата. Всички те са действителни исторически персони, достоверно разказани.
Книгата, като се изключи че е увлекателна, живо написана и лесна за четене, приключва с леко неочакван край. Разбира се, няма да разкриваме тук повече детайлности, с цел да е забавно и на читателите.
Последното, което ще кажем, че създател на „ 1903 “ е Антони де ла Реа, а изданието е на „ Озон “. Можете да видите или да си вземете книгата – в електронен или книжен вид – от тук (линк -https://www.ozone.bg/product/1903/?fbclid=IwAR1B9q9_NNKnV04cI4jLw3Q-9slwRpPPfBoSEwTwZUJyccC5Os0Fy3Ku64E ).
Приятно четене.
Става дума за " 1903 ", излязла на знаменателната дата, 2 август, Илинден.
Книгата, несъмнено, е историческа и, несъмнено, е обвързвана с Илинденско-Преображенското въстание през упоменатата година, дала име на романа. До тук - нищо ново.
Новото обаче е, че това е първата българска книга, написана в поджанра " различна история ". В прочут смисъл, смисъла на появяването на тази книга е сходно на това, когато в България е била публикуван първата " научна-фантастика ".
Затова и " 1903 " може да се окаже същинско събитие – книга, пионер в региона си.
Какво в действителност е „ различна история “?
Най-общо казано, в случай че действителната история дава отговор на въпроса „ Какво се е случило? “, то различната ѝ посестрима дава отговор на въпрса „ Какво е можело да се случи? “ или обичаното на всички читатели: „ А какво ли би станало, в случай че... “
Алтернативата не е просто измислица на създателя, а е съвсем точна просвета. Нищо във обстоятелствата не се трансформира, с изключение на едно-единствено решение на някой почитан човек. Всичко останало си остава същото, просто събитията потеглят в друга посока, заради едно взето решение.
Например, Цезар самичък е решил да „ премине Рубикон “. Ако не го беше сторил, историята в този момент щеше да е друга. Въпрос на субективно решение.
Подобно е с Наполен, който атакува Русия. Или Хитлер – Полша. Така се решили, по този начин са създали, въпрос на преценка и на решение, което е можело да бъде друго.
В България също има сходен случай – когато тясното държавно управление, отпред с цар Фердинанд са взели решение да са атакуван съдружниците на 13 юни 1913 г, и по този начин стартира Междусъюзническата война, довела на национална злополука след това. Можело е да не го вършат, само че по този начин са намерили за добре тогава. Въпрос на решение.
Десет години по-рано, през 1903 година, политически и държавен хайлайф на България също е взел едно решение – да не се намесва в събитията в Македония след експлоадирането на Илинденско-Преображенското въстание.
А какво би станало в случай че бяха взели противоположното решение – България да се намеси в събитията и да разгласи война на Османската империя през 1903?
Точно това е въпросът, който задава тази книга. И дава отговор на него много изчерпателно, забавно и вълнуващо. Струва си да се прочете.
Да се напише историческа книга, несъмнено, не е елементарно, тъй като се изискват задълбочени знания по тематиката, на времето и за героите.
Но да се напише " различна история " е доста по-трудно, тъй като би трябвало да се знаят освен нещата, които са станали, само че и тези, който не са се случили, а е можело - а тук към този момент материята е голяма. За да развиеш всички вероятни разновидности на едно събитие изисква в действителност грамаден по размер труд.
Тук казусът е точно подобен - върху книгата е работено над седем години. Авторът твърди, че с цел да напише романа си, му се е наложило да се потопи напълно в годините тогава и да узнае всичко за времето, като че ли е съвременник на събитията. Заявява, че е „ познавал “ всички български офицери с сан от пълководец на полк на горе, всеки с неговите си особености, преимущества и дефекти и по този начин ги е подбрал за ролята им в книгата.
Освен това е знаел поименно имената и номерата на всичките 76 парни локомотива, които са били в страната тогава – кой по кое време е изработен, какъв модел е, каква мощ има и каква скорост развива.
Освен това, си е направил труда (или удоволствието) през тези години да посети и да види с очите си безусловно всички места, на които са развива действието на книгата - дворците „ Евксиноград “ и „ Врана “, „ Долмабахче “ в Истанбул и даже „ Мирамаре “ в Триест, джамията „ Идриз “ в Цариград, манастира „ Христос Вседържител “ в село Айватово (сега Лахни) покрай Солун, „ френската “ гара в Дедеагач, както и гарите Караагач, Бадама и Кулели Бургаз, да премине по маршрута Белово-Юндола-Белица-Неврокоп-Драма-Кавала, въобще самичък да се убеди в действителността на местата, на които развива дейностите на историята си. Похвално изпитание.
Според него преди да е имал подготвена тази „ подматрачна рамка “, на която се крепи всичко, не е можел въобще да стартира да написа книгата си.
Българската аудитория познава добре своите военни герои – генералите Иван Фичев, Кирил Ботев, Радко Димитриев, Иван Колев и други, все обвеяни в популярност през Балканските и Световната война. Всички те са герои в книгата.
Има обаче едно потомство офицери, който не са задоволително известни на необятната аудитория заради обстоятелството, че не са доживели до 1912 г, просто някои от тях са умряли преди този момент, други са били към този момент пенсионирани. Но през 1903 година тъкмо те са били фактор, точно те са заемали висшите военни длъжности в страната. Точно тези хора създателят вади на напред във времето и към тях гради историята си.
Най-фрапиращ е казусът с военачалник Спас Георгиев. Известен като „ освободителя на Горна Джумая “ (Благоевград), този български офицер е единственият, от който не е останала нищо, даже една снимка. Това е заради простата причина, че след преврата на 9 септември 1944 година фамилията му е било подложено на такива гонения от новата власт, че са били принудени да се откажат от него, да го изтрият от паметта си, както и да унищожат безусловно всичко обвързвано с „ царския офицер “, в това число и фамилните фотоси за спомен. Така никой не знае към този момент дори по какъв начин е изглеждал този заслужен български военачалник.
Книгата се старае да възвърне справедливостта и да оправдава паметта му, като му отдава една от основните функции в повествованието.
Всъщност, в книгата няма нито един фиктивен воин, всички те са действителни персони, за които написа и в Уикипедия. Просто книгата в този момент вдъхва нов живот на нашите позабравени герои. И по този начин Никифор Никифоров, Върбан Винаров, Никола Иванов, Никола Петров, Тантилов, Драндаревски и мнозина други, ни стават доста по-близки и по-ясни.
Интересното е, че обстановката е същата и с хората от противниковия лагер – османските паши и офицери, добили плът и кръв в редовете на книгата. Всички те са действителни исторически персони, достоверно разказани.
Книгата, като се изключи че е увлекателна, живо написана и лесна за четене, приключва с леко неочакван край. Разбира се, няма да разкриваме тук повече детайлности, с цел да е забавно и на читателите.
Последното, което ще кажем, че създател на „ 1903 “ е Антони де ла Реа, а изданието е на „ Озон “. Можете да видите или да си вземете книгата – в електронен или книжен вид – от тук (линк -https://www.ozone.bg/product/1903/?fbclid=IwAR1B9q9_NNKnV04cI4jLw3Q-9slwRpPPfBoSEwTwZUJyccC5Os0Fy3Ku64E ).
Приятно четене.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ