За потомците на Каин, войната и справедливостта
Теодора Димова, П
Темата, по която ще пиша тази седмица, още веднъж е войната и справедливостта. Но преди да стартира всъщност, желая да загатна трагичната крах на украинския стихотворец Максим Кривцов, който почина на Христова възраст предходната седмица. Той взе участие във войната като доброволец. Да отидеш да браниш родината си в огъня на войната като доброволец не е демонстрация на фанатизъм, а на най-голям морал. Поезията и войната са противоположни феномени. Може би по тази причина поетите са най-извисените герои. Затова и ние толкоз надълбоко се прекланяме пред нашите герои-поети.
В последната си колонка през предходната седмица „ След две години война… “ написах: „ Все повече се приказва за мир и все по-малко за правдивост. Мир при изискванията на агресора значи проваляне. Такъв мир прибавя към несправедливостта и срам “.
Читател изрази в коментар противоречие с моята позиция, като поддържа визията си със публикация от отец Радован Бигович. Чела съм публикацията още когато тя излезе в книгата „ Църква и общество “ преди години. Прочетох я още веднъж, още по-внимателно. Отнасям се с надълбоко почитание към рано напусналия ни отец Радован и оценявам неговите богословски текстове, написани с необятна просвета и евангелска просветленост. Нямам желание да диспутирам с него, само че защото никой текст не изчерпва живота в неговото необозримо многообразие и изненадваща нееднозначност, ще прибавя свои разсъждения по тематиката на цитираната публикация.
Централната мисъл в разсъжденията на сръбския богослов е: „ Справедливите войни ” стават най-дълги и най-кръвопролитни и в случай че нямаше обективни войни, то изобщо нямаше да има войни “. Вярно е, че в случай че не всички, то множеството войни се водят в името на справедливостта. И това е естествено, тъй като стремежът към правдивост е заложен изконно в индивида. Проблематично е дали войната е средството за реализиране на правдивост, само че е несъмнено, че откогато свят светува, индивидът употребява това средство. В края на краищата виждаме, че войната не довежда до правдивост. Повечето войни се оказват причина за последващи войни, тъй като справедливостта за едни се оказва неправда за други. „ Справедливостта “ я постановат спечелилите съгласно своите показа, които най-често се оказват противоположни на визиите на победените. Така у тях се поражда предпочитание за отмъщение и блян към реванш. Когато някой ден това се реализира, функциите се разменят. Това продължава десетилетия и епохи.
Но не понижава желанието и не изчезва съзнанието за правдивост, тъй като е заложено в индивида. То е измежду първичните прояви на човешко схващане. В животинското царство то отсъства. И там по-силният побеждава по-слабия и го изяжда, само че ние не считаме това за незаслужено. Намираме го за грубо, само че не го считаме за незаслужено. При индивида стремежът за правдивост има толкоз преобладаваща позиция, че постоянно се приема, че справедливостта може да бъде налагана със мощ. И това не е единствено при война, а и когато обществото е приело, че нарушителите би трябвало да бъдат затваряни зад решетките в името на публичното богатство.
От друга страна, войната в никакъв случай не е била считана за положително. Точно противоположното – както справедливостта постоянно е считана за добродетел, по този начин войната постоянно е считана за зло, най-голямото зло. По време на война се демонстрират високи морални добродетели като всеотдайност, приятелство, храброст, протекция, геройство, резистентност и доста други. Въпреки това самата война еднопосочно се прави оценка като зло. В оценката има нюанси, завоевателната и отбранителната война се възприемат по радикално друг метод, само че персонални добродетели могат да се демонстрират и в единия, и в другия случай. Нещо повече – съвсем всички национални герои на народите са персони, показали добродетели по време на войни, революции и въстания. Когато ги величаем и възпяваме, ние не възхваляваме войната, само че и не забравяме, че техният героизъм е проявен при военни условия.
В търсене на ориентири незабавно би трябвало да прибавим – пацифизмът също не е възприеман положително. Пълното отричане на войната се счита за демонстрация на безволие, слабохарактерност, пораженчество, колаборационизъм – все отрицателни характерности, да не приказваме за дезертьорството и измяната. Колкото и разлики да съществуват в историческите интервали, каквито и разлики да има в ценностните системи на религиите, няма разлики в аретологичните координатни системи.
Древната поговорка гласи: „ Si vis pacem, para bellum “. Тази поговорка е апология на мира, а не на войната. Изразява я по абсурден метод, тъй като самата война е парадоксална. За да бъде погледът ни към нея справедлив, той би трябвало да е съгласуван с събитията и подтекста. На първо място не може да не изтъкнем, че отбраната на родината във всяко общество се е считала за висша добродетел, а отводът да се брани родната страна, повдигането на бяло знаме и тръгването с вдигнати ръце към съперника – за срам.
Очевидно е, че в случай че отношението ни към войната е едностранчиво, то е неопределено. Аз и не мисля, че огромна част от хората, които в този момент приказват за мир в Украйна, биха имали същата позиция, в случай че нападнатата страна беше Русия. И не е нужно да вършим хипотетични догадки за това – задоволително е да обърнем взор обратно във времето и да забележим какво е отношението на същите хора към нападението на Германия над Съюз на съветските социалистически републики. Затова отново ще повторя, че всяка война е покруса, само че радикално друго е отношението към този, който стартира войната, като атакува една страна, и другия, който брани страната си. Войната е рисково събитие, в което неутралитетът не е най-правилното отношение.
Стихотворението на Дебелянов е гениално освен поради неговия неосъществим лиричен гений, само че и тъй като е правилно – „ мъртвият не ни е зложелател “, само че „ не живот ли да отнеме, той живота собствен е дал? “ Подпоручик Дебелянов е изпитал целия смут на войната в окопите и измежду свистящите патрони, само че не написа срещу войната, а споделя за убития съперник: „ той взе що му се пада “. Докато и него самия го реализира същата орис. Мъртвият не ни е зложелател. Живият също не ни е зложелател, както споделя отец Радован „ другият в никакъв случай не ни е зложелател “. Въпреки това хората водят война от памтивека, тъй като са потомци на Каин. Ние сме потомци на Каин и не трябва да забравяме, че колкото и да обичаме Авел, си оставаме потомци на Каин.
Войната е висша покруса, тъй като нейният трагизъм се стоварва върху всички, а освен върху тези, които са в окопите. Надгробните монументи на починалите не ги изобразяват в героична поза, а в трагизма на техните майки, които ги оплакват и на вятъра ги чакат да се завърнат в бащината къща.
Всички хора и всички нации мечтаят да живеят в мир. Справедливостта сякаш остава на по-заден проект. Но когато тя бъде жестоко погазена, излиза на предно място. Живот с потъпкана правдивост е пъкъл. Като топлината – никой не мечтае да живее на топло. Но когато попадне в ледена вихрушка и го затрупат преспи, това, за което само копнее, е да се стопли. Ще дам още по-краен образец. Никой не мечтае за протеза. Но когато някой изгуби крайници си, главната му фантазия става протезата. Такава полезност е справедливостта – постоянно не оценяваме нейната значимост, само че се задушаваме, когато я изгубим. Затова би трябвало да я пазим.
Темата, по която ще пиша тази седмица, още веднъж е войната и справедливостта. Но преди да стартира всъщност, желая да загатна трагичната крах на украинския стихотворец Максим Кривцов, който почина на Христова възраст предходната седмица. Той взе участие във войната като доброволец. Да отидеш да браниш родината си в огъня на войната като доброволец не е демонстрация на фанатизъм, а на най-голям морал. Поезията и войната са противоположни феномени. Може би по тази причина поетите са най-извисените герои. Затова и ние толкоз надълбоко се прекланяме пред нашите герои-поети.
В последната си колонка през предходната седмица „ След две години война… “ написах: „ Все повече се приказва за мир и все по-малко за правдивост. Мир при изискванията на агресора значи проваляне. Такъв мир прибавя към несправедливостта и срам “.
Читател изрази в коментар противоречие с моята позиция, като поддържа визията си със публикация от отец Радован Бигович. Чела съм публикацията още когато тя излезе в книгата „ Църква и общество “ преди години. Прочетох я още веднъж, още по-внимателно. Отнасям се с надълбоко почитание към рано напусналия ни отец Радован и оценявам неговите богословски текстове, написани с необятна просвета и евангелска просветленост. Нямам желание да диспутирам с него, само че защото никой текст не изчерпва живота в неговото необозримо многообразие и изненадваща нееднозначност, ще прибавя свои разсъждения по тематиката на цитираната публикация.
Централната мисъл в разсъжденията на сръбския богослов е: „ Справедливите войни ” стават най-дълги и най-кръвопролитни и в случай че нямаше обективни войни, то изобщо нямаше да има войни “. Вярно е, че в случай че не всички, то множеството войни се водят в името на справедливостта. И това е естествено, тъй като стремежът към правдивост е заложен изконно в индивида. Проблематично е дали войната е средството за реализиране на правдивост, само че е несъмнено, че откогато свят светува, индивидът употребява това средство. В края на краищата виждаме, че войната не довежда до правдивост. Повечето войни се оказват причина за последващи войни, тъй като справедливостта за едни се оказва неправда за други. „ Справедливостта “ я постановат спечелилите съгласно своите показа, които най-често се оказват противоположни на визиите на победените. Така у тях се поражда предпочитание за отмъщение и блян към реванш. Когато някой ден това се реализира, функциите се разменят. Това продължава десетилетия и епохи.
Но не понижава желанието и не изчезва съзнанието за правдивост, тъй като е заложено в индивида. То е измежду първичните прояви на човешко схващане. В животинското царство то отсъства. И там по-силният побеждава по-слабия и го изяжда, само че ние не считаме това за незаслужено. Намираме го за грубо, само че не го считаме за незаслужено. При индивида стремежът за правдивост има толкоз преобладаваща позиция, че постоянно се приема, че справедливостта може да бъде налагана със мощ. И това не е единствено при война, а и когато обществото е приело, че нарушителите би трябвало да бъдат затваряни зад решетките в името на публичното богатство.
От друга страна, войната в никакъв случай не е била считана за положително. Точно противоположното – както справедливостта постоянно е считана за добродетел, по този начин войната постоянно е считана за зло, най-голямото зло. По време на война се демонстрират високи морални добродетели като всеотдайност, приятелство, храброст, протекция, геройство, резистентност и доста други. Въпреки това самата война еднопосочно се прави оценка като зло. В оценката има нюанси, завоевателната и отбранителната война се възприемат по радикално друг метод, само че персонални добродетели могат да се демонстрират и в единия, и в другия случай. Нещо повече – съвсем всички национални герои на народите са персони, показали добродетели по време на войни, революции и въстания. Когато ги величаем и възпяваме, ние не възхваляваме войната, само че и не забравяме, че техният героизъм е проявен при военни условия.
В търсене на ориентири незабавно би трябвало да прибавим – пацифизмът също не е възприеман положително. Пълното отричане на войната се счита за демонстрация на безволие, слабохарактерност, пораженчество, колаборационизъм – все отрицателни характерности, да не приказваме за дезертьорството и измяната. Колкото и разлики да съществуват в историческите интервали, каквито и разлики да има в ценностните системи на религиите, няма разлики в аретологичните координатни системи.
Древната поговорка гласи: „ Si vis pacem, para bellum “. Тази поговорка е апология на мира, а не на войната. Изразява я по абсурден метод, тъй като самата война е парадоксална. За да бъде погледът ни към нея справедлив, той би трябвало да е съгласуван с събитията и подтекста. На първо място не може да не изтъкнем, че отбраната на родината във всяко общество се е считала за висша добродетел, а отводът да се брани родната страна, повдигането на бяло знаме и тръгването с вдигнати ръце към съперника – за срам.
Очевидно е, че в случай че отношението ни към войната е едностранчиво, то е неопределено. Аз и не мисля, че огромна част от хората, които в този момент приказват за мир в Украйна, биха имали същата позиция, в случай че нападнатата страна беше Русия. И не е нужно да вършим хипотетични догадки за това – задоволително е да обърнем взор обратно във времето и да забележим какво е отношението на същите хора към нападението на Германия над Съюз на съветските социалистически републики. Затова отново ще повторя, че всяка война е покруса, само че радикално друго е отношението към този, който стартира войната, като атакува една страна, и другия, който брани страната си. Войната е рисково събитие, в което неутралитетът не е най-правилното отношение.
Стихотворението на Дебелянов е гениално освен поради неговия неосъществим лиричен гений, само че и тъй като е правилно – „ мъртвият не ни е зложелател “, само че „ не живот ли да отнеме, той живота собствен е дал? “ Подпоручик Дебелянов е изпитал целия смут на войната в окопите и измежду свистящите патрони, само че не написа срещу войната, а споделя за убития съперник: „ той взе що му се пада “. Докато и него самия го реализира същата орис. Мъртвият не ни е зложелател. Живият също не ни е зложелател, както споделя отец Радован „ другият в никакъв случай не ни е зложелател “. Въпреки това хората водят война от памтивека, тъй като са потомци на Каин. Ние сме потомци на Каин и не трябва да забравяме, че колкото и да обичаме Авел, си оставаме потомци на Каин.
Войната е висша покруса, тъй като нейният трагизъм се стоварва върху всички, а освен върху тези, които са в окопите. Надгробните монументи на починалите не ги изобразяват в героична поза, а в трагизма на техните майки, които ги оплакват и на вятъра ги чакат да се завърнат в бащината къща.
Всички хора и всички нации мечтаят да живеят в мир. Справедливостта сякаш остава на по-заден проект. Но когато тя бъде жестоко погазена, излиза на предно място. Живот с потъпкана правдивост е пъкъл. Като топлината – никой не мечтае да живее на топло. Но когато попадне в ледена вихрушка и го затрупат преспи, това, за което само копнее, е да се стопли. Ще дам още по-краен образец. Никой не мечтае за протеза. Но когато някой изгуби крайници си, главната му фантазия става протезата. Такава полезност е справедливостта – постоянно не оценяваме нейната значимост, само че се задушаваме, когато я изгубим. Затова би трябвало да я пазим.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ