Текстът е препубликуван от Възможно е, мисля, не само да

Текстът е препубликуван от

Възможно е, мисля, освен да познаваш себе си по преиначен метод, само че и да живееш себе си по преиначен метод. Възмож­на е изопачена екзистенция, изопачено в самото себе си за самото себе си битие. Така съществуването като неизменима еднаквост към този момент не е същинско персонално битие, а обладаност от депресивен бяс. Абсолютизираната не-завършеност на съществуването пък е обладаност от безсрамен бяс. Депресия и цинизъм. Колко постоянно човешкото съ­ществуване е минимализирано в тези два модуса! Калко постоянно заради това то е минимално съществу­ване - най-малък живот, vita minima...

Бесът на депресията се демонстрира като изключително прекарване на моята вътреш­на времевост. " Ново не може да има " - нашепва този бяс - " тъй като към този момент сме някакви ". Винаги към този момент " сме " и постоянно сме " някакви ". Ние сме изцяло слети, отъждествени сме със своята обективация. Бъдещето е единствено продължаването и " развиването " на това, което " съм ", и значи не е същински ново, не е поднасяне на ново, а единствено продължение, много­точие, след точката на " казаното ". Едно екзистенциално " и така нататък " " Ще изляза в чужбина? " " Но нали на всички места съм българин ". " Ще стартира нова работа? ". " Но нали съм (например) счетово­дител " " Ще ида там, където никой още не ме познава? " " Но нали и там ще съм, който съм "...

Една безпределно омърлушеност, една съществена омърлушеност има в тази характерологична самопредаденост на обективацията, която " от вътрешната страна " подяжда порива. Самото ми тяло може да стане оръдие на депресивния бяс. То може да стартира да се претърпява като самата " натрупаност ", като кардинална екзистенциална " наслойка ". Тялото ми е това, с което в новото " в този момент " съм " същият ", т.е. " някогашният ". Тялото ми е кардинално бившето-във-всяко-ново-сега. Тяло­то ми като " биографична натрупаност ", като самата обективираност, удушава дишането на времето, унищожава чувст­вото за живота като непрестанно навлизане-в-хоризонт. В " новото " непрестанно участва едно " същото " - едно " същото " тежко го изпълва и го оскучава, и това " същото " в " новото " съм самичък аз.

Цъфналото дърво насреща е безумно ново, избликнало от " про­дължаването ", изтръгнало се от " следването ", появило се събитие. А ето, очите ми, които го срещат са " някогашни ". Аз виждам дървото от своята " станалост ", от своето продължа­ващо " минало ". " Бившият " се среща със " настоящето ". Тяло­то ми е минало, биографична " станалост " присъстваща при " в този момент ". Кой участва тук, в тази пролет-събитие? Присъства " оня ", постоянно все " оня ". За него няма същинско присъединяване в събитието, тъй като той не е в съби­тия, а в съществуване (то си) .

Онова удушливо чувство, че " в този момент ", в този миг, тук, живее и диша моята биографична " натру­паност ", от която нищо не се " изветря ", че този в никакъв случай не бил, нов миг, е тягостно опозорен от изпълненост с " оня, същия от преди ", че поради " него " не може да има същински ново. Това е живот, който към този момент може единствено да се пре-прочита в нови и нови контексти. " Биос " като " графос " - биог­рафия, която въпреки че не пречи на дробовете ми да поемат въздух, пречи на съществото да поеме новостта на този въздух, да бъде ново в този въздух. Това чувство основава една особена ду­шевна вероятност - вероятността на гледащия от една постоянно сегашна точка, вероятност на участвуващия-от-дъното.

Едно чувство на присъстващ на повърхността на ставащото екзистенциален удавник.

И назад: бесът на релативизацията - чувството за неспособност за ця­лост, за " комплектност " на каквото и да било в мен, прави от мен безконечна релативност. Прави любовта ми лишено от клетвена отговорност, нищо не обещаващо " въодушевление ", прави от устоите ми в никакъв случай неизпитани до дъно проблематичности, чиято инспекция постоянно следва, чиято неустойчи­вост е постоянно допустима.

Моята вътрешна саморелативизираност води до лишеността от един главен екзистенциал - вярата. Вярата е " дирек ", вярата е гръбначният дирек на ду­ховното ми битие. Онова " всичко е допустимо " на релативизиращия бяс прави от безгръбначната душа кълбо от екзистенциални влечуги, които постоянно се заплитат, с цел да се разплитат и заплитат още веднъж. Вътрешният " аз " не знае силу­ета си, не знае има ли контур и какъв е той. Не-верието е същностен автоцинизъм, а автоцинизмът е типична линия на vita minima.

Философски и философско-политически етюди от християнска перспективаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Нека си представим в този момент тези два бяса дружно. Те са се зало­вили крепко за ръце и в това време се теглят в противо­положни направления. Извършват без-умно, гаврещо се и гротеск­но деяние, тъкмо както дяволите по фасадните сводове на готическа катедрала - смешно и отблъскващо, танцуващо и вцепеняващо. Трябва да се раздра тази шутовска хватка на времевите бесове и животът ти вместо депресивна " досада " и цинична " подигравка " ще стане забавен.

Интересен в етимологическия смисъл на тази дума. Защото " inter esse " на латински значи " битие-между ", т.е. съществуване в простора на риска, на перманентната оригиналност и на перманентната отговорност, на интензивното аз-във-всеки-момент, под погледа на Бога.

Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.