Отвъд юбилейната скръб
Текстът на проф. Александър Кьосев е оповестен във " Facebook ". " Дневник " го препечатва с разрешението на създателя. Заглавието е на редакцията.
Днес е ден за възпоминание на жертвите на комунизма. Не обичам такива дни, в които скръбта става юбилейна, не обичам възторг – нито героизиращ, нито виктимизиращ. Защото юбилейната тъга е нереална – по някакви цифри, какъв брой души са починали в лагерите и прочие
Моята тъга и паметта ми са съответни
На този ден ще ви опиша за един концлагерист, чичо ми, Никола Кьосев. Единствен от синовете на дядо ми Гиго, кожар, малък търговец, най-малкият, може би най-любимият, преди 1944 година той получава пари и учи в Американския лицей, приключва го с отличие. След 9 септември обаче това положително обучение незабавно се трансформира в огромен минус – дюкянът на дядо ми е експроприиран, дребното пари се стапят, а той на никое място не може да си откри работа.
Тогава – било е някъде през бедните 50-те години и за обикновен занаят той се свързва със свои някогашен преподавател от Американския лицей, който по това време е консул в Американското посолство в София. Очевидно от чудене по какъв начин да помогне консулът му дава концепция да създава фолклорни кукли, български сувенири, които Американското посолство да подарява на свои посетители от Съединени американски щати. Това е съдбовна неточност.
Държавна сигурност не спи
и не след дълго чичо ми е задържан, упрекнат (ако изобщо е имало някакво обвиняване, не можах да разбера), за нерагламентирани контакти с чужденци, ужасни американци и също така и за шпионаж. Намекват му, че вътре в куклите има секрети известия, с които той предава на Врага значима информация за Родината. Това е истина, младежи, не е злокобна смешка. В резултат на това чичо отпътува за неопределен срок в Белене, на лагер. Излиза по същите неразбираеми аргументи някъде след към година и половина, с тежка язва, която провокира кръвоизлив, избавят го по знамение. След това години наред не може да си откри работа, работи на преса, какво ли не, най-после става преводач на техническа литература против хонорар – това работи съвсем до края на живота си, умря на 94.
Чичо Кольо не обичаше да приказва за Белене
аз разбрах, че е бил там чак когато се върнах от казармата, на 22 година Разпитвах го доста, само че той не искаше да споделя, разбрах единствено, че е имало пердах и комари, било оскъдно, грозно и мизерно, че мнозина са умрели. Впрочем, като стана дума за грозно – пътувал съм по Дунава с лодка и мога да ви уверя, че остров Персин и региона на Дунав към Белене с дребните островчета и каналите с величествени надвиснали дървета сред тях са едно от най-красивите места, които съм виждал. Но за концлагеристите е било грозно.
Той като че ли се беше изцяло разделил с този травматичен спомен. Не познавам по деен и витален, положителен човек от него – беше деятел на протестантската черква в София, събираше литература за родния, обичания Дойран, имаше голяма библиотека с доста съчинения за Македония в нея, беше фотограф и филателист, събираше картички, четеше научна фантастика, обичаше децата, мене особено. И най-важното - беше странник. Първо, по времето на късния соц, с писма – поддържаше връзка с доста от своите съученици от Американския лицей, разселени под дърво и камък по света – през 90-те години гостувах на едни негови съученици в Лондон, по негова рекомендация. После стартира да пътува действително, със сина си Любен, като всякога спестяваше дълго за това и посети какви ли не места и хора по света.
От възобновения Американски лицей в София го откриха неизвестно по какъв начин и го направиха почетен възпитаник на учебното заведение, той беше благополучен, показваше ми албуми със съученици от 30-те години, албуми със свои фотографии от пътуванията. На остарели години са хвана и направи родословие на нашия дойрански жанр. Страдаше доста от това, че внукът му се бе преселил в Германия и не поддържаше никаква връзка с него, с нас и България.
Това е историята
на погребението пристигнаха възпитаници и учители от Американския лицей. Смятам, че чичо Кольо е един от дребното, които са трансформирали Белене в витална сила по-късно, множеството концлагеристи в никакъв случай не съумяват да създадат това, мнозина оживели се самоубиват години, от време на време десетилетия след претърпяното, пост-травматичен синдром, прави го дори и Бруно Бетелхайм, един от теоретиците на концлагерния травматичен опит. Той се самоубива в същата нощ, в която нацистите са нахлули в Австрия, само че 52 години по-късно.
Разказвам всичко това, освен тъй като съм печален за сходни хора. А тъй като съм гневен от стилния израз на глупави младежи " Айде стига с тия концлагери! ". Те избързаха да затворят книгата на предишното, преди изобщо да са я прочели; не – да са прочели и една страница. И в този момент спорят за третия пол. Да ви кажа от позицията на паметта – третият пол не е заплашително бъдеще, той е действително минало.
Трансхуманизмът не ни чака, той към този момент е бил. Защото концлагерите са родили първите транс-хуманоиди, хора без пол, без възраст, без обществен статус, без джендър функции, без стандарти, за които Примо Леви възкликва " Нима това е човек? ", а Агамбен помества техния " оголения живот " в самия спорен център на модерното общество. Загубилите вяра, концлагерните " мюсюлмани " (не става дума за бежанци и ислямисти, четете Леви), са били първите рискови същества оттатък пол и джендър, оттатък вярата и човешкото. И през днешния ден честваме тях, отвъд-хората от близкото минало. На времето не е имало конвенции, които да ги пазят. Само ние, спомнящите си за тях, сме им останали.
А на другия полюс на рисковия концлагерен опит, са тези, които са оживели и не са се предали, които назад са станали хора, запазили са воля за живот. Като чичо Кольо.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (192)
Днес е ден за възпоминание на жертвите на комунизма. Не обичам такива дни, в които скръбта става юбилейна, не обичам възторг – нито героизиращ, нито виктимизиращ. Защото юбилейната тъга е нереална – по някакви цифри, какъв брой души са починали в лагерите и прочие
Моята тъга и паметта ми са съответни
На този ден ще ви опиша за един концлагерист, чичо ми, Никола Кьосев. Единствен от синовете на дядо ми Гиго, кожар, малък търговец, най-малкият, може би най-любимият, преди 1944 година той получава пари и учи в Американския лицей, приключва го с отличие. След 9 септември обаче това положително обучение незабавно се трансформира в огромен минус – дюкянът на дядо ми е експроприиран, дребното пари се стапят, а той на никое място не може да си откри работа.
Тогава – било е някъде през бедните 50-те години и за обикновен занаят той се свързва със свои някогашен преподавател от Американския лицей, който по това време е консул в Американското посолство в София. Очевидно от чудене по какъв начин да помогне консулът му дава концепция да създава фолклорни кукли, български сувенири, които Американското посолство да подарява на свои посетители от Съединени американски щати. Това е съдбовна неточност.
Държавна сигурност не спи
и не след дълго чичо ми е задържан, упрекнат (ако изобщо е имало някакво обвиняване, не можах да разбера), за нерагламентирани контакти с чужденци, ужасни американци и също така и за шпионаж. Намекват му, че вътре в куклите има секрети известия, с които той предава на Врага значима информация за Родината. Това е истина, младежи, не е злокобна смешка. В резултат на това чичо отпътува за неопределен срок в Белене, на лагер. Излиза по същите неразбираеми аргументи някъде след към година и половина, с тежка язва, която провокира кръвоизлив, избавят го по знамение. След това години наред не може да си откри работа, работи на преса, какво ли не, най-после става преводач на техническа литература против хонорар – това работи съвсем до края на живота си, умря на 94.
Чичо Кольо не обичаше да приказва за Белене
аз разбрах, че е бил там чак когато се върнах от казармата, на 22 година Разпитвах го доста, само че той не искаше да споделя, разбрах единствено, че е имало пердах и комари, било оскъдно, грозно и мизерно, че мнозина са умрели. Впрочем, като стана дума за грозно – пътувал съм по Дунава с лодка и мога да ви уверя, че остров Персин и региона на Дунав към Белене с дребните островчета и каналите с величествени надвиснали дървета сред тях са едно от най-красивите места, които съм виждал. Но за концлагеристите е било грозно.
Той като че ли се беше изцяло разделил с този травматичен спомен. Не познавам по деен и витален, положителен човек от него – беше деятел на протестантската черква в София, събираше литература за родния, обичания Дойран, имаше голяма библиотека с доста съчинения за Македония в нея, беше фотограф и филателист, събираше картички, четеше научна фантастика, обичаше децата, мене особено. И най-важното - беше странник. Първо, по времето на късния соц, с писма – поддържаше връзка с доста от своите съученици от Американския лицей, разселени под дърво и камък по света – през 90-те години гостувах на едни негови съученици в Лондон, по негова рекомендация. После стартира да пътува действително, със сина си Любен, като всякога спестяваше дълго за това и посети какви ли не места и хора по света.
От възобновения Американски лицей в София го откриха неизвестно по какъв начин и го направиха почетен възпитаник на учебното заведение, той беше благополучен, показваше ми албуми със съученици от 30-те години, албуми със свои фотографии от пътуванията. На остарели години са хвана и направи родословие на нашия дойрански жанр. Страдаше доста от това, че внукът му се бе преселил в Германия и не поддържаше никаква връзка с него, с нас и България.
Това е историята
на погребението пристигнаха възпитаници и учители от Американския лицей. Смятам, че чичо Кольо е един от дребното, които са трансформирали Белене в витална сила по-късно, множеството концлагеристи в никакъв случай не съумяват да създадат това, мнозина оживели се самоубиват години, от време на време десетилетия след претърпяното, пост-травматичен синдром, прави го дори и Бруно Бетелхайм, един от теоретиците на концлагерния травматичен опит. Той се самоубива в същата нощ, в която нацистите са нахлули в Австрия, само че 52 години по-късно.
Разказвам всичко това, освен тъй като съм печален за сходни хора. А тъй като съм гневен от стилния израз на глупави младежи " Айде стига с тия концлагери! ". Те избързаха да затворят книгата на предишното, преди изобщо да са я прочели; не – да са прочели и една страница. И в този момент спорят за третия пол. Да ви кажа от позицията на паметта – третият пол не е заплашително бъдеще, той е действително минало.
Трансхуманизмът не ни чака, той към този момент е бил. Защото концлагерите са родили първите транс-хуманоиди, хора без пол, без възраст, без обществен статус, без джендър функции, без стандарти, за които Примо Леви възкликва " Нима това е човек? ", а Агамбен помества техния " оголения живот " в самия спорен център на модерното общество. Загубилите вяра, концлагерните " мюсюлмани " (не става дума за бежанци и ислямисти, четете Леви), са били първите рискови същества оттатък пол и джендър, оттатък вярата и човешкото. И през днешния ден честваме тях, отвъд-хората от близкото минало. На времето не е имало конвенции, които да ги пазят. Само ние, спомнящите си за тях, сме им останали.
А на другия полюс на рисковия концлагерен опит, са тези, които са оживели и не са се предали, които назад са станали хора, запазили са воля за живот. Като чичо Кольо.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Прочит на историята (192)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ